един последен поглед.
— Насмалко щях да забравя — забеляза той, — да ти кажа, че Ериксон ще дойде. Вчера сутринта бях в ателието при него и просто насилствено му изтръгнах обещанието.
— Което е било съвсем излишно — отвърна студено Андреа. — Знаеш, че не мога да го търпя, а неговият почти груб отказ на поканата, за която аз предварително се противопоставих, трябваше да те въздържа от всеки по-нататъшен опит.
— Аз съм на съвсем друго мнение, Андреа. Аз държах много на това Халфдан Ериксон да дойде. Неговото присъствие ще пречупи върха на всички глупави клюки във връзка с картината, която аз дори не съм видял, и която сега странствува от изложба на изложба. Хората трябва да видят, че аз съм в най-добри отношения с Ериксон и че в мълвата, че ти си му служила за модел, няма нищо вярно. Боже мой, та какво от това, че картината имала чертите на твоето лице? Хората винаги са прекалено склонни, да раздуват работите, да търсят навсякъде някаква пикантна тайна, а заради една глупава клюка аз, действително не желая да загубя приятеля си.
Андреа погледна враждебно мъжа си.
— Но все пак не е необходимо просто да принуждаваш приятеля си да идва тук, щом той самият не чувствува никаква нужда от нашето общество. Аз съм извън себе си, че Ериксон ще дойде. Нямам и дама, която да поставя на масата до него.
— Госпожица Рамлер — забеляза спокойно Еберхард. — Тя сигурно ще го забавлява великолепно.
— Така ли? — извика остро Андреа. — Добре, щом казваш ти, ще трябва само да се помъчим да склоним момичето да ни окаже тая чест. Тя е забележително надменна и тъй решителна, че дори нашият син млъкна пред нея.
Тя тръгна бързо назад към замъка, но скоро отново забави крачките си. Значи въпреки всичко той щеше да дойде и тя не биваше дори да го посрещне враждебно, а трябваше да се усмихва и може би и да търпи той да й целуне ръка.
Сляпото доверие на Еберхард в приятеля му, когато цялото берлинско общество — Андреа знаеше това точно — шушукаше за картината, макар че тя отдавна бе изчезнала от изложбата, беше наистина едно съвсем безвкусно само превъзнасяне. Тя самата бе говорила с възмущение на мъжа си за тази картина и бе настояла пред него да поиска сметка от Халфдан. Еберхард бе се изсмял сърдечно на това схващане, ала все пак на другия ден бе отишъл у Шулте да види картината. Тя не беше вече там, а Халфдан Ериксон, когото той бе посетил, спокойно и весело бе му признал, че е възможно при създаването на тая картина образът на Андреа да се е мяркал във въображението му като копнеещо светско дете и че също така допустимо е нейните черти да могат да се открият върху картината. Той би могъл даже, ако Еберхард намира нещо лошо в това, да оттегли съвсем картината си, още повече, че радостта му от нея отдавна била вгорчена.
Еберхард бе се засмял и махнал с ръка: „Не, не, аз направих това за успокоение на жена ми, която, мисля, се страхува за доброто си име.“
Андреа се качи по стълбите. Обзе я някакво необяснимо безпокойство. Прислужниците тичаха един през друг като рояк пчели, яви се икономката с всевъзможни въпроси, домоуправителят надзираваше нареждането на празничната трапеза и даваше с тържествен глас своите заповеди. Андреа гледаше и слушаше всичко като насън. С подкосени колене тя влезе в детската стая, където Тина все още седеше с детето на скута си.
При влизането на Андреа тя сложи усмихнато пръст на устните си. Детето спеше. То лежеше спокойно, проснало доволно малките си розови ръце и крака, със сладка, весела усмивка на лицето. Малката ръка и в съня все още държеше здраво една от къдриците на Тина.
„Досущ мадона“ — помисли Андреа, като видя, как нежно младата девойка се бе навела над детето, над нейното дете, и в нея трепна смътна ревност.
„Дори и детето не е твое!“ — прониза остра мисъл сърцето й. „Тази чужденка струва повече за него, отколкото собствената му майка.“
Тя нагласи леглото на детето, направи знак на Тина да го положи и после й кимна да излезе с нея навън.
— Елате — прошепна Андреа, — бавачката може сега да бди над детето. Искам да ви покажа определената за вас стая, а след това ще пратя един прислужник с кон във Волфсег, да ви донесе някоя вечерна рокля. Вие трябва днес да украсите нашето празненство, нищо не може да ви спаси!
Тина вдигна умолително ръце.
— Имам вече и един сътрапезник за вас — усмихна се мъчително Андреа, — прочутия художник Халфдан Ериксон.
Тина се изчерви силно. Тя си спомни, че той беше приятел на доктор Рьопер. Графинята изтълкува другояче нейното изчервяване и запита недоверчиво:
— Познаваме ли го?
— Да, много добре. Радвам се, че пак ще го видя — помъчи се да се окопити Тина. — Той е приятел на моя годеник.
— Вие сте сгодена? Ах, та аз съвсем не знаех това — извика графинята и лицето й отново светна. — Приемете тогава моите хиляди благопожелания.
Тя обгърна с ръка Тина и влезе с нея в една хубаво наредена стая.
— Така, сега си починете малко и вземете нещо да се освежите. И нали, когато всички гости пристигнат и се разпръснат из залите, вие от време на време ще надниквате в стаята на малкия ревнивец, да видите дали тетка Лена го гледа добре и дали мирува. Така ще мога поне да се посветя спокойно на гостите си, нещо, в което тази сутрин съвсем не бях сигурна. Хиляди благодарности, мила госпожице. Ще ме намерите по всяко време в голямата градинска стая. Обядваме долу в два часа. Ако имате някакви желания, позвънете на прислугата. И така, довиждане, мило дете, до обяда!
Още една нежна прегръдка, един светъл поглед и Тина остана сама.
Тежко беше на душата й, че каза на графинята за годежа си, който все пак, поне за нея, беше развален. Тя не носеше вече и тънката златна халка, която Рьопер беше сложил на пръста й, макар докторът да й беше заявил, че за него годежът е в сила и че и не помисля да я освободи.
Майката също бе й потвърдила това преди няколко дни в едно писмо с нейния груб, несръчен почерк. Рьопер бил при нея и казал, че годежът остава в сила.
Тина въздъхна дълбоко и пристъпи към широкия, нисък прозорец на стаичката си, която й се видя толкова мила и приветлива. Изпъстрените с цветя калъфи на мебелите, ефирните бели завеси пред стъклата и нежносините стени придаваха на стаята нещо пролетно нежно и Тина изведнъж отново доби старото чувство като в детска приказка.
Тя се струваше сама на себе си като омагьосана в този достолепен замък, където всички бяха толкова добри и любезни и не се отнасяха към нея като към прислужница, както във Волфсег, а я оставяха като равноправна да вземе участие в целия блясък, който щеше да се разискри на днешния ден във Фалкенхаген. Всичко това я зашеметяваше.
Съвсем безразсъден й се стори сега отказът, продиктуван й от нейната уязвена гордост. Тя искаше сега да пропъди всички тия безполезни мисли. Искаше да се наслади на днешния ден — та тя беше още толкова млада! С пламенна радост искаше да вдигне веднъж към устните си стакана на щастието, който лъчезарният свят й поднасяше.
Тя нахвърли набързо няколко реда върху едно листче хартия. Поръчваше да й изпратят от Волфсег една бяла рокля, единствената, която притежаваше. И реши да я украси с рози, със свежи рози.
Фалкенхаген блестеше в празнична омая. Голямата столова в приземния етаж, заедно със съседните стаи, в които се разпръснаха поканените, бяха потънали в рози. Пръснати върху масата, те светеха като червени кървави капки върху скъпата бяла покривка и тяхното зашеметяващо ухание се носеше от безбройни вази като тежък облак.
Гостите играха тенис в градината и танцуваха на открито. След угощението беше определено да направят една разходка с гондоли по Мюгелското езеро и да се илюминира парка. Лека-полека Тина се чувствуваше все по-свободно в тоя кръг, който досега й беше чужд.
На днешния обяд, на който графинята беше твърде разсеяна, но очарователно добра към нея, тя бе
