— Съжалявам за панталоните — рекох. — Ще се наложи да ги върна.
— В никакъв случай — възпротиви се той. — Много ми харесват и желая да ме погребат с тях.
— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз. Бях озадачен, тъй като изведнъж си представих, че отива на нечие чуждо погребение без панталон. Макар това да беше абсурдно, тъй като той бе ходил само на погребението на мама.
— Просто не е задължително да носиш панталон, когато те положат в ковчега — поясни той.
Когато пет години по-късно се завърнах в Сан Игнасио за погребението му, той наистина беше облечен в сакото на онзи костюм. Долната част на ковчега беше закрита и се наложи да попитам погребалния агент за панталоните.
Оказа се, че татко не само е с онези панталони, но и че те му стават съвсем точно. Впоследствие разбрах, че си е направил труда да ги изпрати в „Сиърс“ за подмяна.
Все пак в отговора на погребалния агент имаше две странни подробности. Той не беше онзи, който погреба? мама. Онзи се бе разорил и бе напуснал града да си търси късмета другаде. А този, който погреба татко, беше дошъл да си търси късмета в Сан Игнасио, сигурно и той бе чул, че улиците тук са покрити със злато.
Първата изненада в отговора му се криеше във факта, че татко ще бъде погребан с каубойските ботуши собствено производство, с които го е настигнала смъртта в онзи киносалон.
А втората — предположението на погребалния агент, че татко е мохамеданин. Беше страхотно развълнуван от него, примираше от възторг пред възможността да се покаже набожен и благочестив в едно толкова атеистично, плуралистично и демократично общество.
— Баща ти е първият мохамеданин, който изпращам — призна ми той. — Надявам се, че нищо не съм объркал, но нямаше с кого да се посъветвам. Иначе трябваше да бия път чак до Лос Анджелес.
Не исках да му развалям настроението и казах, че според мен всичко изглежда наред.
— Само не яж свинско прекалено близо до ковчега — предупредих го аз.
— И това е всичко, така ли? — изненада се той.
— Да — рекох. — Е, като затваряш капака, кажи едно „Аллах е велик“…
И той го каза.
9
Добри ли бяха рисунките, които Дан Грегъри погледнал набързо преди да изхвърли Мерили по стълбите? Технически погледнато, те си бяха направо великолепни за хлапе на моята възраст, особено ако се вземе предвид факта, че сам се бях научил да копирам илюстрациите на Дан Грегъри.
Очевидно дарбата да рисувам по-добре от повечето хора си я имам по рождение — точно както вдовицата Бърман и Пол Слейзингър по рождение си имат дарбата да разказват разни истории по-добре от другите. Не са малко хората с вродена дарба — певци, танцьори, астролози, фокусници, велики предводители, спортисти и прочие.
Мисля, че корените на това явление се крият в древността, когато хората си живеели на малки групи, съставени предимно от близки роднини. Петдесетина, най-много сто души. А еволюцията, Господ или онези неизвестни сили, които направляват генетиката, са се погрижили за останалото — малките човешки общности са оцелели и Сред тях неизменно е имало някой, който да ги забавлява — разказвач на увлекателни истории край огъня, рисувач на картини по стените на пещерата, безстрашен главатар и прочие.
Така мисля. Разбира се днес тези неща са лишени от всякакъв смисъл, просто защото умерената дарба е напълно обезценена от пресата, радиото, телевизията, спътниците и тем подобни измишльотини, които наричаме технически прогрес. Един умерено надарен човек, който преди хиляда години положително би бил истинско съкровище за своето племе, днес е принуден да си търси друга работа, само защото съвременните комуникации по неволя го карат да се състезава със световните шампиони. При това всеки ден и всеки час.
Вероятно десетина шампиони в различните области на човешката надареност са напълно достатъчни да обслужват цялата ни планета. Среднонадареният е принуден да потиска своята дарба, докато не вземе да се натряска на някоя сватба и започне да играе степ върху масичката за кафе като Фред Астер или Джинджър Роджърс. Тогава обаче ние вече сме готови с епитета, който трябва да му закачим и го наричаме „ексхибиционист“.
И как възнаграждаваме този ексхибиционист? Ами просто се срещаме с него на следващата сутрин и му казваме:
— Ама снощи как се беше натряскал!
Тъй че, поемайки ролята на ученик и чирак на Дан Грегъри, аз автоматически попаднах в орбитата на световния шампион по комерсиално изкуство. Неговите илюстрации положително са накарали немалък брой надарени младежи да изоставят рисуването с тъжното заключение: „Господи, аз никога не бих могъл да създам нещо толкова прекрасно!“
Едва сега си давам сметка, че съм бил доста упорит хлапак. Защото, още когато за пръв път се заех да копирам Грегъри, аз си казах нещо доста по-различно: „Ако съм достатъчно трудолюбив, аз също бих могъл да създавам подобни неща!“
И тъй, ето ме на гарата Гранд Сентръл. Струваше ми се, че всички, с изключение на мен, бяха обект на прегръдки и целувки. Дан Грегъри едва ли ще дойде да ме посрещне, но къде е Мерили, питах се аз.
Дали изобщо знае как изглеждам? Разбира се, че знае.
Бях й пратил няколко автопортрета, плюс една-две снимки, които ми беше правила мама.
Татко никога не посягаше към фотоапарата и беше на твърдото мнение, че на лентата се запечатват само мъртви неща, оставени ни за спомен от отдавна изчезнали хора. Като например нокти, коса, суха кожа… Предполагам, че не обичаше снимките, просто защото ги смяташе за непълноценни заместители на хората, избити при онова клане.
Но дори Мерили да не беше виждала моя снимка, аз пак щях да бъда лесен за откриване. Защото бях най-мургавия пътник във всички спални вагони. В онези години всеки, който е по-мургав от мен, би бил изгонен не само от спалния вагон, но и от почти всички хотели, театри и ресторанти.
А дали аз бях сигурен, че ще позная Мерили? Чудно, но отговорът също е не, въпреки че за тези години ми беше изпратила цели девет снимки, които днес са прибрани заедно с писмата й. Всичките бяха направени със скъпа техника лично от Дан Грегъри, който с лекота би могъл да си вади хляба и като фотограф. За съжаление, обаче, той я беше обличал в костюмите на героите, върху които е работел в момента на заснемането — императрица Жозефин, непълнолетната мадама на Ф. Скот Фицджералд, пещернячка, съпруга на авантюрист, морска сирена барабар с рибята опашка, и прочие, и прочие… И до днес не мога да се отърся от чувството, че гледам снимките на девет съвсем различни жени.
На перона беше пълно с хубавици, тъй като по онова време „Двайсети век“ беше най-луксозния влак. Местех настойчив поглед от лице на лице с надеждата, че някоя от красивите им притежателки най-сетне ще ме познае. Страхувам се обаче, че всичко, което успях да постигна, беше да затвърдя убеждението им, че представителите на мургавите раси са наистина сладострастни мръсници и са далеч по-близо до горилите и шимпанзетата, сравнени с представителите на бялата раса.
