затова, защото го примамваше и заслепяваше блясъкът на света. За един миг в ума му трепна мисълта: Дали тя не се е лишила доброволно от живот, защото не можеше да понася съществуването си редом с него?
Не, не, това светско дете още не можеше да стигне дотам. Ала тя беше злочеста, несъмнено, злочеста като него!
Той страдаше за онази там вън, която сигурно си беше отишла навеки, далече от него, но страдаше и за чуждата девойка с нежното, бледо лице и червеникавите къдри, която — той бе почувствувал неотразимо и с уплаха това преди малко — беше тъй скъпа на сърцето му, повече отколкото той самият бе подозирал.
Дивата ревност, която бе пламнала в него, когато я видя в прегръдките на стария барон, бе му отворила внезапно очите. Сега той разбра и онова чувство, което бе го терзало по-рано, когато узна, че Тина е сгодена.
— Колко лоши ни прави нищетата, окаяната нищета на живота, и колко сурова и себична е нищетата на сърцето, на собственото ни сърце! — въздъхна той, притискайки с ръце челото си, зад което се надигаше една все по-силна, по-остра болка. — Не, споменът за тая девойка не бива да бъде за мене нещо повече от един хубав блян, който кротко, като с крилца на пеперуда, е докоснал душата ми…
Колко дълга беше тази нощ! Най-сетне настъпи утро. Не бяха ли това стъпки на мъж.
Той застана на вратата на господарския дом.
— Какво ми носиш, Хайнрих? — запита графът, гледайки плахо в очите широкоплещестия мъж, който се приближаваше тежко към него.
— Исках само да доложа, че я намерих, милостивата госпожа графиня.
— Жена ми! — извика Еберхард и улови с две ръце яката на коженото палто на рибаря. — Та отговорете по-бързо, човече, жива ли е или мъртва?
— Не, не вярвам да е умряла, преди малко още дишаше. Само че е изтощена, съвсем изтощена, и, струва ми се, има треска. А господинът, когото днес също извадих от водата, той още рано сутринта, преди да се съмне, побягна. Изглежда, че много бърза. Ала показа се благороден, даде ми цели сто марки награда!
— Аз, разбира се, също ще ви възнаградя, Хайнрих, ала сега трябва да побързаме. Накарайте да извадят колата, трябва незабавно да пренесем графинята във Фалкенхаген.
Той изтича вън и даде заповедите си. В целия дом настъпи радостно раздвижване и тутакси се пренесе горе, в детската стая.
Графинята е жива! Хайнрих, синът на тетка Лена, идвал в бурната нощ с лодката си от Щралау и се случил близко тъкмо по това време, когато малката лодка на графинята се обърнала. Художникът, който бил добър плувец, държал със свръхчовешка сила тялото на младата жена, която била изгубила съзнание, над водата; Хайнрих я взел от ръцете му и я положил в своята лодка. Прибрал после и художника, чиито сили били вече съвсем изтощени, и закарал двамата с лодката си в Рансдорф, в родното си село, понеже то било най-близко.
Тина узна всичко това подробно от бавачката; чу и излизането на колата, която трябваше да пренесе младата жена във Фалкенхаген. Най-сетне тя можеше да отправи благодарствена молитва към Всевишния. Тя скръсти ръце над главата на детето, край чието легло беше бдяла през цялата нощ, и после изтича по стълбите надолу в салона.
— Жива, вашата съпруга е жива! — изхлипа тя, простирайки ръцете си към графа. — Колко благодарна съм на провидението, че Гюнтер отново ще види майка си!
Граф Еберхард я погледна дълбоко в очите. И този поглед я прониза до глъбините на душата й.
— И аз благодаря Бога за тази милост — рече той твърдо. — В нашата душа нерядко се зараждат и надигат безумни мисли и желания, чието сбъдване ни се вижда неизказано блаженство, и които все пак не значат за нас нищо друго, освен една верига от мъки и страдания.
И като видя, че Тина не го разбра, той добави:
— Надявам се, че след два часа ще бъда отново тук с майката на Гюнтер. Наредете през това време да повикат лекар, мисля, че неговото присъствие ще е необходимо.
Колата потегли и скоро изчезна в утринната омара на новия ден.
Тина усещаше сърцето си тъй леко, тъй свободно, но въпреки това сълзи, горещи сълзи капеха върху белите й ръце.
Тя приготви всичко необходимо за настаняването на болната и незабавно изпрати един ездач да доведе лекаря. И той беше вече дошъл, когато колата с графинята влезе бавно в двора на замъка.
Еберхард занесе Андреа на ръце в стаята и когато погледна бледното лице на младата жена с разкривени от болка черти и затворени очи, стори му се, че тя все пак му е мила и скъпа. Русите й коси бяха още влажни от водата и цялото й тяло трепереше в треска.
Най-напред направиха на графинята една топла баня и после я сложиха в леглото; лекарят я прегледа и със свити вежди и важен вид даде своите нареждания. Андреа лежеше все още със затворени очи. Страните й горяха в огън. С двете си ръце тя се вкопчи плахо в ръката на Тина.
Когато Еберхард пристъпваше към нея, тя викаше като безумна и непрекъснато молеше Тина да не изоставя нейното малко, клето дете.
— Няма нищо сериозно — отговори лекарят на загрижения въпрос на граф Бартенщайн — най-малкото, мога да ви кажа с положителност, че не съществува никаква опасност за живота. Нервното сътресение, което е имала графинята, още не е преминало окончателно. И студената баня, която е направила в езерото, ще доведе може би до някоя простудна болест. Но въпреки това, при великолепното телосложение на госпожа графинята, няма от какво да се плашим.
Еберхард можеше сега да бъде малко по-спокоен, ала той все още трепереше с цялото си тяло от вълнение. Защо Андреа изпищяваше тъй измъчено, когато той се приближаваше към нея? Защо непрекъснато се прощаваше с Тина и й поверяваше малкия Гюнтер?
Освен това безпокоеше го и странното поведение на приятеля му. Защо Халфдан не бе почакал, докато дойде Еберхард? Защо бе побягнал посред нощ и не беше си отдъхнал първо във Фалкенхаген от страшната преживелица, пък и не бе сменил дрехите си тук? Защо, както бе разказал Хайнрих, беше заминал за Берлин в старите дрехи на рибаря, без да дочака идването на Еберхард?
Еберхард размишляваше напразно за странното поведение на художника.
Още същия предобед пристигнаха родителите на Андреа, които Еберхард телеграфически бе уведомил; пристигна и Роланд, а така също старият барон Волфсег и неговата снаха. Ала Андреа не искаше да види никого. Тя изпадаше в бясно възбуждение само като чуеше, че нечии стъпки се доближават към леглото й. От време на време тя говореше, държейки ръката на Тина, нещо объркано, неразбираемо и Тина всеки път поглеждаше с ужасени очи младата жена, която се бореше тъй тежко и жестоко с мислите си.
Една страшна трагедия се разбули пред преизпълненото със страх сърце на Тина, и макар да не схващаше всичко, каквото приказваше графинята, тя все пак чувствуваше, че тук е водена борба, страшна борба, която бе отровила живота на мъжа, разхождащ се с неспокойни крачки напред-назад в съседната стая.
Майката на Андреа не искаше да се върне в Берлин, преди да говори с дъщеря си. Бащата и братът бяха се върнали още на обяд, след като се убедиха, че не ще могат да постигнат нищо. Новата бавачка за малкия Гюнтер бе дошла и той, както личеше по всичко, се чувствуваше много добре при нея. Тина можеше сега вече да си отиде, ала Андреа не я пускаше от себе си и граф Бартенщайн тъй настойчиво бе я молил да остане, че не й оставаше нищо друго, още повече, че такова беше желанието и на баронесата.
Майката на Андреа се зае енергично да приведе в ред разнебитеното домакинство, защото не беше свикнала да стои без работа и да чака. Граф Бартенщайн, който някога бе се ужасявал от тъща си, почувствува сега с дълбока благодарност в душата си помощта и самоувереността на простата жена. Той се засрами, че по-рано се е смятал по-добър и по-достоен от другите, въпреки че не е бил нищо повече от един преследвач на щастието, чийто мозък е бил изсушен от бесния кипеж на света.
Един кух идол бе обожавал той някога, когато бе последвал гласа на света, довел го до такава окаяност, до такава злочестина на сърцето.
Той видя вързани нозете, които искаха да се изкачат нагоре към върха; той разбра, че все още стои в здрачната низина, а не върху лъчезарните висини на живота; той съзна, че не може, както бе вървял, да се изправи победоносно на кулата на живота и да развее оттам гордото си знаме, а трябва да остане да твори
