— Успокой се! Розенбаум можеш да убиеш, но той няма нищо да каже. Той е честен човек. Няма да забравя един ден, когато бях в еврейското гробище. Беше умрял малкият Бениамин Розенбаум и аз отидох на погребението. Видях после, как всички благочестиви евреи, които бяха там, хвърляха малки камъчета в гроба и мърмореха нещо, което аз не разбрах, и по-късно запитах Розенбаум. Той ме изгледа учуден и каза, че това било голяма чест за покойниците; цветята били за живите, а камъните за мъртвите. Това никога вече не можах да забравя, защото знаеш ли, Тина, у нас е тъкмо обратното: ние носим на мъртвия цветя, в които бихме могли да го удавим, а по живия хвърляме камъни, ако той е направил някаква грешка, ако е престъпил нещо. За него няма милост, няма любов! Оттогава аз уважавам много стария Розенбаум и плаках заедно с него и жена му, когато побягна Тойбе, също както Грета, която аз все пак тъй много обичах…
Тина притисна галено обляното в сълзи лице на старата жена към гърдите си и я целуна нежно.
— Аз трябва да вървя сега, майчице. Надявам се, че скоро ще дойда пак. Във всеки случай, не се страхувай, ако стане много късно. Нали мога да спя тук?
— Разбира се. Ще отидеш ли в „Зимната градина“?
— Ще опитам, майко, ако мога.
— Отбий се у Вартеманови. Може би ще те придружи старият или оня халосник Хайнц. Това момче не ми е никак симпатично, защото той беше първият, който завъртя главата на Грета, но ти не бива да идеш сама там. Дора пък, знаеш ли, не я пускат да излезе от вратата, защото майката се страхува, че Щилграб може да я отвлече.
— Но какво има госпожа Вартеман против Щилграб? Та Дора го обича!
— За нея това не е важно. Откакто ти върна годежа на доктора, което за госпожа Вартеман е съвсем непонятно, тъй като той сега има много работа, тя е решила да омъжи Дора за него.
— А той иска ли? — запита колебливо Тина.
— И не помисля за това. Отначало съвсем не ходеше у тях, защото беше съвсем съкрушен от твоя отказ, ала сега често се отбива. Струва ми се, че другата, малката Труде, го е обикнала. Кой знае, какво ще излезе.
— Но, майко, Труде е още дете!
— От децата стават големи хора.
Тина се усмихна, прости се с майка си и излезе. Тя мина бързо през новия пазар и тръгна към Катедралния площад. Над двореца се ветрееше голямото пурпурно знаме, а отвъд тъй наречения Кукленски мост пърхаха малките, пъстри байрачета на спрелите до брега на Шпрее ладии, натоварени с пресни есенни плодове, които чакаха своите купувачи.
Тина вдъхна с наслада нежното ухание на ябълките.
Колко хубаво беше да си напълно свободен! Тя мина покрай университета и закрачи леко по булевард „Под липите“. В пъстрата навалица тя съвсем не забеляза, че един мъж, неотстъпно я следеше още от моста — Ото фон Волфсег облечен цивилно.
Младият барон я следваше трудно, тъй като навалицата беше много голяма и Тина постоянно се губеше в нея. Ала високата й фигура скоро я издаваше отново. Тя се отправи сега към Доротеина улица.
„Дялов да го вземе — помисли Волфсег, да не отива в «Зимната градина»? Чудесно, сигурно има среща с някого! Вярно! Хм, ще я оправя аз…“
Тина, която бе застанала нерешително пред входа на „Зимната градина“, въздъхна облекчено.
— Ах, господин Щилграб — извика тя сърдечно, подавайки радостно ръка на младия момък, който също стоеше пред входа, — колко е хубаво, че ви срещам!
Щилграб погледна малко учудено и въпросително нейното лице, зачервено от бързото ходене.
— За Бога, откъде идете, госпожице Рамлер?
— От къщи. Искам да ида в „Зимната градина“.
— Сама? Но това е твърде неудобно за вас!
— И въпреки това, трябва — извика Тина, — трябва най-сетне веднъж да видя сестра си Грета.
— По-добре ще е да се откажете от това намерение — свъси се младият поет. — Но ако бездруго искате, аз на драго сърце ще ви придружа. Дано не съжалявате после.
— Не си ли струва труда да види човек, как играе Маргерита Рамоло?
— О, това да, но ще ви стане мъчно, а това не е нужно. Да ви придружа ли?
— Да, моля, вземете билети, но за по-закрити места. Толкова се страхувам!
Щилграб отиде на касата и след няколко минути Тина седеше до Щилграб далече отзад в партера сред множество непознати хора, и гледаше със затаен дъх към сцената.
Младият поет я окуражи, защото се изплаши от бледното й лице. После видя, как очите й се втренчиха безумно в една ложа близо до сцената и как от тази ложа към Тина прелетя един интимен поздрав с глава.
— За Бога, видяха ме! — прошепна уплашено Тина. — Виждате ли, господин Щилграб, там в ложата с четиримата господа седи младият Волфсег. Разбира се, сега той ще разкаже вкъщи, като го изопачи посвоему, че ме е срещнал тук.
— Хм, та вие не знаехте ли, че той е всякога тук?
— Не, не знаех нищо.
— Говорят — забеляза нерешително Щилграб, — че той е официалният любовник на сестра ви.
Тина изтръпна.
— Успокойте се, успокойте се — замоли я искрено младият човек. — Нали сте дошла да гледате? Не бива да пропуснете най-важното.
Тина потисна с мъка надигащото се в гърдите й ридание. Тя почти не виждаше, какво става на сцената.
Балетните номера следваха бързо един след друг. Трескаво очакване я държеше като закована на мястото й.
Ото фон Волфсег сигурно беше обърнал вниманието на приятелите си към Тина, защото тя чувствуваше безсрамните погледи, които прелитаха към нея.
Най-сетне дойде номерът, в който щеше да играе Маргерита Рамоло. Сърцето на Тина биеше до пръсване.
Една нежна, тиха мелодия се разнесе в зрителната зала. Когато завесата се вдигна, цялата сцена бе превърната в едно светло облачно море. И из тия ефирни облаци, като раждаща се от пяната Афродита, се появи една млада жена. Русите къдри се спускаха край младото лице и падаха върху тялото, забулено съвсем леко с един твърде прозирен воал. В ръцете си тя държеше бели рози, които със замечтана усмивка на леко отворените червени устни хвърли сред зрителите на предните места. Ощастливените извикаха високо. Ото фон Волфсег също улови една от бледите рози.
След това започна танцът, един танц с опияняващо очарование. Нежните, ефирни воали, подобни на виещи се змии, ту откриваха едва разцъфналата млада моминска снага, ту я забулваха. Всичко приличаше на дихание, на вълшебен сън, и все пак излъчваше една шеметна чувственост, усилвана още повече от ослепителните светлинни ефекти. И от съня бавно се разви животът, пламенният живот. Обзета от вакханална сласт, младата жена развихри буйно загърналите тялото й воали. Тина видя изтръпнала очите на Грета, припламващи предизвикателно към Ото фон Волфсег, и видя, че тя играеше само за него, че всички нейни чувства се стремяха към него, към този, който с цинична усмивка на устните си, видимо правеше на приятелите си насмешливи бележки за хубостта на Грета.
Тина изохка почти гласно.
— Това беше пряко силите ви! — прошепна Щилграб. — Да си вървим ли?
Тина кимна с глава. Ала в същия миг тя неочаквано срещна погледа на Грета. Големите сини очи на жената, която играеше на сцената, се спряха за секунда ужасени върху бледоликото момиче в партера, ала тутакси припламнаха отново и танцът стана още по-вихрен, по-страстен и по-разюздан.
Тина не можеше да понася повече тази гледка.
— Да се махаме — замоли тя Щилграб. — По-скоро!
Те се промъкнаха между недоволните от това смущение зрители към изхода.
Танцът свърши. Зрителите беснееха от удоволствие и аплодираха бурно любимката си. И Грета стоеше горда и стройна на сцената, очите й блестяха и гледаха с тържествуваща радост, как бледото момиче бягаше от нея, момичето, което тя всякога бе мразила, защото беше по-добро от нея.
