— Как можа да ме направиш на глупак, Рабо? — въздъхна нещастно той. — А пък аз чак я открехвах как се получава тази игра с писането!
— Не можех да намеря подходящ начин да ти кажа — отвърнах.
— Мръсно копеле си ти! — клатеше глава Слейзингьр.
— Тя и тъй и тъй е друг калибър, различен от твоя — опитах се да го успокоя аз.
— Точно тъй. Хем е по-богата, хем е по-добра!
— Не е по-добра — рекох.
— Като човек е чудовище, но книгите й са фантастични! Тя е втори Рихард Вагнер — най-ужасният човек, който някога е живял на този свят!
— Откъде знаеш какви са книгите й? — попитах.
— Силести ги има всичките и аз ги изчетох — отвърна Слейзингър. — Каква ирония на съдбата, а? Цяло лято се възхищавам на чудесните й книги, а едновременно с това я третирам като малоумна!
Значи ето с какво си е запълвал времето това лято — чел е книгите на Поли Медисън!
— Когато разбрах коя е и подлият начин, по който си криел този факт от мен, аз с възторг приех идеята й да преустрои проклетото фоайе! — рече той. — Казах й, че ако наистина иска да те направи щастлив, трябва непременно да боядиса в лайняно цялата дървения!
Той много добре знаеше, че поне два пъти в живота си бях имал сериозни проблеми с цвета, който всички наричат „кафяво като детско ако“. Така го наричаха дори в Сан Игнасио, когато бях още невръстно хлапе.
Първият път това стана пред магазина „Брукс Брадърс“, от тогава беше изтекла доста вода. Там си харесах един летен костюм, поръчах да ми го поправят на място и възнамерявах да си го нося у дома. Още бях женен за Доръти и още живеехме в града, още крояхме планове да се заема с кариерата на бизнесмен. В момента, в който стъпих на тротоара, от двете ми страни се изправиха двама яки полицаи и ме завлякоха в участъка за разпит. По-късно ми се извиниха и ме пуснаха. Обяснението им беше, че по същото време някакъв тип с женски чорап на главата обрал съседната банка.
— Знаехме само, че е бил облечен в костюм с цвят на детско ако — извинително се усмихна единият от полицаите.
Второто ми премеждие с този цвят имаше пряка връзка с Тери Кичън. Няколко души с творчески наклонности, между които и ние с Тери, вече се бяхме пренесли тук заради ниските наеми и огромните хамбари за картофи. Тери си пиеше следобедното питие в местните кръчми, които бяха нещо като затворени клубове за жителите-кореняци, предимно фермери и работници. А Тери, между другото, беше випускник на юридическия факултет към Йейл, беше работил като личен секретар на съдията от Върховния съд Джон Харлан, а после бе получил званието майор от Осемдесет и втори въздушнопреносим полк. А аз не само го подкрепях материално, а бях и човекът, който го измъкваше от кръчмата (сам, или с чужда помощ), когато той беше прекалено пиян, за да се качи на колата си.
И знаете ли как наричаха в кръчмата Кичън — може би най-великия сред художниците, рисували някога в Хамптънс (ако не броим Уинслоу Хоумър, разбира се)? Знаете ли? — „Оня тип с откритата кола, дето е боядисана като бебешка дрисня!“ Ето как!
15
— И къде се намира в момента госпожа Бърман? — пожелах да науча аз.
— Горе — отвърна Силести. — Облича се за някаква важна среща. Изглежда страхотно!
— Среща ли? — учудих се аз. Откак живееше тук нито веднъж не беше ходила на среща. — С кого?
— На плажа се запознала с някакъв психиатър — поясни готвачката.
— Има ферари — допълни я дъщеря й. — Той й държеше стълбата докато тя лепеше тапетите. Ще я води на някакво парти в чест на Джаки Кенеди в Саутхамптън, а след това — да танцуват в Сан Харбър.
В този момент във фоайето изплува и самата госпожа Бърман. Беше тържествена и величествена като „Нормандия“ — най-красивият презокеански лайнер на света.
Преди войната, още като художник на парче в рекламната агенция, бях рисувал „Нормандия“ за някакъв туристически плакат. Минути преди да отплавам за Северна Африка в новичка униформа на американската армия, небето над нюйоркското пристанище беше забулено от гъсти облаци дим. Това стана на 9 февруари 1942 година и аз тъкмо давах номера на военната си поща на Сам Ву.
Защо?
Оказа се, че работниците, които преустройваха един презокеански лайнер във военнотранспортен съд, бяха предизвикали неволен пожар в неговите трюмове. Името на този лайнер, господ да успокои духа му, също беше „Нормандия“. Най-красивият кораб на света.
— Това вече е прекалено, абсолютно прекалено! — извиках аз.
— Добре ли изглеждам? — усмихна се тя и съблазнително огъна щедрите си форми, покачени върху златни обувки с прекалено високи токчета. Отпред тясната й официална рокля беше прекалено къса и безсрамно оголваше закръглените й колена. Каква ли хала е в леглото, господи!
— Пет пари не давам как изглеждаш! — креснах аз.
— Е, някой друг може и да дава — продължаваше да се усмихва тя.
— Какво си направила с това фоайе? — продължавах да кипя аз. — Отговори ми! А дрехите ти да вървят по дяволите!
— Карай по-накратко — предупреди ме тя. — Всеки момент ще дойдат да ме вземат.
— Добре — рекох. — Това. което си направила тук, е не само непростима обида към историята на изкуството, но и грубо поругаване на паметта на жена ми! Прекрасно знаеш, че не аз, а тя е сътворила всичко в този дом! Бих могъл да ти говоря за разум и ненормалност, за достойнство и вандализъм, за приятелство и лоялност. Но тъй като ти, госпожо Бърман, настояваш за краткост и яснота в начина ми на изразяване; тъй като твоят похотлив страхопъзльо всеки момент ще пристигне тук със своето ферари, аз ти предлагам нещо наистина кратко и ясно: Махай се по дяволите оттук и повече да не съм те видял!
— Глупости! — рече тя.
— Глупости ли? — намръщено повторих аз. — Предполагам, че точно този високоинтелектуален отговор трябва да се очаква от прочутата писателка Поли Медисън.
— Няма да ти навреди, ако прочетеш някоя от книгите й, защото те описват днешния живот — посъветва ме тя и махна с ръка по посока на Слейзингьр: — Ти и бившият ти приятел завинаги сте си останали при Голямата депресия и Втората световна война!
От рязкото движение на ръката й на пода изтрака златен часовник, инкрустиран с брилянти и рубини. Никога не бях я виждал да го носи.
Дъщерята на готвачката прихна и аз намръщено я попитах какво е толкова смешно.
— Днес всички ви е хванала пипката! — обясни момичето.
Сърк се наведе да вдигне часовника си и попита кой друг е изпускал нещо. Силести й разказа за моята превръзка, а Слейзингьр реши да прояви духовитост.
— Трябваше да видите този белег! — рече той. — Най-страхотният белег на света! Никога не бях виждал толкова безобразна обезобразеност!
И това доживях да чуя! При това точно от него, дето носеше белег, широк колкото делтата на Мисисипи от чатала почти до гърлото. Спомен от онази японска граната, върху която се беше проснал някога.
