Всичко е наред.
— Да, ама вече няма да видя Слейзингър — оплаках се аз.
— Какво ти пука? — учуди се тя. — Той никога не те е харесвал, нито пък ти него. И това ли не знаеш?
17
Онази вечер сключихме нещо като договор. Всеки от нас поставяше своите условия — аз искам това, ти — онова и тъй нататък.
По неизвестни за мен причини вдовицата Бърман предпочиташе да живее и пише тук, вместо да се завърне в Балтимор. И по съвсем известни за мен причини, аз пък исках жизнерадостен човек като нея да се навърта наоколо и да ми подслажда дните. И знаете ли коя беше най-голямата й отстъпка по време на преговорите? Обеща да не споменава нито дума за хамбара.
Но нека се върнем в миналото:
След като при първата ни среща Дан Грегъри ми заповяда да създам супер-реалистична картина на ателието му, той каза, че иска от мен да науча наизуст едно особено важно изречение — „Царят е гол!“
— Повтори го няколко пъти, искам да го чуя от устата ти! — заповяда ми той.
— Царят е гол, царят е гол, царят е гол… — започнах аз. — Добре, много добре! — изръкопляска ми той. — Правиш го екстра, с необходимата доза чувство! Какво можех да отговоря? Чувствах се като „Алиса в Страната на чудесата“. — Искам от теб да казваш това изречение високо и със същото дълбоко убеждение всеки път, когато чуеш някой да казва добри думи за тъй нареченото „модерно изкуство“!
— Добре — рекох.
— Това изкуство е рожба на измамници, сомнамбули и дегенерати! — продължи наставленията си той. — А фактът, че все повече хора го вземат на сериозно доказва, че светът полудява! Надявам се, че си съгласен…
— Напълно — рекох аз и наистина мислех така.
— Мусолини също — подхвърли той. — Нали се възхищаваш от Мусолини?
— Да, сър.
— А знаеш ли какви ще бъдат първите му задачи, когато вземе властта?
— Не, сър.
— Ще подпали Музея на модерното изкуство и ще забрани със закон думата „демокрация“. А след това ще измисли нова дума за това, което сме, ще ни накара да се изправим лице в лице с това, което сме в действителност и винаги сме били, след което ще ни помоли да си гледаме работата както трябва. Или си гледаш работата, или пиеш рициново!
Десетина години по-късно го попитах какво мисли за народа на Съединените щати.
— Разглезени хлапета, които се молят да им се случи нещо страшно, а когато то наистина им се случи — тичат при татко да го питат какво трябва да правят! — отвърна той.
— Ще нарисуваш всичко така, както е в действителност! — нареди ми той.
— Да, сър.
— Това там е „Господарят на моретата“ — ръката му се насочи към някакъв модел на шхуна, който едва се виждаше над една от камините. — Макар да е използвал само платна, той е бил значително по-бърз от днешните товарни кораби. Помисли по този въпрос!
— Да, сър.
— След като го вместиш в прекрасната картина, която ти предстои да създадеш, двамата с теб ще го изследваме с лупа. Искам да научиш името на всеки детайл от такелажа и да можеш да ми обясниш неговото предназначение.
— Да, сър.
— Пабло Пикасо никога не би успял да постигне подобно нещо — подхвърли той.
— Не, сър.
Посегна към стойката и свали от нея една пушка
„Спрингфийлд“, модел 1906 година — основно оръжие на американската пехота по онова време. Там имаше и „Енфийлд“ — основно оръжие на английската пехота. Вероятно именно с такава пушка го бяха застреляли.
— Когато нарисуваш тази съвършена машина за убиване — погали спрингфийлда той, — искам да го направиш толкова реалистично, че да изпитам желанието да я заредя и да гръмна някой крадец! — После посочи някакъв чеп в края на цевта и ме попита за какво служи.
— Не зная, сър — рекох.
— Стойка за щик — информира ме той, после обеща да утрои обема на речника ми, като започне с описанието на частите на пушката, всяка от които има свое собствено име. А след като се справим с тази елементарна задача, която влиза в задълженията на всеки новобранец, ще преминем към номенклатурата на човешкото тяло, с всичките му там кости, хрущяли и вътрешни органи, които се изучават още в първи курс на медицинския факултет. Като чирак в Москва и него го карали да учи тези неща.
Беше сигурен, че духът ми ще се обогати от изучаването на простата пушка и изключително сложното човешко тяло, просто защото пушката е създадена да унищожава именно него — човешкото тяло.
— Кое е олицетворение на доброто и кое на злото? — попита ме той. — Пушката, или тази мека, подскачаща и кискаща се торба с кокали, която наричаме човешко тяло?
Казах, че пушката олицетворява злото, а човешкото тяло — доброто.
— Не си ли чувал, че тази пушка е създадена, за да могат американците да защищават от коварен враг своя дом и своята чест? — попита ме той.
Тогава изхитрувах и рекох, че всичко зависи от това, за кое тяло и за коя пушка говорим. Всеки от тези предмети би могъл да бъде носител както на доброто, така и на злото.
— И кой взема окончателно решение по този въпрос? — попита ме той.
— Бог?
— Не, тук на Земята!
— Не знам — признах си аз.
— Художниците! — извика той. — Те, заедно с разказвачите, поетите и историците са членовете на Върховния съд на Доброто и Злото! Аз също съм негов член, някога и ти може би ще станеш такъв!
Хубав пример за заблудите на духовното високомерие, нали?
Сега, като се замислям върху същността на нещата, стигам до заключението, че вероятно най-добрата черта на абстрактните експресионисти, особено на фона на безсмислените кръвопролития, причинени от зле усвоени уроци на историята, е категоричният им отказ да участват в състава на подобен съд.
Дан Грегъри ме търпя толкова дълго край себе си — около три години — просто защото аз се държах сервилно, а той имаше нужда от компания. Благодарение на упоритостта и гневните си избухвания по време на политически спорове, той беше изгубил голяма част от приятелите си, все известни личности. Когато в онази първа нощ му подхвърлих, че съм чул прочутия глас на У. С. Фийлдс от стълбището, той отвърна, че нито Фийлдс, нито Ал Джонсън, нито който и да било друг ще стъпи повече в този дом, ще пие от питието му и ще яде храната му.
— Те просто нищо не разбират и не желаят да разберат! — викна той.
— Така е, сър — рекох.
После смени темата и започна да ми говори за Мерили Кемп. Паднала по стълбите, защото по природа си била тромава и несръчна, а на всичкото отгоре била и пияна… Тогава бях сигурен, че искрено вярва в тази версия. Не му беше трудно да посочи точно по кои стълби се беше търкаляла, защото аз стоях тъкмо в горния им край.
