Ала в този миг влезе Ото, пъхнал ръце в джобовете на удобното си домашно сако и с цигара в устата. Той замръзна на мястото си, като съгледа чичо си, за чието завръщане не беше узнал. „Дявол да го вземе, работата става сериозна“ — помисли той, гледайки намръщено към Тина, която стоеше до прозореца.
— Пожелал си да говориш с мене, чичо…
— Да — исках да те питам — къде си дянал парите, които, преди да замина ти дадох за изплащане на полицата?
— Няма ли да помолиш госпожица Рамлер да напусне стаята, чичо? Мисля, че това са семейни работи и не са за чужди уши.
— Когато един човек е безчестен, когато постъпва като последен подлец, той престава да бъде член на нашето семейство!
— Йобст! — Извика Сома Волфсег, кършейки ръце. — Какво ти е сторило моето нещастно дете, та си тъй безмилостен към него?
— Имай търпение, веднага ще узнаеш. Госпожица Рамлер ще остане. — Той задържа Тина и продължи строго: — Какво ще отговориш?
— Нищо — отвърна равнодушно Ото. — Всичко това не е вярно, а е подла долна клевета на враговете ми, прекрасно изтъкана, за да ме провалят. — Очите му припламнаха враждебно към Тина.
— Факт е, значи, че си прахосал сумата, която аз в сляпото си доверие ти дадох за уговорената цел? Ти не си достоен тогава да носиш императорската униформа! Още днес ще подадеш оставката си и заедно с майка ти ще напуснете веднага замъка Волфсег, прага, на който няма никога вече да прекрачите.
— Йобст, имай милост! — извика буйно баронесата. — Ти не можеш да съсипеш Ото и мене, нас, които сме живели винаги само за тебе! Ти не можеш да ни изхвърлиш на улицата! Това е ужасно!
— Аз ще ви отпусна малка рента, която ще бъде достатъчна за един скромен живот. Ото трябва да се постарае да си намери някоя служба.
— Аз ли съм обезумяла или ти? — зарида Сома. — Та какво ще стане с нас? Не казваше ли сам, че Ото ще бъде твой наследник и че Волфсег ще бъде мой дом до края на живота ми?
— Да, ала обстоятелствата се промениха. От часа, в който узнах, че дъщеря ми е жива, Ото е престанал да бъде мой наследник.
— Дъщеря ти ли? — извика баронесата. — Дъщеря ти? Кой ти е надрънкал тази басня?
Тина цяла трепереше. Очите на барона я гледаха тъй странно. Какво означаваше всичко това. Да не би баронът…? Не, това беше невъзможно, немислимо… Тина притисна ръце към сърцето си, което туптеше несдържано.
— Тебе това най-малко може да изненада, Сома — продължи баронът със странно спокойствие. — Ти самата си се погрижила тъй добре за детето ми, та не бива да се чудиш, че то е още живо и предявява правата си.
— Това е клевета! — извика баронесата. — Аз не вярвам нито една дума от цялата тази басня!
— Тогава може би ще повярваш на тогова — отговори баронът, пристъпи към вратата и повика един човек, чиято дребна фигура беше прегърбена.
— Розенбаум! — откъсна се беззвучно от устните на Сома и тя падна съкрушена в едно кресло.
— Той ми даде доказателствата — продължи баронът, — че детето ми тогава не е умряло, а ти си го изхвърлила в неизвестността, надявайки се, че то ще загине. Ала Розенбаум прострял в закрила ръце над детето; предал го на бедни, честни люде, и е бдял над него до деня, в който ще може да го върне в бащиния му дом. — Тина, пред тебе стои твоят баща, който цели двадесет години е жалил за тебе… ти, мое единствено, любимо дете!
Тина погледна за миг разстроена и уплашена в очите му, но после, когато той разтвори ръцете си насреща й, тя се хвърли пред него, обгърна коленете му и изрида:
— Татко, мили татко!…
Баронът вдигна безмълвно детето си от земята и го прегърна.
Старият Розенбаум се оглеждаше смутено наоколо си и едри сълзи се търколиха по съсухреното му лице. Той едва имаше сили да потисне надигащото се в гърдите му ридание. В същия миг Тина се откъсна от баща си, застана до него и го улови за ръка.
— Никога, господин Розенбаум, никога няма да забравя добрините, които ми оказахте — рече тя през сълзи. — Ще ви бъда признателна навеки за всичко сторено. — И тя се наведе и целуна почтително набръчканите ръце на дребния човек.
— Още ли ще продължава тази комедия, Йобст? — извика баронесата, хвърляйки див поглед към Розенбаум. — Нима можеш да вярваш на един презрян лихвар?
Баронът подаде ръка на стареца и рече кротко:
— Вървете си сега с мир, драги Розенбаум. Никога не ще забравя услугата, която ми направихте, като ме избавихте от мъката, която потискаше душата ми цели двадесет години.
Розенбаум си отиде. За миг в стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само хлипането на Сома.
— Някога — поде отново баронът, — ти ми даде доказателства, че жена ми ме е напуснала заедно с детето, защото животът й с мене бил непоносим, и аз, аз ти повярвах, защото не можех да намеря никаква друга причина за това, че горещо обичаната от мене жена ме напусна. Днес положително зная, че съм станал неволно жертва на една подла измама…
Аз винаги съм ти вярвал прекалено много, Сома, и затова бях наказан. Когато ти един ден дойде при мене и сложи в ръката ми едно писмо, писано от друг мъж до жена ми, от което излизаше, че между двамата съществуваха нежни любовни връзки, аз не ти повярвах; исках да застана очи в очи срещу Ерна. Ала когато реших да го сторя, беше твърде късно. Жената, която обичах, беше напуснала вече моя дом и бе взела детето със себе си… Ти видя цялата моя скръб и моята окаяност. Ти знаеше, как търсех и най-малката следа. Макар и да не можех да принудя жената, която обичаше друг, да се върне при мене, аз исках да имам детето си. Аз съвсем не подозирах, че ти си пъхнала в ръцете на жена ми друго такова писмо, което я е убедило в мнима моя изневяра, и че ти си я склонила да избяга с детето ми…
Ако имах и най-малкото предчувствие, че ти, която виждаше мъката ми, си причинителката на цялата злочестина, ти, която ме заплиташе в съчувствени слова, щях да те убия със собствената си ръка. И един ден ти дойде при мене и ми каза: Ерна умряла, ти самата си затворила очите й, клетата ми жена не могла вече да живее, след като любовникът й я напуснал и детето й умряло в чужбина. Ти ми донесе уверението за смъртта — и аз погребах цялата моя любов, всички мои надежди.
После в нашия дом дойде Тина. Сега зная, че не си я взела доброволно, че към това те е принудил старият Розенбаум, след като узнал, че преди много години жена ми изчезнала заедно с детето и с право предполагал, че само ти би могла да имаш някакъв интерес от изчезването на детето.
Приликата на Тина с покойната ми жена още в самото начало ме смути. Ала когато случайно забелязах на шията на Тина един медальон с образа на Ерна, разбрах, че дълго оплакваното от мене дете е живо и че ти няма да се уплашиш да го премахнеш, както премахна майка му. Но аз не исках да обвинявам без доказателства и не исках да храня надежди, които може би нямаше да се сбъднат. Още на следващия ден заминах за малкия град, в който бе живяла моята клета жена. Намерих лекаря, който бе издал удостоверението за смъртта, намерих и старата жена, при която бе живяла и умряла тя, и узнах, че моето дете не е мъртво, а е било взето от баронесата. Казала си й, че си щяла да го дадеш у добри хора, защото собственият баща не се грижел за него.
— Така ли е? — извика той гръмогласно на Сома. — Отговаряй! Как можа да измислиш една тъй жестока, тъй рафинирана измама?!
Баронесата се изтръгна със силно стенание от ръцете му, които бяха стиснали до болка китките й.
— И нещастната майка, над която вече виснела сянката на смъртта, тласната от някакво внезапно предчувствие, зашила медальона с образа си в палтенцето на детето. Естествено ти не си знаела това, когато си го предала на Розенбаум. Старата жена, в ръцете, на която умряла Ерна, ми извади и една връзка пожълтели писма, които намерила под възглавницата на мъртвата и грижливо ги скътала. Между тях…
— Спри! — изстена баронесата. — Стига!
— Между тях намерих едно, писано от същата ръка, от която бе писано и моето; в него се говореше за моята изневяра. Намерих и дневника на Ерна, от който се убедих, колко тежко е страдала тя от моята мнима невярност и че нямала никого на света, освен тебе и че ти е поверила нейното клето, малко, изоставено дете, за да не може неговият баща да му стори никакво зло, за когото ти си казала на нещастницата, че не
