за моя малък Гюнтер.
Синьото езеро проблясваше вече тук-там през храстите. Виждаше се вече и Фалкенхаген. Скоро тя ще влезе в дома на Бартенщайн и неговите повелителни очи ще я запитат хладно и учудено: Какво търсиш тук?
Огнена руменина заля страните на Тина. Тя постави бързо на главата си широкополата сламена шапка, която досега бе държала в ръката си и влезе в парка, където многобройни работници се мъчеха да нагласят по дърветата пъстри книжни фенери и разноцветни електрически крушки. Навред по алеите лежаха инструменти и тел и внезапно тя чу гласа на графа, който енергично даваше някакви заповеди.
Когато забеляза Тина, която бавно се приближаваше към него, той изведнъж замлъкна. В очите му се криеше дълбока уплаха, която накара Тина да се разкае за идването си.
— Сигурно идвате, за да вземете лично назад отказа си да присъствувате на нашия празник, госпожице Рамлер? — запита той след вежливото приветствие, малко смутен, че Тина не видя ръката му, която той й бе подал. — Радвам се от сърце.
— Не, господин графе, идвам като помощница по поръчка на баронеса Волфсег.
Той отстъпи смутено крачка назад и след това двамата тръгнаха заедно по насипания с пресен чакъл път към замъка, тъй като работниците бяха започнали да се вслушват в разговора им.
— Като помощница ли? Заради Гюнтер?
Тя кимна и в неговата душа възкръсна една приятна мисъл: „Значи въпреки залисиите около празненството, Андреа не е забравила съвсем детето, помислила е и за него.“
После, гледайки твърдо Тина, той запита високо:
— И вие дойдохте на драго сърце?
— Като помощница, да! Като гостенка, не! — призна открито Тина.
— Защо не?
Гласът му звучеше твърдо и повелително.
— Защото не искам да бъда само търпяна, защото не подхождам за вашите кръгове, въпреки вашето приятелство и добротата на графинята.
Върху неговите леко обгорени от слънцето страни се появиха румени петна, зъбите му захапаха от вълнение долната устна. Ала той бързо доби отново външното си спокойствие и каза, като се поклони рицарски:
— Ако не искате да дойдете у нас като гостенка, то аз ви моля да смятате Фалкенхаген за къща, в която бихте могли да се чувствувате като у дома си. В този смисъл аз ви поздравявам с добре дошла, като мила приятелка, на която ние трябва с благодарност да протегнем ръцете си.
В този миг Андреа изтича в една лека, бяла утринна рокля като вихрушка по стълбите на терасата, и прегръщайки свойски Тина, извика със смях:
— Мила, незаменима госпожице, колко съм ви благодарна, че дойдохте! Слава Богу, страхувах се, че ще трябва да се откажем от празненството, защото малкият започна да се проявява като луд и непрекъснато крещи за бавачката си. Толкова се е разглезил! Бие ме и ме драска, само като го докосна, и тогава изведнъж си спомних, че вие сте досега единствената, на която се е усмихнал. Дано успеете да успокоите детето и да започне отново да пие от шишето. Старата бавачка от Рансдорф, която е гледала и мене, също не може по никакъв начин да се справи с него. А всичко това, което излагате вие в писмото си, с което отказвате да присъствувате на нашето празненство, са безсмислици, мила госпожице Рамлер. Ще се забавлявате много добре, а мъжът ми ще се погрижи да ви намери най-добрите танцьори.
— Аз никога не съм танцувала, госпожо графиньо. Вие сте много любезна. Ще ме заведете ли сега при малкия?
По време на разговора те бяха влезли вече в замъка и Андреа погледна Тина като някакво осмо чудо на света.
— Не сте танцувала никога? — запита тя с учудване. — Как е възможно това?
Ала в същия миг Еберхард я погледна укорно и тя побърза да отведе Тина. Граф Бартенщайн погледна след двете жени и поклати глава. „Каква е сега — помисли той — очарователно любезна и сърдечна, а някога ми наговори такива лоши и грозни думи за това момиче, което сега обсипва с доброта и благоволение, защото има нужда от нея.“
Лек гняв се надигна в него и той се отправи навъсено назад към парка, за да наглежда приготовленията за празненството, към което предварително питаеше дълбоко отвращение.
През това време графинята бе завела Тина в детската стая. На едно ниско столче седеше старата бавачка Лена и напразно се мъчеше да сложи шишето с мляко в устата на малкото момче, което буйно се съпротивляваше. То беше станало червено като рак. Една дебела гневна жилка беше изпъкнала застрашително върху челото му. То блъскаше бясно с ръце и крака около себе си и ревеше като диво, когато двете жени влязоха в стаята.
— Няма да можем да вразумим малкия господин граф, милостива графиньо — завайка се старата с беззъбата си уста. — Единственото, което още би могло да помогне, то е, да го понаплескаме малко отзад.
— Тетко, как можеш да приказваш така! Как ще вземем да бием малкото! — извика младата майка.
— Ще го хване гърч от ината му — продължи сърдито старата. — Вижте само, каква злоба е изписана на лицето му!
Тина бе взела от скута й ревналото дете. Тя пристъпи с него към прозореца и нежната й ръка помилва леко сгорещеното му лице. Малкото остана изведнъж като смаяно, спря да реве и се втренчи упорито в непознатата.
— Защо викаш толкова, малки господине? — укори го тя шеговито. — Защо си толкова лош и не искаш да пиеш мляко от това хубаво шишенце? Ако ти не го искаш, ще дойде маца и ще ти го грабне. Ела, мац, мац, ела да вземеш шишенцето на Гюнтер!
Малките ръчички на детето се вкопчиха плахо в шишето. Големите, сини детски очи гледаха втренчено лицето на Тина и после русата главица се облегна с тихо хлипане върху рамото на девойката, сякаш търсеше в нея закрила от всички нанесени му неправди, и едри, бистри сълзи се търколиха по румените му бузички.
— Ето, сега Гюнтер е добро дете — похвали го Тина.
Тутакси една лека усмивка прекъсна потока на сълзите и малката ръчичка бръкна в къдриците на Тина. Тина седна в едно малко кожено кресло и притисна силно детето до гърдите си.
— Така, сега Гюнтер ще изпие млякото от шишето — припя му ласкаво тя, — и после леля ще го сложи в мекото легло, и Гюнтер сладко ще заспи.
Детето я гледаше с широко разтворени очи. Тя поднесе шишето към устата му, ала то отново я стисна здраво.
— Ела, мацо — извика тя, — изпий на Гюнтер шишето! Гюнтер не иска.
Усмивка светна в големите детски очи и червената устица се отвори широко.
Тина пъхна ловко биберона в устата му и Гюнтер започна да дърпа жадно презираното досега мляко, като не откъсваше очите си от Тина.
— Младият господар пие — извика тетка Лена, втурвайки се в кухнята. — Пие, да, не е лъжа, пие!
— Пие! — извика радостно графинята на мъжа си, който беше дошъл пред замъка. — Представи си, Еберхард, пие! Госпожица Рамлер само му заприказва и той тутакси млъкна. Никой от нас не беше в състояние да го успокои.
— Защото всички вие сте в страшно вълнение заради празненството и малкият само ви пречи — измърмори Еберхард. — Дотам стигна работата, че трябваше да дойде едно чуждо момиче, да укроти детето ти.
— Чуждо момиче! Не допада ли и на тебе, не е ли тя наша най-близка съседка и не я ли обичаме всички? Аз ще бъда наистина твърде мила и любезна към нея, но ти не бива вече да се мръщиш, а да си предадеш най-сетне празничен вид. Аз отстъпих в толкова неща Еберхард, отстъпи сега и ти малко. Искаш ли?
Тя му подаде хубавата си, бяла ръка с искрящи пръстени, и любовно му се усмихна.
Той поднесе ръката й до устните си.
— Ще се постарая да ти угодя, Андреа — отвърна той и поведе жена си навътре в парка, за да хвърли
