пъстрите светлини се мъчат да останат колкото е възможно по-близко до брега. О, ще бъде весело.
Нещо диво, буйно трепна върху лицето на Халфдан и Андреа почувствува смътно, че може би часът на отплатата наближаваше. Искаше да го помоли да обърне лодката назад, към брега, ала устните й, мимо волята й, останаха затворени.
Далеч, все по-далеч летеше лодката по вълните. Замъкът едва се виждаше в далечината като малък, искрометен скъпоценен камък.
— Вижте там вашия свят, графиньо — рече насмешливо Халфдан, като посочи замъка. — Колко тесен и малък е той! А вижте тук моя свят!
Той обгърна с ръка широко разлятото езеро, над което в същия миг проблесна първата светкавица.
— Даде ли ви този свят онова, което очаквахте? Не, не вярвам, ала вие сте упорита, графиньо. Вие все още гоните блуждаещите огньове.
Една страшна гръмотевица разтърси простора.
Андреа прехапа устни. Халфдан Ериксон не биваше да я види страхлива.
Ненадейно Халфдан се изправи в малката лодка и я остави нехайно да се носи по вълните.
— Сега, управлявайте добре кормилото, графиньо — изсмя се той, — за да стигнете сигурно пристанище.
— Вие сте обезумял — извика в уплаха Андреа. — При тази буря е невъзможно да се върнем назад. Трябва да се опитаме да свием наляво, за да се доберем до тесния ръкав на Шпрее, иначе сме загубени.
— Защо този страх, графиньо, за кого искате да запазите този драгоценен живот?
— За моето дете — отрони се тихо от устните на Андреа.
Ериксон се засмя, ала седна отново и пое в ръцете си веслата. Андреа обърна кормилото, мъчейки се да запази посоката към Рансдорф.
— Как сама се мамите, графиньо! Сякаш някога сте мислила за нещо друго, освен за собственото си Аз! Детето, малкото дете, какво значи то за вас? Нищо, защото неговото съществувание е лъжа и измяна. Или бихте могла да отречете, че с ледена усмивка вие разбихте жизненото щастие на един човек, към когото инак се стремеше цялата ви душа? Ще отречете ли, че заради блясъка на света, заради окаяния външен вид на нещата, вие убихте жестоко душата, една пламенна, жадна за щастие душа, всички мисли, на която бяха насочени към вас? Сега, Андреа, наистина короната блести над хубавото ви чело, ала аз виждам тръните, които ви раздират до кръв и се радвам. Това звучи жестоко, но имахте ли вие милост, когато разрушихте моя храм, когато разбихте кумира, който царуваше там? Животът не ни съедини, Андреа, може би сега ще ни съедини смъртта…
Тя го погледна дълбоко и сериозно в очите. Целият страх, който досега бе мъчил душата й изчезна.
— Може би сега ще ни съедини смъртта — повтори тя беззвучно думите му и после се изсмя пронизително. — Ние се носим все по-далеч и по-бързо към бурята, Халфдан Ериксон! Вашето изкуство на гребец не е голямо, а кормилото отказва да се подчинява, също като ненаситният устрем към живота, който бушуваше по-рано в мене.
Тя отпусна кормилото и Халфдан се помъчи, противно на първото си намерение, да държи посока към брега.
— Вие имате пълно право — отговори той. — Няма смисъл да се бори човек за един жалък живот, който не е достоен да се живее.
Андреа мълчеше.
— Страх ли ви е, Андреа? — запита той през грохота на бурята. — И на мене самия се струва вече, че се носим все по-надалеч и по-надалеч и никога няма да стигнем брега.
И като прибра веслата, той се изсмя така, сякаш се чувствуваше избавен от всичко, което до този миг беше тровило живота му.
— Така може би ни е орисано, Андреа, да загинем заедно. За живота ви аз не бях достатъчно добър, вие се присмяхте на мъжа, на бедния художник, който бе дръзнал да вдигне погледа си към вас. Гласът на света беше по-силен от гласа на сърцето. Робите на мигновението, евтините души там вън ви бяха по-скъпи от мене, защото аз нямах нищо, освен малко дарба и моята велика, чиста, пламенна любов. А какво ви даде светът за тази жертва? Нищо! Вие може би ще кажете, че на мене той даде славата на художник. За мене тази слава е жалка дрипа, защото онова, което днес предизвиква възхищения, утре ще бъде жертвувано за някоя друга мода и нашите венци ще увиснат разкъсани, лаврите ще се покрият с прах. Тъкмо вашата изневяра ме направи толкова велик, но в същото време и толкова злочест. Но ако сега ние умрем заедно, Андреа, то всичко ще бъде заличено. Ако вълните ни залеят, няма да има вече никакъв глас на света, който да ни примамва и изкушава и ние няма да го чуем, когато той ще се гаври с нас и ще ни съди…
Лодката играеше сега в една бясна вихрушка. Тя се мяташе като орехова черупка по дивите, ревнали страхотно вълни. Халфдан дори не се опитваше вече да се бори със стихията. Той само гледаше втренчено към жената, която седеше бледа и безмълвна срещу него и чакаше смъртта, неизбежната смърт.
И после се случи невероятното. Бялата фигура се откъсна от другия край на лодката. Тя допълзя на колене до него и с едно буйно ридание обгърна нозете му.
— Имай милост, Халфдан — молеше го тя, — аз обичах само тебе, единствено тебе, винаги само тебе!
Тресна гръмотевица, ярка мълния проряза мрака и лодката се стрелна във вълните, сякаш бездната искаше в този миг да я погълне окончателно.
Двамата не забелязаха нищо.
Халфдан посегна към треперещите ръце на Андреа и ги стисна здраво в своите.
— Вярно ли е това? — запита той сурово. — Вярно ли е? В този час на смъртта е излишна всяка лъжа, всяко притворство. Би ли имала смелостта и силата, ако останем живи, да се изправиш срещу света и да станеш моя, без име, без богатство, може би в лишения и нищета, може би презирана и низвергната от света, който досега обуславяше нашите дела? Отговори, Андреа, в този последен час, пред очите на смъртта, отговори ми: Ще имаш ли смелостта, толкова велика и истинска ли е твоята любов?
Тя вдигна пълните си със сълзи очи към него. Една гореща, болна усмивка трептеше върху устните й и до слуха му стигна тих шепот:
Той я притисна поривисто към гърдите си и неговите горещи устни се впиха с ликуваща страст и все пак с огнена болка в нейните.
— Сега ти си моя! — извика радостно той. — Моя в смъртта и в живота.
Една вихрушка шибна лодката. Тя се издигна още един път над яростните, кипнали вълни. Над езерото се разнесе пронизителен, отчаян вик, който гръмотевицата в същия миг заглуши.
По черно-сивите вълни се носеше самотно една празна лодка. Водите лека-полека стихваха. Само заглъхващият в далечината гръм минаваше с лек ропот над тях…
Тина не помнеше, колко време бе стояла на колене, отчаяна до леглото на детето. Тя чуваше като в просъница глухия трясък на гръмотевиците и плющенето на поройния дъжд, когато ненадейно старата бавачка се втурна съвсем разстроена в стаята и задъхана извика:
— Ах, Боже Господи, добрата, милостива графиня! Кой знае, дали не се е удавила. При тази страшна буря над езерото човек може да очаква всичко лошо.
— Какво се е случило, тетко Лена? — запита Тина и смутено се изправи.
— Какво се е случило ли? Нищо не се е случило. Яви се буря и всички лодки се върнаха благополучно, само госпожа графинята, която всъщност искаше да тръгне с принца, я няма, и никой не може да я намери.
