— Само тогава се сещаш за мен — когато пишеш проклетите чекове! Но сега си мисля, че дори и това не е вярно… Преди идването на госпожа Бърман, Силести отиваше на училище и ние двамата оставахме единствените живи души под тоя покрив, ти ядеше храната, която приготвях, но…

Тук тя млъкна. Вероятно защото реши, че е казала достатъчно… А аз си дадох сметка, че й е адски трудно да продължи.

— Но? — подканих я аз.

— Толкова е глупаво. — въздъхна тя.

— Не мога да кажа дали е така, преди да го чуя… Тогава тя избухна:

— Не искам да се омъжа за теб! Пресвета Дево!

— Че кой те кара? — промълвих смаяно аз.

— Искам просто да съм човешко същество, а не нищо и никой! Особено когато ми се налага да живея под един покрив с мъж, който и да е той! — После светкавично се поправи: — С човек, който и да е той…

Това поразително ми заприлича на думите, които преди време чух от устата на Доръти, първата ми съпруга: аз често се отнасям с нея така, сякаш я няма, сякаш дори не ме интересува как се казва. Следващите думи на готвачката също бях чувал от устата на Доръти:

— Според мен ти си уплашен до смърт от жените!

— И аз мисля така — добави Силести.

* * *

— Силести — рекох. — Нима ние с теб не бяхме близки?

— Само защото ме мислиш за глупачка — отвърна Силести.

— И е твърде млада, за да представлява заплаха за теб — допълни майка й.

— Значи всички напускат! — обобщих аз. — Къде е Пол Слейзингър?

— Отиде си — каза Силести.

* * *

С какво заслужих всичко това? Отидох за един ден в Ню Йорк, за да дам възможност на вдовицата Бърман да боядиса наново фоайето ми! А сега, докато аз стоя сред опустошенията й, тя спокойно си бъбри с Джаки Кенеди някъде в Саутхамптън!

— Уф! — въздъхнах. — Вече съм сигурен, че мразите и моята прочута колекция от произведения на изкуството!

Лицата им леко се разведриха, предполагам защото повдигнах въпрос, който е далеч по-лесен за обсъждане от темата за взаимоотношенията между половете.

— Аз не ги мразя — каза готвачката. Не! … Тези думи каза Алисън Уайт. Алисън Уайт . Алисън Уайт!!! Тя си беше напълно представителна жена, с правилни черти, стройна фигура и хубава кестенява коса. Проблемът е у мен. Аз не съм представителен мъж.

— Те просто не означават нищо за мен — продължи тя. — Защото съм необразована. Ако бях завършила колеж, сигурно щях да си давам сметка, че са прекрасни. Харесвах само една картина, но ти я продаде.

— Коя? — полюбопитствах аз. В гърдите ми се надигна странното желание да спася нещо от този кошмар; страшно много исках да чуя от устата на тези обикновени човешки същества, че поне една от моите безценни картини е била толкова хубава, че е харесала дори на тях.

— Онази с двете негърчета и двете бели момченца — рече тя.

Заех се да ровя им паметта си, за да открия картина от колекцията си, която би предизвикала подобна асоциация в нейната проста, но надарена с въображение глава. Върху коя ли доминираха две черни и две бели петна? Най-вероятно върху някое от произведенията на Ротко.

После изведнъж си дадох сметка, че тя говори за картина, която винаги бях смятал за сувенир, а не за част от своята колекция. Беше я рисувал не друг, а самият Дан Грегъри! На практика тя беше илюстрация към един разказ на Бут Таркингтън, в който се описваше сблъсъка между две черни и две бели десетгодишни момченца в покрайнините на малко градче от Средния запад през миналия век. От израза на лицата им личеше, че се чудят дали да играят заедно, или всяко да поеме по пътя си.

Негърчетата от разказа имаха много смешни имена: Хърман и Върман. Често съм чувал, че никой не може да рисува негри като Дан Грегъри, но на практика той винаги ги рисуваше по снимка. Едно от първите неща, които ми каза, беше че кракът на черен никога няма да стъпи в къщата му.

Тогава реших, че това е чудесно. За известно време бях убеден, че всичко, което чувам от него, е чудесно. Имах намерението да стана като него и за съжаление до голяма степен успях.

* * *

Продадох картината с белите и черните момченца на един милионер от Лъбок, Тексас, който беше натрупал състояние от застраховки на недвижими имоти. Той ме увери, че притежава най-пълната колекция от творби на Дан Грегъри в света. И доколкото знам, тя е единствената подобна колекция, настанена в специално построен частен музей.

Беше разбрал по някакъв начин, че съм бил чирак на Грегъри и се обади да ме пита дали бих се разделил с някоя от творбите на своя учител, каквито несъмнено притежавам. Аз имах единствено тази и не бях я поглеждал от години. Висеше в банята на една от многобройните стаи за гости в този дом, а аз нямах никакви причини да влизам там.

— Продаде единствената картина, която ми говореше нещо конкретно — каза Алисън Уайт. — Често я гледах и все се питах какво ще стане по-нататък…

* * *

О, щях да пропусна последните думи на Алисън Уайт, казани миг преди двете със Силести да се оттеглят в стаите си с прекрасна гледка към океана: — Ще се махнем от пътя ти — рече тя. — Макар че така и не успяхме да разберем какво криеш в хамбара!

И ето ме абсолютно сам на приземния етаж. Не исках да се качвам горе, не исках изобщо да живея повече в тази къща. Сериозно се замислих да се превърна отново в това, за което ме вземаше скъпата Едит след смъртта на първия й мъж: един не съвсем опитомен стар мечок, заврял се в хамбара.

Предприех дълга разходка по брега — чак до Сагапонък и обратно. През цялото време в съзнанието ми оживяваха картини от термитското ми ежедневие, което се изчерпваше с мързел и дрямка.

На кухненската маса имаше бележка от готвачката, не — от Алисън Уайт. В нея ми се съобщаваше, че обядът е във фурната. Изядох го. Апетитът ми е добър и нищо не може да му повлияе. После изпих чашка- две и слушах музика. През осемте години на войнишкия си живот научих едно-единствено нещо, което върши добра работа и в живота на обикновения човек: способността да заспивам навсякъде и при всякакви обстоятелства, независимо от лошите новини.

В два часа през нощта се събудих от нежно разтриване на врата. Наистина нежно. Беше Сърк Бърман.

— Всички ме напускат — рекох. — Готвачката съобщи за предупредителния срок, който започва да тече от днес. След две седмици тя и Силести ще си заминат.

— Няма — успокои ме тя. — Говорих с тях и ги убедих да останат.

— Слава богу! — въздъхнах аз. — Но какво им каза? Те мразят тая къща!

— Обещах им да остана и аз — отвърна тя. — А сега е по-добре да се качиш горе и да си легнеш. Иначе сутринта целия ще си схванат!

— Окей — замаяно промърморих аз.

— Мама ходи да потанцува, но вече си е у дома — каза тя. — Отивай да си лягаш, господин Карабекян.

Вы читаете Синята брада
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату