вътрешности.
Така още в крехка младежка възраст станах платен автор на политически карикатури. Правех по една на седмица, като редакторът предварително ми съобщаваше темата.
За моя огромна изненада, и татко започна да проявява артистични наклонности. Защото до този момент и двамата бяхме абсолютно убедени, че какъвто и да е произхода на моите артистични заложби, той няма нищо общо с него и роднините му. Докато все още беше собственик на обущарницата, той нито веднъж не се сети да направи по нещо хубаво за нас от парчетата кожа, които му оставаха. Например, колан за мен или чантичка на мама. Той си беше сериозен кърпач и нищо повече.
И изведнъж, сякаш изпаднал в транс, започна да прави великолепни каубойски ботуши, които предлагаше от врата на врата и които създаваше с най-простите ръчни инструменти. Бяха не само здрави и удобни, бяха истински произведения на изкуството, неповторимо украшение за мъжките крака. Бяха обсипани със златни и сребърни декоративни орнаменти — звезди, орли, цветя, препускащи мустанги — всичките направени от тенекия за консерви и бирени капачки.
Но тази промяна в живота му не ми се отрази толкова благоприятно, колкото вероятно сте си представили.
Защото от нея ме побиваха тръпки, особено когато надничах в очите му. Те бяха пусти, изпразнени от всякакво човешко съдържание.
Години по-късно открих същото състояние у Тери Кичън, най-добрият ми приятел. Изведнъж започна да рисува картини, които днешните познавачи поставят на върха на пирамидата на всички абстрактни експресионисти, по-високо и от Полок, и от Ротко.
Предполагам, че това беше хубаво, но когато надникнах в очите на най-добрия си приятел, в тях също нямаше нищо човешко.
Ох, господи.
Както и да е. Някъде около Коледа на 1932 година писмата на Мерили вече се валяха навсякъде из къщата, много от тях дори не си бях направил труда да отворя. Омръзна ми да съм й читател.
После пристигна телеграмата, адресирана до мен. Преди да я отворим татко отбеляза, че това е първата телеграма, която някой от нашето семейство получава. Ето какво пишеше в нея:
СТАВАШ МОЙ УЧЕНИК. ПЛАЩАМ ПЪТНИТЕ, ПЛЮС СТАЯ, ХРАНА, ДЖОБНИ. УРОЦИ ЖИВОПИС.
ДАН ГРЕГЪРИ
8
Споделих тази страхотна новина първо с възрастния редактор в местния вестник, който ми поръчваше карикатурите. Казваше се Арнолд Коутс.
— Ти наистина си художник и трябва да се махнеш оттук — рече ми той. — Иначе ще изсъхнеш като стафида. За баща си не се тревожи. Той е напълно в състояние да се грижи за себе си и е като онези „зомбита“, злите джуджета от приказките, ако ми позволиш подобен израз…
— За теб Ню Йорк ще бъде само спирка — продължи той. — Истинските художници живеят в Европа и винаги ще живеят там.
Тук обаче сбърка.
— Никога досега не съм се молил, но довечера ще отправя една молитва към бога, никога да не ти се налага да ходиш в Европа като войник. Вече не трябва да им позволяваме да ни примамват там като пушечно месо. Много обичат войната и са в състояние да я започнат по всяко време и всякакви поводи. Виж само какви огромни армии поддържат в разгара на Голямата депресия!
— Ако градовете още са на мястото си, когато идеш там — продължи той, — никога не забравяй, че европейците, с които си пиеш кафето, бирата или виното, и с които разговаряш за живопис, литература или музика, чакат само едно — да им разрешат да убиват и разрушават законно! Не се заблуждавай с мисълта, че те са много по-цивилизовани от американците.
Ако имах власт, щях да сменя американските учебници по география и в новите щях да запиша истинските имена на европейските държави: „Империята на сифилиса“ „Републиката на самоубийците“, „Пропастта на деменцията“, която, естествено, граничи с прекрасната „Параноя“…
— Тъй — заключи той. — Още не си видял Европа и аз вече успях да я очерня. Дано не съм очернил и изкуството й пред теб… Но не виждам защо творците трябва да бъдат обвинявани, че техните красиви и обикновено съвсем невинни произведения правят европейците по-нещастни и по-кръвожадни, по неизвестни за мен причини.
В онези години беше съвсем в реда на нещата да се говори по този начин, особено от патриотично настроени американци. Направо ни се повдигаше от войни, непрекъснато повтаряхме колко малка армия и флот поддържаме, колко незначително е влиянието на разни генерали и адмирали върху политиката на Вашингтон. Наричахме „търговци на смърт“ всички производители на оръжие.
Представяте ли си?
Разбира се, днес търговци на смърт са единствено производителите на химикали и разтворители, следователно посланието, което отправяме чрез изкуството, киното, телевизията, политическите речи и вестникарските статии просто трябва да се разбира така: Войната наистина е ад, но единственият начин за възмъжаване си остава престрелка от някакъв вид, не непременно, но все пак за предпочитане на истинско бойно поле.
И тъй, отидох в Ню Йорк да се родя отново.
Повечето американци с лекота заминаваха, а и все още заминават на нови места с единственото желание да започнат на чисто. Аз не бях като своите родители и не притежавах нито късче свещена земя, нито куп приятели и роднини, за които да ми е мъчно. Никъде по света числото „нула“ няма толкова философско значение, както в Съединените щати.
— Ей това е нищото — казва американецът, докато скача от високия трамплин.
Да, докато прекосявах континента в утробата на спалния вагон, аз имах чувството, че съзнанието ми е чисто и непокътнато като на ембрион. Сякаш никога не съм бял в Сан Игнасио. А когато експресът „Двайсети век“ от Чикаго се гмурна в един дълъг тунел под Ню Йорк Сити и над него увисна сложната плетеница от тръби и кабели, аз вече напусках утробата и бях готов за прераждане.
Десет минути по-късно прераждането беше факт и аз се появих на Гранд Сентръл в първия си костюм, с картонен куфар и папка с най-добрите си рисунки в ръце.
Кой беше дошъл там да посрещне заблудения арменски младенец?
Никой, абсолютно никой!
Бих могъл да нарисувам великолепна илюстрация в стила на Дан Грегъри към разказ за селянчето, попаднало за пръв път в голям и непознат град. Костюмът си бях получил по пощата от магазина на „Сиърс“ в Робък, а никой не може да рисува по-добре от Дан Грегъри евтини дрехи, изпратени по пощата. Обувките ми бяха стари и напукани, но аз ги бях лъснал до блясък, а преди това лично им бях поставил нови гумени подметки. Сложих им и нови връзки, но едната от тях се скъса още когато минавахме край Канзас сити.
