— Жал ми е, наистина Йобст, че и ти се хвана на въдицата на тази опасна, кокетна особа. Не можеше да си представиш какъв страх изпитвам, като гледам, как е оплела в мрежите си Ото, а ето, че е започнала да омагьосва и тебе.
Йобст погледна учудено снаха си и поклати глава:
— Не разбирам нито дума от това, което казваш, Сома. Ти заяви, че си много самотна и че не се чувствуваш достатъчно силна да надзираваш цялото домакинство, а сега, когато имаш помощница, ти гледаш да я махнеш. Историята с Фалкенхаген е не само безсмислена, а и нетактична.
— Защото и ти си полудял по това суетно момиче — отвърна упорито Сома, — също като Ото.
— Ото ли? — кипна баронът. — Бих желал да помоля Ото да не посяга с нечистите си ръце към госпожица Рамлер. Впрочем мила Сома, по този повод мога тутакси да ти заявя открито, че търпението ми с Ото е вече изчерпано окончателно.
— Ти винаги си коравосърдечен към клетото момче — изхлипа измъчено русата жена. — Ти не го обичаш, него, единствения, който носи твоето име.
— Не, Сома, аз обичам честността. Мога да прощавам глупави лудории, но не и съзнателни пороци.
Русата жена започна да кърши малко театрално ръце:
— Как не си ме разбрал, Йобст, как не си ме разбрал! Ах, това е непоносимо! Ти си жесток към моя беден син.
— Когото ти, в сляпата си маймунска любов, извини ме за израза, си възпитала като безделник! Известно ли ти е, че Ото отново е подписал полица, падежът, на която е изтекъл още преди няколко дни, но той не я е платил?
Обезумяла от страх, баронесата погледна неподвижното лице на девера си.
— За Бога, как е възможно това, та аз… аз самата…
Тя се запъна. Не можеше да каже, че преди няколко дни бе дала на Ото пет хиляди марки, определени за изплащането на полицата.
— У кого е полицата? — изстена тя.
— У един човек, който се казва Розенбаум. Не се ли казваше така онзи заемодател, който и по-рано, докато още беше жив твоят мъж, се грижеше за вашите парични работи? Какво? Не знаеш ли? Може, но аз зная това добре.
— Той е сигурно някой мошеник, Йобст. Моля те, как можеш да имаш вяра в човек, който носи името Розенбаум! Естествено той е някой долнопробен лихвар, и бедното, неопитно момче е попаднало в ръцете му.
— Моля те, остави това. Този Розенбаум ми изглежда напълно честен човек. Той ми писа твърде учтиво, че е в притежание на полицата, падежът, на която е изтекъл преди няколко дни, и че той, понеже младият барон и не помисля за плащане, би желал да ме запита, дали аз ще платя и тази полица, както по-рано. В противен случай той би трябвало да се отнесе до полковия командир на моя племенник.
— Помогни му само и този път, Йобст! — замоли изплашената жена. — Виж, аз нямам нищо друго на света, освен него. По-рано винаги се надявах и вярвах, че ще намеря у тебе една сигурна опора в житейските несрети, и цели двадесет години се мъчих да спечеля любовта ти. Ала ти не можеше да забравиш онази, която ти измени и аз трябваше да остана с пусто сърце до тебе.
Майорът се раздвижи с неприятно чувство на стола си. Какво бе хрумнало изведнъж на снаха му да разравя старите истории?
Той бе приел от състрадание в своя осиротял дом лишената от средства братова жена заедно със сина й тогава, когато жената, обичаната от него жена, побягна с единственото му дете от неговия дом, навън, в шумния свят.
Тихите домашни грижи на Сома той бе почувствувал благотворно и бе й въздал, на нея, която живееше тъй кротко примирено до него в русата си красота и отстраняваше всеки камък от пътя му, искрено уважение. Докато един ден нейната нежна сдържаност рухна и от студените, сини очи лумнаха безумните пламъци на страстта. Тогава, с няколко сухи думи, той й бе дал да разбере, че не може нито да дава, нито да взема любов, че завинаги ще остане самотен, и че тя трябва да се примири с това, ако не иска пътищата им да се разделят навеки. И тази страстна жена бе се укротила, той не бе имал вече основание да се оплаче от нея; ала цялото нейно сърце се бе обърнало сега към единствения й син, който един ден щеше да бъде негов наследник.
Баронът въздъхна дълбоко. Той погледна несигурно снаха си в очите.
— Прости ми, Йобст, че се забравих. Ала сърцето ми, това буйно сърце, което понякога блъска като сърце на съвсем младо момиче, не ми се подчини сега. Разбира се, аз съвсем не исках да те наскърбявам. Научила съм се отдавна да бъда скромна, макар никога да не съм престанала да те обичам.
Тя говореше с тон на мъченица, и нейните дълги, тъмни мигли прибулиха очите й, сякаш искаха да скрият надигащите се едри сълзи.
Барон Волфсег улови ръката й. Беше му жал за нея, но в същото време, съвсем леко, той изпита самодоволното чувство на самотника, който се вижда възжелан.
— Прости ми, Сома — рече ласкаво той. — Та ние бяхме досега толкова добри другари, защо е необходимо да бъде другояче?
Тя улови поривисто ръката му и притисна кротко страната си към нея. И барон Волфсег продължи с тих и малко смутен глас:
— Още един път, за последен път, ще покрия дълга на Ото, ала няма да го оставя без оная морална проповед, която съм решил да му държа. Ако не се промени, ще помоля да го преместят другаде. В някой малък гарнизон той може би ще се вразуми по-скоро, отколкото тук в Берлин, където всеки ден го срещат хиляди изкушения.
— Ти си добър, Йобст, благодаря ти!
Баронът стана бавно и отиде.
— О, ти! — изстена глухо тя, — какви страшни мъки ми причини ти с твоето равнодушие, с твоята фарисейска добродетелност!
Тя протегна безумно ръцете си след него и рязък смях потрепери на устните й.
— Той трябва да стане мой, само тогава ще мога да спася детето си…
Тина пое с бавни крачки пътя от Волфсег към Фалкенхаген. Тъмните борове се извисяваха гордо в утринната омара. Тя мина край Рансдорфската мелница. Розови детски личица притиснаха дебелите си носленца към стъклата й и се засмяха. Тина не ги видя.
Светлата роса още покриваше листата и цветовете, искрящи капки оросяваха и бледните страни на Тина. За пръв път усещаше тя своята бедност като срам и мисълта за това предизвикваше сълзи в очите й.
Тина прехапа устни. Ето, сега беше принудена да допусне да я изпратят като слугиня в една чужда къща, която тя бе отказала да посети като гостенка. Защо всъщност? Това тя самата не знаеше. Не можеше да забрави думите, които бе й казал Феликс Рьопер при тяхната неочаквана среща. И макар да не виждаше в тия думи нищо друго, освен една смешна, неоснователна ревност, все пак тя не можеше да мисли вече спокойно и без смущение за мъжа, който два пъти й бе помогнал и който владееше като приказен цар нейното моминско въображение.
Освен едно кратко посещение заедно с баронесата, при което графът не бе у дома, тя не бе отивала повторно във Фалкенхаген. Графиня Бартенщайн, която всеки ден се разхождаше на кон из околностите, бе се отбивала често във Волфсег, понякога заедно с графа, ала Тина бе ги виждала твърде рядко и то бегло. Веднъж обаче тя бе срещнала графинята с малкото момченце, което бавачката возеше в разкошна детска количка, в гората и Андреа бе я заприказвала. Графинята бе се показала твърде мила и приветлива към нея и нейната лъчезарна усмивка беше прогонила тежката и глуха мъка от душата на Тина. Бе й позволила също така да вземе от количката му малкия Гюнтер, който наистина все още беше твърде нежен, ала нямаше вече онзи старчески вид, както в Берлин; когато детето се усети в нейните ласкави ръце, то разтегна устицата си в усмивка. Усмивка се появи и в неговите големи, сини очи и графинята бе казала почти завистливо:
— Как добре умеете да се отнасяте с деца! Аз съм лишена от тази способност. Само да докосна това хлапенце, и то тутакси започва да реве неистово. Как бих желала да можех да ви имам всякога при себе си
