Беше му останало само едно от гръдните зърна и си спомням, че преди време ми беше задал следната гатанка:
— Какво е това, дето има три очи, три гръдни зърна и два задника?
— Предавам се — отвърнах.
— Пол Слейзингър в комбинация с Рабо Карабекян!
А там, насред обезобразеното фоайе, той каза:
— Едва като ти падна превръзката, разбрах колко празен човек си бил! Та това под нея не е нищо особено!
— Тъй като си го разбрал точно навреме, аз се надявам, че и ти ще се пръждосаш по дяволите заедно с прекрасната Поли Медисън! — отвърнах аз. — Господи, как само се възползвахте от гостоприемството ми!
— Аз си платих — възрази Сърк Бърман и това си беше чистата истина. Още първия ден беше настояла да си плаща за готвачката, храната и пиенето. — А ти си ми толкова задължен, че милион години да живееш, пак не можеш да ми се издължиш! При това за неща, които не се оценяват с пари! Като си ида, сигурно ще разбереш каква услуга съм ти направила, дори само с боядисването на това фоайе.
— Услуга ли? — учудих се аз. — Услуга ли каза?! А знаеш ли какво означават тези картини за всеки, който има дори и съвсем бледа представа от изкуство? Те са отрицание на изкуството! Те не са просто неутрални и различни; те са черните дупки, от които не може да избяга дори и най-великият интелект! И още по-лошо — те засмукват достойнството и самоуважението на всеки, който е имал нещастието да се изправи срещу тях!
— Доста зловещи функции за няколко малки цапаници — отбеляза тя, докато правеше неуспешни опити да прикрепи часовника за китката си.
— Работи ли? — полюбопитствах аз.
— От години не работи — отвърна тя.
— Тогава защо го носиш?
— За шик — отвърна тя. — Но май му се счупи закопчалката. — После ми подаде часовника и с глас, който наподобяваше моя от историята за майка ми с намерените сред закланите й сънародници скъпоценности, рече: — Вземи! Купи си с него билет за някое от местата, които биха те направили по- щастлив — например Голямата депресия или Втората световна война!
Отказах подаръка с махване на ръка.
— Тогава билет за това, което беше преди моята поява тук — подхвърли тя. — Не, за него билет не ти е нужен… В момента, в който прекрача прага, ти вече ще си се върнал там!
— През юни бях съвсем доволен — отбелязах аз. — Докато не се появи ти!
— Точно така — кимна тя. — Беше по-слаб поне с десет кила, доста по-блед и хиляди пъти по- безжизнен. Да не говорим за личната ти хигиена! Почти бях решила да не идвам на вечеря в твое присъствие, защото се страхувах, че ще пипна проказа!
— Много си мила — рекох.
— Върнах те в живота — продължи тя. — Ти си моят Лазар. Всичко, което Исус е направил за Лазар, е било връщането му в живота. А аз направих повече, защото те накарах да започнеш да си пишеш автобиографията!
— Предполагам, че и това е било част от майтапа — рекох.
— Какъв майтап?
— Ами този, с фоайето.
— Ако проявиш малко търпение ще откриеш, че тези картини тук са два пъти по-сериозни от твоите цапаници! — заключи тя.
— Поискала си да ти ги изпратят от Балтимор, така ли? — полюбопитствах аз.
— Не — поклати глава тя. — Миналата седмица открих една колекция в антикварния магазин на Бриджхамптън и я купих. Отначало не знаех какво да правя с нея и я скрих в мазето, точно зад твоите бидони със „Сатийн Дура-лукс“.
— Надявам се, че тази бебешка дрисня не е „Сатийн Дура-лукс“ — рекох.
— Не. Само пълен идиот би използвал твоята боя. Искаш ли да ти кажа какво е великото в тези картини?
— Не.
— Направих всичко възможно да проумея и уважа твоите картини — каза тя. — Защо не проявиш същото уважение и към моите?
— Знаеш ли какво означава думата „кич“? — попитах аз.
— Заглавието на една от книгите ми е „Кич“ — отвърна тя.
— Четох я — обади се Силести. — Разправя се за едно момиче, което наистина имало лош вкус, но не искало да признае това пред приятеля си. Нищо особено.
— Ти не би нарекъл сериозно изкуство тези малки момиченца на люлки, нали? — усмихна се подигравателно госпожа Бърман. — Но я се постави на мястото на някой викторианец и веднага ще разбереш какви мисли вълнуват душата му при вида на усмихнатите им личица: мисли за дифтерит, пневмония, дребна шарка, преждевременно раждане, жестоки съпрузи, бедност, вдовство, проституция, смърт и погребение в гробище за скитници…
Чакълът на алеята отвън захрущя под автомобилни гуми.
— Време е да вървя — заключи тя. — Ти вероятно не си в състояние да понасяш истинското изкуство, затова те съветвам от днес нататък да използваш задния вход на къщата си!
После си отиде!
16
Ферарито на психиатъра още ръмжеше и гъргореше по посока на залязващото слънце, когато готвачката каза, че тя и дъщеря й също си отиват.
— Смятай, че си получил двуседмично предупреждение за напускане! — отсече тя.
Какъв удар!
— Какво те накара да решиш така изведнъж? — попитах.
— Хич не е изведнъж — отвърна тя. — Ние със Силести бяхме решили това още преди да пристигне госпожа Бърман. Тук беше такова мъртвило! Ала тя промени всичко, животът изведнъж стана интересен и ние останахме. Но още тогава си казахме: „Тръгне ли си тя — тръгваме и ние!“
— Но аз наистина имам нужда от вас! — рекох. — Как да ви убедя да останете? — Господи, та те отдавна разполагаха с най-добрите стаи, от които се разкриваше прекрасна гледка към океана, Силести и нейните приятелчета имаха имението изцяло на свое разположение, плюс ядене и пиене на корем! Готвачката можеше по всяко време да ползва която кола си хареса, а заплатата й беше като на кинозвезда!
— Би могъл поне името ми да научиш! — рече тя. Но какво става, по дяволите?
— А? — объркано я погледнах аз.
— Когато говориш за мен, неизменно ме наричаш „готвачката“ — поясни тя. — А аз си имам име — казвам се Алисън Уайт.
— Хайде, стига! — изразих протеста си аз с нещо като ужасена игривост. — Прекрасно зная името ти — нали всяка седмица го изписвам върху чековете ти! Да не би да съм го изписвал грешно, или пък да съм объркал нещо със социалното осигуряване?
