Но той не го направи. Беше му достатъчно да ме осведоми, че е паднала по някакви стълби. Какво значение имаше къде се намират те?
Продължи да говори за Мерили, но нито веднъж не я назова по име. Тя просто се превърна в „жените“ и толкоз.
— Жените никога не признават вината си — каза. — Не мирясват, докато не открият някой мъж, върху когото да я стоварят, независимо от неприятностите, които си създават. Вярно ли е?
— Вярно е — отвърнах.
— Те са в състояние да приемат нещата само по един начин — лично! Можеш да не говориш за тях, можеш дори да не подозираш за присъствието им, но те винаги приемат казаното от теб като насочено лично срещу тях! Забелязвал ли си го?
— Да, сър — отвърнах, макар да бях абсолютно сигурен, че го забелязах едва сега, след като чух какви ги дрънка.
— Най-обичат да си въобразяват, че разбират по-добре от теб това, което вършиш — продължи той. — И ако не ги изхвърлиш веднага, всичко може да иде по дяволите! Те си имат свои задължения, ние — също. Но за разлика от тях, ние никога не си навираме носа в техните! Искаш ли един добър съвет?
— Да, сър.
— Бягай далеч от жена, която би трябвало да е мъж! — рече той. — Такава жена никога няма да си гледа женските работи и ти ще бъдеш принуден да поемеш и тях, а не само своите. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да, сър. Разбирам.
После ме осведоми, че никоя жена не може да преуспее в попрището на изкуството, науката, политиката или промишлеността по простата причина, че основното й задължение е да ражда деца, да се грижи за мъжа и домакинството. След което ме покани да оборя това твърдение като назова поименно десет жени, успели да се издигнат над това основно задължение.
Днес положително бих могъл да го сторя, но тогава се сетих единствено за светицата Жана Д’ Арк.
— Жана Д’ Арк е била хермафродит! — отсече той.
18
Не зная дали това, което ще отбележа сега, се вмества някъде в разказа ми. То несъмнено е най- тривиалната бележка под линия в цялата история на Абстрактния експресионизъм, но ето го:
Готвачката, която неохотно ме нахрани в оная първа вечер в Ню Йорк и която непрекъснато повтаряше „Ами сега?“, „Ами сега?“, се спомина две седмици след моето пристигане. Така най-сетне получи отговор на досадния си въпрос — тръшна се и умря насред аптеката „Търтъл Бей“ на две преки от жилището на Грегъри.
Ала интересното беше друго — в погребалното бюро открили, че тя не е жена, но не е и мъж. Била и от двете по малко. Това е то хермафродит.
Една още по-банална бележка под линия: на нейно място дойде Сам Ву — китаецът с пералнята.
Два дни по-късно Мерили беше изписана от болницата и се прибра с инвалидна количка. Дан Грегъри не слезе да я посрещне, според мен не би слязъл дори да беше станал пожар. Когато работеше, той приличаше на баща ми с онези ботуши, на Тери Кичън с бояджийския пистолет, или пък на Джаксън Полок, тръскащ натопената в боя четка върху опънатото на пода платно. Заемеше ли се да твори, светът преставаше да съществува.
След войната аз също станах такъв и това разруши както брака ми, така и желанието ми да бъда добър баща. Много ми беше трудно да се приспособя към цивилния живот. А след това открих нещо, което ми действаше като двойна доза хероин — толкова беше могъщо и безотговорно. Разстилах огромно платно на пода и започвах да го покривам с дебел слой едноцветна боя. Така светът преставаше да съществува и за мен.
Пълната концентрация на Грегъри за дванайсет и повече часа на ден означаваше, че аз, неговият чирак, не бях особено натоварен. Нямаше никакви задачи за мен, беше твърде зает, за да ми ги измисля… Заповяда ми да нарисувам ателието му, но мисля, че забрави това в момента, в който се зае да твори.
Създадох ли картина на ателието, която да не се различава от снимка? Да, създадох я!
Но аз бях единствения на този свят, на когото изобщо му пукаше за това. Бях толкова недостоен за вниманието му, толкова далеч от гениалните му способности, колкото вероятно е бил младият Грегорян за своя майстор Бескудников… Бих могъл да бъда всичко друго — негов син, дори негов готвач, който очаква заповеди за вечеря.
Каквото и да е! Телешко печено, картина на ателието! На кого му пука?
Добре. Ще му покажа аз на него!
И му показах.
Задължението да ми създава работа се падна на Фред Джоунс, авиаторът от Първата световна война и истински асистент на Грегъри. Той веднага ме направи куриер, което сигурно е било страшен удар за куриерската служба, която използваха до момента. Някой някъде положително е бил отчаян, че не може да си намери работа, докато Фред ми връчваше снопче карнетки за метрото и карта на Ню Йорк.
Другата ми задача беше да направя каталог на всички ценни предмети в ателието на Грегъри.
— С това няма ли да попреча на господин Грегъри? — попитах аз.
— Можеш да го срежеш с трион през кръста и да си пееш „Знамето, обсипано със звезди“ и пак няма да те забележи! — отвърна Фред. — Само избягвай да му се мяркаш пред очите и се дръж по-далеч от ръцете му.
И тъй, в момента, в който Мерили се прибра, аз стоях само на няколко крачки от Грегъри и записвах в един бележник вида и броя на многобройните му щикове. Още помня тръпката на ужас, която ме обземаше при представата за тези грозни ножове, прикрепени за дулата на пушките. Един от тях приличаше на подострен корниз за перде, друг беше с особена триъгълна форма, която трябваше да държи раната зейнала, а същевременно да пречи на вътрешностите да се изсипят. Трети пък беше назъбен като трион, предполагам, за да реже кости… Спомням си още как си въобразявах, че никой никога няма дори да помисли за нова война, попаднал под влиянието на романтичните военни и исторически романи…
Разбира се, днес няма нищо по-лесно от това да идете и да купите на детето си автомат с пластмасов щик от най-близкия магазин за играчки.
Горе съвсем ясно се чу суматохата, предизвикана от завръщането на Мерили. Макар да й бях много задължен, аз не се втурнах по стълбите да я поздравя. Мисля, че готвачката и първата ми съпруга са прави: поведението ми по отношение на жените е доста коварно. Вероятно защото, както предположи днес на закуска Сърк Бърман, аз смятам майка си за безбожница само защото ме е родила, за да умре.
