Мислех, че всичко това не влизаше в работата на стария джентълмен и много исках Тери да му го каже. Но Кичън отговори изчерпателно на всичките му въпроси, а по израза на лицето му личеше, че е готов да отговаря и на всякакви други.
А следващият беше такъв:
— Вие, разбира се, сте женен, нали?
— Не — отвърна Кичън.
— Но харесвате жените, нали?
Този въпрос беше зададен на човека, който още преди края на войната си беше извоювал репутацията на един от най-големите любовници на света!
— На този етап от живота ми всяка жена би си губила времето с мен, сър — любезно отвърна Кичън. — Пък и аз с нея.
— Благодаря за откровените отговори и любезността — изправи се на крака възрастният джентълмен.
— Поне се опитах — отвърна Кичън.
След като човекът си отиде, ние започнахме да правим догадки — откъде е, с какво се занимава. Помня мнението на Финкелщайн. Той каза, че какъвто и да е този стар джентълмен, дрехите му без всякакво съмнение са закупени в Англия.
Казах, че на другия ден ще наема кола и ще ида да подготвя новата къща за преместването на семейството си. Освен това много ми се искаше да хвърля още един поглед на хамбара, който бях наел.
Кичън попита дали може да дойде с мен и аз казах „разбира се“.
А там, в Монтаук го чакаше бояджийския пистолет. Кажете сега, че няма съдба!
Преди да потънем в сън на тесните си кушетки, аз го попитах има ли представа кой може да бъде възрастния джентълмен, който прояви такъв интерес към него.
— Мога да направя едно доста произволно предположение — отвърна той.
— И то е?
— Може и да греша, но имам чувството, че това беше баща ми — отвърна Тери. — Приличаше на татко, говореше като татко, беше облечен като татко и също като татко подмяташе язвителни забележки. Наблюдавах го внимателно, Рабо. И знаеш ли какво си рекох? „Ако този човек не е баща ми, значи е превъзходен имитатор!“ Ти си умен, Рабо, освен това си моят най-добър и единствен приятел. И затова те моля да отговориш на един-единствен въпрос: Каква игра играе, ако се окаже, че е просто добър имитатор на баща ми?
32
Камион вместо кола наех за съдбоносния ни набег дотук. Съдбоносен, защото ако бях наел кола, нямаше как да натикаме вътре бояджийския пистолет с дългата му пръскалка и Кичън вероятно и до днес щеше да си бъде адвокат с добра клиентела.
Понякога, макар и не достатъчно често, аз все пак се замислях как бих могъл да понамаля неприятностите, които причинявах на семейството си. Бог ми е свидетел, че съм го правил. Наемането на камионетката представляваше точно такъв опит. Най-малкото, което можех да направя за Доръти, беше да махна от жилището ни всички онези огромни платна, при гледката на които тя се чувстваше като болно куче, дори и когато беше здрава.
— Няма да ги замъкнеш в новата къща, нали? — попита ме тя.
Но аз мислех да сторя точно това. Никога не съм си падал по предварителното планиране.
— Не, разбира се — отвърнах, светкавично преценил, че картините спокойно ще се вместят в онзи хамбар за картофи, който вече бях наел. Не й казах нищо, разбира се. Не ми стигна куража да й призная, че съм наел и някакъв си хамбар за картофи. Което не й попречи да открие това, а заедно с него и факта, че едва на предната вечер бях купил за себе си, Кичън и художниците X, У и 2 костюми от най-добро качество и изработка.
— Можеш да ги сложиш в своя хамбар и да ги заровиш в картофите — посъветва ме Доръти. — Поне картофите ще ни бъдат от някаква полза.
Ако вземем под внимание днешната стойност на някои от превозените през онзи ден картини, би трябвало да наемем не камионетка, а бронирана кола с ескорт от моторизирани представители на щатската полиция. Аз още тогава ги смятах за ценни, но откровено признавам, че и през ум не ми е минавала днешната им цена. Все пак не ми даде сърце да ги оставя на съхранение в хамбара, който тогава си беше една обикновена влажна дупка, съхранявала единствено картофи, пръст и бактерии, с неизбежните гъбички, разбира се.
Затова наех един чист и сух склад в местната компания за съхранение и транспорт на мебели, носеща името „Хоум Суит Хоум“. През следващите години наема за този склад поглъщаше значителна част от доходите ми, а аз така и не успях да се отърва от навика да подпомагам приятелите си художници с всичките пари, до които успявах да се докопам. Както и от друг един навик — да приемам техните картини като погашение на дълговете. Все пак съумявах някак да спестя на Доръти всички последици от тези мои навици. Всяка картина, която погасяваше изцяло съответния борч, заминаваше директно за складовете на „Хоум Суит Хоум“.
А ето какво ни каза тя, когато двамата с Кичън най-сетне измъкнахме всички картини от апартамента и ги натоварихме на камионетката:
— Има едно нещо в Хамптънс, което много ми харесва: там на всяка крачка може да се види надпис: „Градско сметище“!
Ако Кичън беше точно копие на Фред Джоунс, зад волана несъмнено би седнал той. Но поради факта, че беше израснал в среда, която предполагаше наличието на шофьор за всяко пътуване, той механично се настани на мястото вдясно. Аз се настаних зад кормилото и потеглихме.
Започнах да говоря за брака си, за войната и Голямата депресия, за това, колко по-стари изглеждаме двамата с Тери от типични ветерани.
— Би трябвало още преди много години да създам семейство и да се установя стабилно някъде — рекох. — Но как бих могъл да го сторя, когато годините ми бяха подходящи за подобни неща? Какви жени познавах тогава?
— На кино всички ветерани, завръщащи се от фронта, са на наша възраст, пък и по-стари — отвърна Тери. Това беше истина. На кино човек никога не вижда невръстните хлапета, които изнасят на плещите си най-тежките сражения.
— Така е — рекох. — А повечето актьори дори и не са помирисвали фронт. Прибират се у дома при жените и децата си край плувните басейни. Денят им е преминал в тежки битки пред камерите, изгърмели са купища халосни патрони и са натръшкали още по-големи купища сплескани с кетчуп „противници“.
— След петдесет години младите ще си представят нашата война именно така — кимна Кичън. — Старци, халосни патрони и кетчуп.
Точно така и стана.
— Благодарение на киното никой няма да вярва, че войната е била изнесена от невръстни хлапаци — предрече той.
