в един тесен кръг, да се бори за насъщния си хляб, като всеки друг, комуто животът не е сложил в скута несметни блага и радости…
Докторът бе имал право. След няколко дни Андреа беше вече по-добре. Тя се изправи в леглото и започна да си играе с малкия Гюнтер, когото искаше да й донесат. Тя говореше и с майка си, както по-рано, ала не споменаваше никога нищо за нещастната случка; от друга страна, поради строгата забрана на лекаря никой от околните не я разпитваше, какво е станало тогава.
Всеки ден Андреа питаше развълнувано, дали са дошли писма за нея, и когато й ги подаваха, тя навеждаше кротко и примирено глава, и очите й поглеждаха бегло и равнодушно пристигналите пощенски пратки. Принц Хоенщайн беше изпратил едно дълго излияние в стихове заедно с един голям букет скъпи цветя.
Понякога Еберхард четеше на Андреа леки работи и тя слушаше спокойно. Мислите й блуждаеха тогава в необгледни далечини. Говореше често само с Тина. Сякаш от спокойното, сериозно момиче се излъчваше някаква особена сила, която преминаваше върху младата жена и й служеше за опора.
От обърканите слова и единичните намеци, на които Андреа с пълно съзнание бе дала израз пред Тина, за младата девойка беше сигурно, че над Фалкенхаген и особено над мъжа се спускаше като черен облак тежко страдание, и то неотстъпно занимаваше всичките й чувства и мисли.
— Ще ми обещаете ли нещо, госпожице Рамлер? — каза една вечер графинята на Тина, която бе седнала на края на леглото й и разказваше за Гюнтер: колко мил и послушен бил той, и че днес врякал весело, и съвсем раздърпал косите й.
— Ако то е по силите ми, госпожо графиньо, бъдете уверена, че ще го сторя с радост!
Андреа погледна сериозно и изпитателно младата девойка.
— Помислете си, изведнъж съвсем случайно ми се стори, че съм мъртва. И малкото плачеше и плачеше непрекъснато, защото тук нямаше никой, който да го притисне до гърдите си и да го приласкае. Тогава аз си спомних за вас, и ви чух, как пеете сладки песни на Гюнтер и разбрах тогава, че моето клето момче няма да бъде изоставено, макар аз да го напуснах.
— Госпожо графиньо! — извика уплашено Тина.
— Успокойте се, успокойте се, Тина! Трябва да ме разберете добре: възможно е да умра, нали? Тогава, ако ми е съдено да не живея повече, Тина, ще обичате ли детето ми и ще му разкажете ли някога за неговата майка, която е била дълбоко, дълбоко злочеста по собствена вина и която все пак го е обичала, макар да го е напуснала.
— Госпожо графиньо, заклевам ви! — извика Тина, улавяйки поривисто треперещите ръце на бледната жена. — Заради детето вие трябва, длъжна сте да понасяте това, което наричате злочестина. То е ваш дълг към детето!
— Не, детето, което родих без любов, е мой неумолим съдия. Аз нямам право да го отнемам от баща му, за да не се натоваря с една още по-голяма вина. Ще ми дадете ли това обещание, Тина?
— Да, аз ще обичам Гюнтер като свое собствено дете, ако му е орисано да живее без майка. Ала мила, мила госпожо графиньо, това са безумни мисли! Животът става за вас всеки ден по-щедър и по-красив. Утре, казваше лекарят, можете вече да излезете в градината.
— Утре — кимна русата жена и плаха усмивка трепна върху устните й. — Утре…
И на следващия ден тя пое с разтреперани ръце един плик, върху който името й бе написано с едър, енергичен почерк. Тя целуна писмото.
Надписано от същата ръка беше дошло едно писмо и за Еберхард. Графът с отвореното писмо в ръка, отиде в стаята на жена си.
— Прости, Андреа — рече той бързо, — получих от Халфдан Ериксон едно твърде особено писмо. Пита ме, дали, ако си вече достатъчно закрепнала, бих му отделил време за един необходим разговор в твое присъствие. Понеже досега той запази пълно мълчание за вашето общо нещастие и дори не сметна за необходимо да се осведоми за твоето състояние, намирам неговото искане за твърде чудновато.
Андреа се облегна уморено върху възглавниците.
— Аз те моля да уведомиш телеграфически Халфдан Ериксон, че днес след обяд съм готова за този разговор, който отговаря и на моите желания.
— Няма ли поне да ми кажеш, за какво се касае? Той навярно иска да се извини, че се е държал така странно в деня на нещастието? Но, все едно. Щом ти желаеш, аз ще му съобщя телеграфически, че го очакваме. Чувствуваш ли се достатъчно добре, Андреа? — запита я той, навеждайки се загрижено над нея.
— Съвсем добре — отвърна тя. — Ала сега, моля те, остави ме сама и ми изпрати Гюнтер, искам да го взема малко при себе си.
Тина влезе с детето на ръце.
Андреа погледна със странно развълнувано лице малкия сънливец, който лежеше спокойно и се усмихваше в съня си.
— Не е ли много сладък? — прошепна Тина. — Вижте само, госпожо графиньо, какви дебели, малки юмручета има, и какви червени бузички! Съвсем се е закръглил вече. Как ли се радвате сега, като го виждате закрепнал!
Андреа кимна, като продължаваше да гледа заспалото дете. В очите й блеснаха сълзи.
Днес беше може би последният ден, в който тя държеше в ръцете си своето момченце. Утре може би между майката и детето ще застане цял един свят, утре може би малкото сладко личице ще се скрие завинаги от погледа й. Може би то ще плаче тайно за майка си…
Следобедното слънце пламтеше над Фалкенхаген, когато Халфдан Ериксон влезе в голямата, хладна градинска стая с тераса отпред, в която царуваше лек, зеленикаво златен здрач.
Еберхард застана хладно и сдържано срещу приятеля си. Едно своеобразно изражение върху лицето на Халфдан неволно го караше да бъде предпазлив.
Малко по-късно в стаята влезе и Андреа. Не прелитна ли един щастлив, ням поздрав от нейните очи към неговите? Гняв възбуни кръвта на Еберхард, ала със силно напрежение на волята си той се овладя и рече, като посочи вежливо на Халфдан най-близкия стол:
— Ще ми кажеш ли, Халфдан, каква цел има този разговор, искан по такъв странен начин?
И понеже другият още мълчеше, той добави:
— Да не искаш да се извиниш, че тогава, през онази нещастна нощ, се измъкна скрито оттук? В такъв случай мога само да ти заявя, че разбирам много добре това: в едно подобно вълнение човек върши неща, които инак не могат да бъдат смятани за съвсем коректни.
Халфдан погледна сериозно Еберхард в очите. Неговата едра снага се изпъна и в русите му, къдрави коси заигра един залутан слънчев лъч.
— Аз не побягнах — отвърна той сдържано, натъртвайки тежко всяка отделна дума, — заради себе си, а заради твоята жена. Исках да й оставя време да провери, дали това, което се отрони от устните й в часа на опасността, когато ние бяхме се простили вече с живота, е било наистина свято желание на сърцето й. Не исках да вземам силом това, което беше мое право, то трябваше да ми бъде дадено доброволно, с твърда воля, без омаята на чувствата. И ето защо аз дойдох тук: да запитам в твое присъствие тази жена, кого ще избере? Дали мъжа със знатно име, който я води по висините на живота, смятани от света за такива, или простия художник, който в този миг не може да нарече нищо своя собственост, освен един скромен дом, малката своя слава, която всеки ден може да избледнее, и едно жадно за щастие сърце, което иска нейната любов.
Тръгвайки редом с мене, тя трябва да се откаже и лиши от всичко, което досега е било съдържание на живота й. Не само от мъжа си, от родната земя и бащиния дом, не само от богатството и лукса, които са я обграждали досега, не, а и от детето, което е родено от една лъжа. Тя трябва да дойде при мене бедна, самотна, да вземе всичко от моята ръка, без да обръща поглед към заслепяващия блясък на света, който бе оковал душата й…
Той бе изрекъл това с глас, който бе ставал все по-топъл и по-ласкав. Очите му отбягваха да погледнат жената, която застанала със сложени една върху друга ръце, не отместваше лъчистия си поглед от лицето му.
Еберхард стоеше като вцепенен. Обезумели ли бяха и двамата? Неговата жена и неговият приятел,
