ласкателства бяхме напълно беззащитни. И когато се осъзнахме, вече беше късно да му обърнем гръб.
Познайте кой беше той!
Беше Музеят на модерното изкуство!
Теорията за превръщането на неизползваната сперма в божествени витамини се потвърждаваше напълно от собствените ми изяви. В ролята си на куриер на Грегъри научих най-бързите начини за придвижване из остров Манхатан, научих ги по-добре дори от плъховете в канализацията. Същевременно петкратно увеличих обема на своя речник, запаметявайки имената на всички основни съставни части на организми, вещи и предмети. Но най-вълнуващото ми постижение си остана невъобразимо точната картина на ателието на Грегъри, която създадох само за шест месеца! Всичко в нея беше точно копие на действителните неща:костите си бяха кости, косата си беше коса, вълната си беше вълна, памукът — памук, орехът — орех, саждите — сажди, прахът — прах, дъбът — дъб, конските и говежди кожи — съвсем истински, желязото — желязо, стоманата — стомана, старото — старо и новото — ново.
Да, да! Водата, която капеше от паянтовия покрив на картината ми, беше най-мократа вода, която може да види човек! А ако вземете лупа и разгледате капките една по една, веднага ще откриете, че в тях се отразява цялото проклето ателие! Не беше лошо, никак не беше лошо!
Току-що ми хрумна една блестяща идея: древната и почти универсална вяра в магическите превъплъщения на неизползваната сперма положително е вдъхновила Айнщайн за откритието на простата, но гениална формула Е = МС на квадрат!
— Не е лошо, не е лошо — промърмори Дан Грегъри пред картината ми. Вероятно се чувстваше като Робинзон Крузо, открил внезапно, че не е сам на своя необитаем остров. Вече трябваше да се съобразява с мен!
Но ето какво добави той секунда по-късно:
— Все пак терминът „не е лошо“ може да означава и точно обратното, дори „разочароващо“… Какво ще кажеш?
Още преди да измисля някакъв отговор, картината ми литна към жаравата на камината, с онези черепи отгоре, и шестмесечният ми труд отлетя през комина.
— Какво й беше? — успях да попитам задавено и ужасено аз.
— Липсваше й душа — благо отвърна той.
Ето как попаднах в робство на новия имперски гравьор Бескудников!
Прекрасно знаех от какво се оплаква той и ако оплакването идваше от друг човек, положително бих му се изсмял. Собствените му картини вибрираха с пълния спектър на любовта, омразата и безразличието му, в пълно съответствие с времето, по което бе изпитвал тези чувства. Ако реша да ида в Лъбок, Тексас да разгледам онзи частен музей с неговото творчество, положително ще изпитам усещането, че гледам холограма на самия Дан Грегъри. Дори и да промуша ръката си през нея, това пак ще си бъде Дан Грегъри, триизмерен и жив. Да, Дан Грегъри живее!
От друга страна, ако аз взема да умра (да не чуе Господ!) и някой незнаен магьосник възстанови всичките ми картини — от онази, която изгори Грегъри, до последната, която ще излезе изпод четката ми, и всички те бъдат изложени в огромна сводеста зала, която би позволила душата на всяко платно да се разглежда от една и съща гледна точка, а пред тях застанат всички жени, които са ме обичали на този свят — майка ми, Мерили, Доръти и Едит, плюс най-добрият ми приятел Тери Кичън — никой от тях не би намерил причина да си спомни за мен. В душите им няма да има дори следа от спомен за скъпия покойник Рабо Карабекян или някаква духовна енергия, струяща от творбите му!
Какъв експеримент, господи!
Знам, знам — само преди минута злословех за творчеството на Грегъри, наричах го препаратор, твърдях, че картините му отразяват само миг от живота, вместо всеобхватния му ход и прочие, и прочие. Но на практика той е далеч по-добър художник от мен. Никой не може да вдъхне живот в очите на едно препарирано животно (образно казано) като Дан Грегъри!
Сърк Бърман току-що ме попита как да различи хубавата от слабата картина.
Аз отвърнах, че най-добрият отговор на този въпрос съм чувал от един художник на име Сид Соломон, който има вила недалеч оттук. Най-добрият, което не означава, че е бил съвършен. Чух го по време на някакъв коктейл преди петнайсетина години, Сид беше в компанията на красиво създание с огромни очи и високи токчета, което очевидно изгаряше от желание да научи от него всичко, което е свързано с изкуството.
— Как можеш да различиш хубавата от лошата картина? — попита той. Беше син на някакъв унгарец, треньор по езда, и имаше масивни увиснали мустаци. — Скъпа, достатъчно е да хвърлиш поглед на милион картини и няма начин да сбъркаш!
Това е вярно, това е съвсем вярно!
Отново в настоящето:
Трябва да спомена за разигралите се тук събития вчера следобед, когато приех първите любители на абстрактния експресионизъм след, нека използвам термина на аранжьорите — „преустройството“ на фоайето. Един младеж от Държавния департамент придружаваше трима писатели от Съветския съюз. Единият беше от Талин, Естония — родното място на прародителите на госпожа Бърман, ако не броим Райската градина, разбира се, а другите двама от Москва — родния град на Дан Грегъри. Колко е малък светът! Не говореха английски, но придружителят им беше доста добър като преводач.
Не направиха никакъв коментар за състоянието на фоайето, а после — за разлика от повечето съветски гости преди тях, показаха познание и положително отношение към творчеството на абстрактните експресионисти. Но на излизане ме попитаха защо държа такива глупави картини в чудесното фоайе.
Принудих се да им предложа сказката на госпожа Бърман за всички ужасни неща, които очакват тези деца. Чак ги просълзих от умиление и ги накарах да се чувстват неудобно. Засипаха ме с извинения, че не са разбрали истинското значение на хромографиите, а след моето обяснение вече са единодушни, че те са най-важните картини в моята колекция. След което се заеха да ги изследват с безкрайно внимание, очевидно преживявайки болката, която предстоеше на всяко от нарисуваните момиченца. Младежът от Държавния департамент не преведе шепота им, но аз усетих, че става въпрос за рак, война и още ужасии от тоя сорт.
Превърнах се в хит и бях обсипан с прегръдки.
Никой от досегашните гости не се беше сбогувал толкова сърдечно с мен! Обикновено се чудят какво да измънкат.
На алеята се спряха, извикаха нещо и започнаха да клатят глави, ухилени до ушите. Попитах човека от Държавния департамент за какво става въпрос и той преведе:
— Никога вече война! Никога вече война!
20
Отново в миналото:
Добре де, Дан Грегъри изгори картината ми. Но защо аз не постъпих така, както той беше постъпил с Бескудников? Защо не тръгнах да си търся друга работа? Защо не се подиграх с него? Преди всичко, защото вече знаех доста неща за света на комерсиалното изкуство и си давах сметка, че художниците като мен
