Нима аз, великият Рабо Карабекян, бях създал това великолепно съчетание между старото и новото? Не. Създаде го скъпата Едит. Идеята да извадя на бял свят своята колекция беше изцяло нейна. Защото, в крайна сметка, тази къща беше част от миналото на семейство Тафт, изпълнена не само със спомени от щастливите летни ваканции на Едит, но и със спомени за също така щастливия й първи брак. Когато напуснах хамбара и се пренесох тук, тя ме попита дали ще се чувствам удобно в една толкова старовремска обстановка. Съвсем откровено отвърнах, че къщата ми харесва много и тя не трябва да променя нищо заради мен.
Но тя го стори, господи! Свърза се с някаква строителна фирма и я накара да изстърже тапетите до самата мазилка, после полилеите бяха махнати и на тяхно място бяха поставени аплици с насочена светлина. Первазите, вратите и рамките на прозорците от солиден бук бяха боядисани в бяло, също както и всички стаи.
Когато ремонтът приключи, тя изглеждаше с двайсет години по-млада. Каза, че така и щяла да си умре, без да разбере какъв талант за вътрешно преустройство притежава. После ми се усмихна и рече:
— Обади се на „Домашно преместване и складове“. Там от години се съхраняваше моята колекция. — Казах им, че великолепните ти картини най-после ще видят бял свят и ще си бъдат у дома!
Но когато влязох във фоайето си след онова пътуване до Ню Йорк, изпитах чувството, че там е било извършено кърваво престъпление. Не, наистина не се шегувам! Кръв и мръсотия! Вероятно е изминала цяла минута преди да осъзная какво виждат очите ми: тапети с огромни като зелки яркочервени рози на фона на черни и лайнянокафяви врати и черчевета, а върху тях — шест литографии на момиченца върху люлки, чиито позлатени рамки тежаха поне колкото лимузината, докарала ме да бъда свидетел на тази катастрофа.
Дали съм изревал? Казаха ми, че съм. Какво съм изревал? По-късно се принудиха да ми кажат какво съм изревал, защото, за разлика от мен, го бяха чули. Първи притичаха готвачката и дъщеря й. Именно те по- късно ми казаха какво съм ревал:
— Не, това не е моята къща, не е моята къща! Повтарял съм го доста дълго време.
Само си помислете:те организирали всичко това, за да ме изненадат! Искали да ми доставят удоволствие, просто защото съм бил толкова добър с тях! А сега с усилие се сдържаха да не се разсмеят при вида на страшната ми агония.
Какъв свят, господи!
— Кой стори това? — попитах едва чуто готвачката.
— Госпожа Бърман — отвърна тя. С цялото си поведение показваше, че не разбира защо толкова се вълнувам.
— Как можа да й позволиш? — попитах.
— Аз съм само готвачка — сви рамене тя.
— А аз си мислех, че си ми и приятелка, поне малко!
— Мисли каквото искаш — отново сви рамене тя. Наистина, с нея никога не сме били особено близки. — На мен ми харесва.
— Наистина ли?!
— Изглежда ми по-свежо.
— И ти ли смяташ така? — извърнах се към дъщеря й аз.
— Да — отвърна момичето.
— Прекрасно! — поклатих глава аз. — Значи госпожа Бърман е повикала бояджиите и тапетаджиите веднага след моето заминаване, а?
Не било така, рекоха те. Госпожа Бърман свършила сама цялата работа. Някога била професионална лепачка на тапети, със съпруга си — доктора, се запознала, именно когато облепвала стените на кабинета му. Можете ли да си представите?!
— А след кабинета, той я помолил да му смени тапетите и на апартамента — уточни Силести.
— Добре, че не е сменила и неговите тапети! — язвително подхвърлих аз.
— Знаете ли, че ви е паднала превръзката? — попита ме Силести.
— Какво ми е паднало?
— Превръзката на окото — поясни тя. — В момента я тъпчете с крака.
Наистина беше така. Вероятно съм я смъкнал, докато съм си скубел косите. И двете бяха получили възможността да се наслаждават на воля на красивата гледка. Гледка, която не беше виждала дори скъпата Едит! Първата ми жена я беше гледала до втръсване, разбира се. Просто защото беше милосърдна сестра във военната болница във Форт Бенджамин, където един специалист по пластичните операции се беше опитал да пооправи обезобразеното ми око. Трябваше доста да реже и кърпи, преди да го направи удобно за стъклена протеза и аз се отказах. Предпочетох превръзката.
А тя сега лежеше на пода!
Обезобразеното ми лице беше пред погледа на готвачката и дъщеря й! На всичкото отгоре във фоайето се появи и Пол Слейзингър, сякаш специално да го види и той.
Гледаха ме спокойно, не се сгърчиха от ужас, нито пък изкрещяха от отвращение. Сякаш си бях все един и същ, независимо дали нося своята превръзка или не.
Наместих я обратно върху окото си и едва тогава се обърнах към Слейзингър:
— Ти присъства ли на всичко това?
— Разбира се — отвърна той. — За нищо на света не бих се лишил от подобно преживяване.
— Не знаеше ли, че това ще ме разстрои? — Точно по тази причина не исках да го пропусна! — Не разбирам — объркано промълвих аз. — Сякаш изведнъж всички се превърнахте в мои врагове! — За тези двете не мога да кажа — отвърна Слейзин — Но аз съм ти наистина смъртен враг! Защо не ми каза, че тя е Поли Медисън?
— Как разбра? — изненадах се аз.
— Сама ми каза. Видях я с какво се е заловила и я помолих да се откаже. Защото си мислех, че то ще те убие. А тя рече, че ще се подмладиш поне с десет години.
— Стигнах до заключението, че въпросът наистина е сериозен и реших да предприема известни, хм… директни физически действия… — продължи той. Между другото Слейзингър е награден със медал „Сребърна звезда“ за проявено себеотрицание. В Окинава легнал върху хвърлена от японците граната и така спасил живота на другарите си.
— Награбих толкова ролки с тапети, колкото можех да нося и ги скрих в кухнята — поясни той. — Напъхах ги във фризера. Какво ще кажеш, приятел ли съм ти?
— Господ да те благослови! — възкликнах аз.
— А тебе да прати на майната ти! — отвърна той. — Тя се втурна подире ми и започна да ме пита какво съм направил с тапетите. Нарекох я откачена вещица, а тя мен — авантаджия и некадърен драскач, „позор за американската литература“. Ти пък коя си, та да ми говориш за литература? — попитах я аз и тогава тя ми каза…
Казала му следното:
„Само през миналата година романите ми са продадени в тираж от седем милиона броя. Докато си приказваме тук, два от тях се превръщат з суперпродукции, а книгата ми, филмирана през миналата година, донесе на създателите си «Оскар» за операторска работа, за най-добра второстепенна женска роля и най- касов филм. Сега, копеле, можеш да стиснеш ръката на Поли Медисън, световен литературен шампион средна категория! И ми върни тапетите, че ще ти прекърша ръчичките!“
