Може би е така.
Както и да е. Тя изпрати да ме повикат, а аз се държах строго официално. Не знаех, че Грегъри за малко не й е видял сметката именно заради онези пособия за рисуване, които получавах по пощата. Но дори и да го знаех, пак щях да се държа официално. Три чувства в душата положително биха попречили на евентуалната ми пламенност. А те бяха, че нямам дом, че съм безпомощен и че съм девствен. Бях прашинка в краката й, тъй като тя бе прекрасна като Мадлен Карол — най-красивата филмова звезда.
Трябва да посоча, че и Мерили се държа сдържано и хладно. Вероятно искаше да отговори официално на моите официалности. А може би искаше да ми стане ясно, както и на всички останали в този дом — Фред, Грегъри и готвачката-хермафродит, че не ме е повикала чак от Западното крайбрежие, за да се лигавим.
Ех, ако можех да се върна обратно в миналото с машината на времето! Все чудесни неща щях да й предскажа! Като например следните:
— Когато се видим във Флоренция след края на Втората световна война, ти ще бъдеш не само хубава като сега, но и далеч по-мъдра! Зад гърба си ще имаш една наистина страхотна война!
Ти, Фред и Грегъри ще се преместите в Италия, после Фред и Грегъри ще ги убият край египетското селце Сиди Барани. Ти ще спечелиш сърцето на граф Бруно Портомаджоре — един от най-богатите земевладелци в Италия е оксфордско образование, който е министър на културата при Мусолини. И който, между другото, е главен резидент на английското разузнаване по време на войната.
Между другото, по време на първото ми посещение в двореца й след войната, тя ми показа една картина, която й била подарена от кмета на Флоренция. Изобразяваше разстрела на съпруга й от фашистки наказателен взвод.
Като качество тази картина не се отличаваше по нищо от кичовете на Дан Грегъри, а също и от моите. Дори днес бих могъл да нарисувам с лекота нещо от тоя сорт.
Според мен чувствата, които бе изпитвала през далечната 1933 година, по време на Голямата депресия, ясно проличаха в един разговор между нас двамата за „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен. Току-що беше излязло ново издание на пиесата, илюстрирано от Дан Грегъри. Прочетохме го заедно и започнахме да го обсъждаме.
Най-завладяващата илюстрация на Грегъри показваше финала на пиесата. Нора, главната героиня, излизаше от удобния си дом, напускаше своя съпруг-буржоа и децата си, решила да открие себе си и своето място в света, за да бъде наистина силна майка и съпруга.
Това е краят на пиесата. Нора не иска да бъде гледана със снизхождение, само защото е безпомощна и по детски ограничена.
А Мерили каза:
— Що се отнася до мен, именно тук започва пиесата. Никога няма да разберем как се е справила тя. Каква работа би могла да си намери в онези години жена като нея? Нора не притежава нито професия, нито образование. Тя дори няма къде да се подслони, а джобовете й са празни.
Разбира се, Мерили се намира в абсолютно същата ситуация. Отвъд стените на удобната бърлога на Грегъри я чакат единствено глад и унижения, вътре — отвратителното му отношение.
Няколко дни по-късно каза, че е открила верния отговор.
— Финалът е фалшив! — доволно отсече тя. — Ибсен го е пришил към пиесата си с единствената цел да направи зрителите щастливи. Не е посмял да им покаже какво се случва в действителност — това, което цялото действие показва, че трябва да се случи.
— А какво трябва да се случи? — попитах.
— Тя трябва да се самоубие! — отвърна Мерили. — При това веднага, още преди да се спусне завесата! Като се хвърли под някоя карета, или нещо подобно… Това е истинският край на пиесата. Никой не го е видял, но това е краят!
Някои мои приятели бяха прибягнали до самоубийството, но в нито един от тези случаи аз не успях да видя трагичната необходимост от подобен акт. Особено по намина, по който я видя Мерили в пиесата на Ибсен. Неспособността ми да видя подобна необходимост очевидно е поредния признак на моята повърхностност като участник в сериозното изкуство на живота.
Самоубиха се мои приятели художници, при това онези от тях, които вече бяха постигнали славата или това съвсем скоро им предстоеше.
Аршил Горки се обеси през 1948 година. Джаксън ПоЦлок се заби с колата си в едно дърво, мъртво пиян, през 1956-а. Това стана малко преди първата ми съпруга и децата да ме напуснат. Три седмици по- късно Тери Кичън налапа дулото на пистолета и натисна спусъка. Години преди тези събития, когато всички все още живеехме в Ню Йорк и редовно се напивахме в кръчмата „Кедър“, бяхме известни с прозвището „Тримата мускетари“. Тривиален въпрос: Колко от „тримата мускетари“ са живи до днес? Отговор: само аз.
А, да — и Марк Ротко. Въпреки, че аптечката му съдържаше достатъчно приспивателни да убият слон, той предпочете да си пререже гърлото с нож. Това стана през 1970-а.
И какво е заключението за мен от тези зловещи демонстрации на недоволство от живота? Само едно: едни хора са твърди, а други не. Ние с Мерили бяхме типични представители на тези другите…
Ето какво каза тя по отношение на Нора от „Куклен дом“:
— Би трябвало да си остане у дома и да оправи нещата по най-добрия начин.
19
Вселената е изпълнена с вяра, независимо дали тази вяра е базирана върху истината или лъжата. В онези години аз вярвах твърдо, че когато един нормален мъж не изразходва произведената от жлезите му сперма, тя се превръща в такива субстанции, които го правят атлетичен, жизнерадостен, смел и изобретателен. Дан Грегъри и баща ми също вярваха в това, съвсем като Армията на Съединените щати, Организацията на момчетата-скаути и Ърнест Хемингуей. По тази причина започнах да давам воля на еротичната си фантазия и си представях как любя Мерили. В допълнение започнах да се държа така, сякаш наистина сме любовници. Но всичко това беше подчинено на една-единствена цел — да произвеждам максимално количество сперма, която после да превръщам в полезни химически съединения.
Имах навика да търкам краката си в килима, докато събера достатъчно силна доза статично електричество. А после докосвах с върха на пръстите си врата, бузата или ръката на Мерили и тя изненадано подскачаше. Хубава порнографска сценка, нали?
Принуждавах я и да върши още нещо, което несъмнено би предизвикало божествения гняв на Грегъри — измъквах я скришом от къщата и я водех в музея на Модерното изкуство.
В същото време тя подхранваше еротичните ми фантазии толкова, колкото би го сторила с домашното си кученце. Защото не само беше влюбена в Грегъри, но той помагаше и на двама ни да се справяме успешно с Голямата депресия. Фактите са си факти.
Но и двамата невинно се подлагахме на въздействието на един велик изкусител, срещу чиито
