Полок, Ад Райнхарт, Марк Ротко, Клифърд Стил, Сид Соломон или Брадли Уокър Томлин.
По-късно Полок наистина щеше да се появи, но той беше толкова налюлян, че не каза нито дума и скоро си тръгна. Освен това един от присъстващите изобщо не беше художник, доколкото ни бе известно нещо за него. Казваше се Изидор Финкелщайн и беше шивач. Работилницата му бе точно над кръчмата. След две чаши можеше да говори за живопис не по-зле от останалите. Дядо му бил шивач във Виена и ушил няколко костюма на художника Густав Климт още преди Първата световна война.
Обсъждахме въпроса защо не успяваме дори да се издържаме от нашето творчество, макар вече да бяхме направили няколко изложби, бяхме привлекли вниманието на критиката, а списание „Лайф“ помести голяма статия за Джаксън Полок.
Стигнахме до заключението, че към дъното ни теглят единствено дрехите и прическите. Това беше нещо като виц, разбира се. Всичко, което си приказвахме, беше нещо като виц. А аз все още не мога да проумея защо нещата станаха толкова безнадеждни за Полок и Кичън, при това само някакви си шест години по- късно.
И Слейзингър беше там, всъщност тогава се запознахме.
Събираше материал за бъдещата си книга, която трябваше да хвърли светлина върху живота на художниците. И тя, подобно на дузини като нея, така и си остана ненаписана.
Помня какво ми каза някъде към края на вечерта:
— Едно нещо не мога да разбера за вас, дявол да го вземе! Изглеждате толкова всеотдайни, а в същото време сте отчаяно несериозни!
— Всичко в живота е шега — рекох. — Не знаеш ли това?
— Не — отвърна той.
Финкелщайн изрази готовност да реши проблема с облеклото на всеки, който чувства, че има такъв проблем. Срещу незначителна първоначална вноска и на променливо по дати изплащане. В следващия миг цялата компания — X, Y, Z, Кичън и моята особа се озовахме в шивачницата на горния етаж и Финкелщайн се зае да ни взема мерки за костюми. Полок и Слейзингър също присъстваха, но само като зрители. На практика никой освен мен не разполагаше с пари, така че аз платих аванса за всички с пътническите чекове, които ми бяха останали от разходката до Флоренция.
Стана така, че художниците X, У и Z си върнаха дълга с картини още на следващия следобед. Художникът X разполагаше с ключ от апартамента ни — бях му го дал преди време, когато го бяха изхвърлили от хотела за проститутки, който обитаваше, защото си подпалил юргана с цигара. Тъй че той и другите двама вкарали картините си у дома и се измъкнали още преди бедната Доръти да успее да се защити.
Шивачът Финкелщайн е бил истински убиец по време на войната, Кичън също. А аз — никога.
Финкелщайн бил мерач на танк в Трета армия на генерал Патън. Докато ми вземаше мерки за костюма, който притежавам и до днес, той разказваше през зъби (устата му бе пълна с карфици) как два дни преди края на войната в Европа някакво хлапе насочило ръчен противотанков снаряд в гъсениците им и те го направили на решето с картечницата още преди да разберат, че насреща им е недорасло момче.
Изненадата ни връхлетя три години по-късно. Финкелщайн получи удар и умря, а ние вече бяхме започнали да се стабилизираме финансово. И чак тогава разбрахме, че този човек през цялото време тайно е рисувал!
Младата му вдовица Рашел, която, като се замисля сега, страшно много приличаше на Сърк Бърман, направи нещо като самостоятелна изложба от платната му горе в шивачницата, а после я затвори завинаги. Творбите му бяха лишени от амбиция, но въпреки това силни и въздействащи. Величествени и по своему представителни, те до голяма степен отразяваха именно това, което са вършили неговите колеги по героизъм във войната Уинстън Чърчил и Дуайт Дейвид Айзенхауер.
И той като тях обичаше боята. И той като тях оценявал по достойнство действителността. Такъв беше покойният художник Изидор Финкелщайн.
След като приключихме с мерките за костюми, ние се върнахме обратно в кръчмата за още ядене и пиене, а най-вече за още сладки приказки. Там към нас се присъедини един очевидно богат и уважаван в обществото джентълмен на около шейсет години. Доколкото си спомням, никой от нас не го познаваше.
— Чух, че сте художници — рече той. — Ще позволите ли да поседна при вас и да ви послушам?
Настани се между мен и Полок, точно срещу Кичън. който беше от другата страна на масата.
— Повечето от нас наистина са художници — рекох. Нямахме никакво намерение да бъдем груби, тъй като имаше вероятност този джентълмен да се окаже колекционер или пък дори член на директорския съвет на някой музей. Прекрасно знаехме как изглеждат критиците и търговците на картини и веднага си дадохме сметка, че този човек е твърде честен, за да бъде представител на някое от тези съсловия.
— Повечето от вас, а? — повтори той. — Значи ще бъде много по-просто ако ми кажете кой не е художник.
Като такива се идентифицираха Финкелщайн и Слейзингър.
— Значи догадката ми е била погрешна — поклати глава старият джентълмен и посочи Кичън: — Него никога не бих взел за художник, въпреки лошото облекло… Прилича ми по-скоро на музикант, адвокат или професионален спортист… Художник? Не, никога не бих допуснал това!
Помислих си, че този човек положително притежава качества на ясновидец — толкова точна беше преценката му за Кичън! Вниманието му си остана приковано в моя приятел, имах чувството че чете мислите му. Но защо го привличаше човек, който все още не бе нарисувал нищо значително, докато до него седеше Полок — един художник, чието творчество вече бе предизвикало доста шум и противоречиви мнения?
Попита Кичън дали случайно не е служил в армията.
Кичън лаконично отвърна, че е служил.
— Това повлия ли на решението ви да станете художник? — попита възрастният джентълмен.
— Не — отвърна Кичън.
По-късно Слейзингър ми каза, че останал с едно особено впечатление от Кичън. Имал чувството, че този човек е изпитвал от войната единствено притеснение — притеснение от това, че винаги е бил привилегирован, че с лекота е станал виртуоз на пианото, че с лекота е завършил най-доброто учебно заведение, че с лекота побеждава всички в почти всички игри, че с лекота стига до чин подполковник. И прочие, и прочие…
— Избрал е едно от малкото поприща, в които е бил убеден, че не може да бъде нещо друго освен безнадежден некадърник, само и само да научи нещо за реалния живот — заключи моят нов приятел.
— Рисуването е Монт Еверест за мен — отвърна на своя нов събеседник Кичън. По онова време никой не беше изкачвал Монт Еверест. Това щеше да стане през 1953 година — същата, в която погребахме Финкелщайн и посетихме единствената му самостоятелна изложба.
Очевидно доволен от отговора, старият джентълмен се облегна назад. А след това, по мое мнение, навлезе в прекалено интимна тематика и започна да разпитва Кичън дали не разполага с независимо от сегашната му дейност състояние и дали не получава финансова подкрепа от семейството си за това трудно изкачване. Знаех, че Кичън щеше да стане изключително богат, ако беше надживял своите родители. Знаех и друго — тези родители не му даваха нито стотинка с надеждата, че ще го принудят да започне адвокатска практика, да навлезе в политиката или пък да си намери работа на Уолстрийт, където успехът му беше сигурен.
