умират от глад.
Преценете сами какво губех: самостоятелна стая, обилно хранене три пъти на ден, интересни обиколки из града и много свободно време за красивата Мерили.
Бих бил голям глупак, ако бях позволил на гордостта да разруши щастието ми!
Когато готвачката-хермафродит умря, Сам Ву прояви интерес към мястото й и го получи. Оказа се, че е чудесен готвач както на традиционната американска храна, така и на изтънчени китайски специалитети. Същевременно Грегъри го използваше за модел на своя прочут герой от престъпния свят Фу Манчу.
Отново в настоящето:
Днес на обед Сърк Бърман ме посъветва пак да хвана четката, след като някога рисуването ми е доставяло такова удоволствие.
Преди време получих същия съвет от скъпата ми съпруга Едит, затова сега прибягнах до отговора, който й бях дал тогава:
— Направих всичко възможно, за да не се вземам на сериозно!
А тя ме попита какво ми е носело най-голямо удоволствие през годините, в които съм бил професионален художник — самостоятелните изложби, парите от добре продадена картина, дружбата с колеги-художници, хвалебствията на критиката? Какво?
— Някога непрекъснато обсъждахме този въпрос — рекох. — И бяхме напълно единодушни в мнението, че ще бъдем напълно щастливи дори да ни изстрелят в космоса в херметични капсули, стига вътре да сложат и пособията ни за рисуване.
После на свой ред я попитах кое носи най-голямо удоволствие на писателя — хвалебствените критики, огромния аванс, филмирането на съответния роман или просто томчето в ръцете на непознат читател… Какво?
Тя отвърна, че също би била щастлива в херметическа капсула, но вътре трябва да има не само един напълно завършен и редактиран ръкопис, но и човек от издателството.
— Не те разбирам — рекох.
— Най ми е сладко, когато връча ръкописа си на издателя и му кажа: „Ето! Свърших с него и повече не искам дори да го виждам!“
Отново в миналото:
Мерили Кемп не беше единствената, която се чувстваше като Нора от пиесата на Ибсен преди да й избият чивиите. Аз бях втория, а не след дълго открих, че има и трети — Фред Джоунс. Макар видимо да притежаваше всички необходими качества за асистент на великия художник Дан Грегъри — красота, достойнство и чест, на практика той си беше чиста Нора.
След като по време на Първата световна война открил дарбата си да лети на примитивни хвърчила с по някоя картечница на тях, животът му се превърнал в постоянно хлъзгане по наклонената плоскост. Когато за пръв път хванал руля на истински самолет, той вероятно се е чувствал точно като Тери Кичън с бояджийския пистолет в ръце. И отново се е почувствал като него, когато е натиснал спусъка на бордовите картечници в безоблачната синева на небето и видял как самолетът на противника избухва в пламъци и дим, а после се забива в земята далеч долу.
Каква красота! Неочаквана, чиста и прекрасна! Толкова лесна за постигане!
Веднъж Фред Джоунс сподели, че най-красивата гледка на света за него си остават гъстите димни следи от свалените самолети и наблюдателни балони. Сега вече съм в състояние да направя сравнение между описаните от него спираловидни кръгове и облачета дим с онова, което е чувствал Джаксън Полок при гледката на произволните фигури от боя върху платното, проснато върху пода на ателието му.
Щастието и на двамата е било от един и същ вид!
С тази разлика, че на творенията на Полок им е липсвала най-върховната наслада на тълпата — човешкото жертвоприношение!
Но по отношение на Фред Джоунс искам да подчертая друго — той е открил своя дом в авиационния полк точно така, както аз открих своя в инженерните части.
След което го изритали по съвсем идентични причини — и той изгубил окото си някъде по пътя.
Тъй че, ако можех да се върна в младостта си и Голямата депресия с оная машина на времето, щях доста да постресна недораслия Рабо Карабекян:
— Хей ти, нахално арменче! — щях да му подвикна. — Да, точно ти! Значи гледката на Фред Джоунс ти се струва смешна и едновременно с това тъжна, а? Точно така ще изглеждаш и ти след известно време — стар едноок войник, който се страхува от жените и хич го няма в цивилния живот!
Тогава често се питах как ли се чувства човек само с едно око, дори прикривах с длан своето, за да проверя. И, честно казано, нямах чувството, че светът се е свил кой знае колко много… Днес също не мисля, че липсата на едно око е чак толкова сериозен недъг.
Сърк Бърман ме попита как изглежда света през едно око само час след като се бяхме запознали. Тя може да пита всеки за всичко.
— Истински сладкиш — отвърнах.
В сегашните ми спомени Дан Грегъри действително се покрива с описанието, което някога му направи У. С. Фийлдс: „скалпиран апах“. Спомням си ясно и Мерили и Фред Джоунс, на негово разположение по всяко време на денонощието. Мисля, че те двамата биха били великолепен модел за някоя негова илюстрация на тема „Римски император с двойка синеоки и русокоси германски пленници“.
Любопитното е, че Грегъри предпочиташе да демонстрира публично господарското си отношение не към Мерили, а към Фред. Него водеше по приеми, с него заминаваше на лов за лисици във Вирджиния, той му беше компания на прочутата яхта „Арарат“…
Веднага искам да подчертая, че и двамата си бяха мъже на място. Което означава, че не бяха педерасти.
Както и да е. Но Грегъри изобщо не обръщаше внимание на мен и Мерили, макар нашите обиколки из Манхатън да ставаха все почести, а хората все по-дълго извръщаха вратове да оглеждат прекрасната й фигура. Очевидно се питаха как хлапак като мен се е докопал до привилегията да придружава такава разкошна жена. Защото бяхме толкова различни, че никой не можеше да допусне наличието на роднински връзки между нас.
— Хората ни мислят за влюбени — рекох й един ден аз.
— И са прави — отвърна тя.
— Знаеш какво имам предвид — казах.
— А какво е според теб любовта?
— Май не знам — признах аз.
— Знаеш най-светлата част от нея — рече тя. — Ей така — да се разхождаме и да чувстваме, че ни е хубаво. Няма да се разплача за теб, ако пропуснеш всичко останало.
После влязохме за петнайсети пореден път в Музея на Модерното изкуство. Вече бях на почти двайсет години, от началото на чиракуването ми у Грегъри бяха изтекли почти три. Вече не бях перспективен художник, а бях на служба при истински художник. Фактът, че изобщо имах някаква служба беше сам по себе си достатъчно красноречив. Защото огромното мнозинство от хората в тази страна се задоволяваха с всякаква работа и чакаха края на Голямата депресия с огромно нетърпение, за да започнат истински да живеят. Но никой не знаеше, че ще се наложи да преминем през още една Световна война, за да започне
