се сторила престъпна. Той сложи една върху друга ръцете си, вдигна ги като за молитва, и с влажни от сълзи очи промълви бавно:
— Дано майката на Гюнтер намери щастието!
Ненадейно до него застана Тина и го погледна с блуждаещи очи.
„Какво е станало?“ — искаше да запита тя, ала думите останаха неизречени. Само очите й проследиха неговите и в аления здрач на вечерта тя видя сенките на един мъж и една жена, които вървяха бавно из степта към залязващото слънце.
Болезнена усмивка трепна върху устните на Еберхард и улавяйки ръката на Тина, той каза тихо:
— Там върви любовта, която не искаше да угасне, която ще победи нищетата и смъртта… Любовта, която е по-силна, по-властна от гласа на света…
Тина изхлипа тихо и скри в ръце лицето си. Тя веднага разбра всичко.
— Сега Гюнтер вече няма майка — рече тя беззвучно.
— Не, той няма вече майка. Ала на вашето сърце, Тина, поверявам детето си. Обичайте го така, както аз го обичам, и нека осиротялото момче да намира винаги тихо убежище във вашето сърце…
Той й кимна сериозно и замислено с глава, после излезе навън в мълчаливия, притъмняваш парк.
Тина се изкачи бавно по стълбите към стаята на малкия Гюнтер. Луната светеше бледа в тихата стая, където стоеше Тина до заспалото дете. През отворения прозорец струеше тежко, влажно ухание на цветя. Колко тежък и все пак колко странно мек беше въздухът!
Тя помилва нежно главицата на детето и пристъпи към прозореца. Сребърни потоци светлина заливаха призрачно дърветата и храстите, надалеч в мрака блестеше езерото, сякаш посипано с милиарди бисери. Високо над гората се разнесе острия крясък на залутан сокол. Той беше ликуващ и див, и отекна в нейната душа. Като ликуващ зов и огнено желание от устните й се откъсна:
— Аз обичам!
Стори й се изведнъж, че върви тихо по златен слънчев друм и влиза в необятно, светло царство. И там вън, където нощта загръщаше всичко, настана за нея ясен лъчезарен ден.
Есента настъпи. Стройните букове във Волфсег и Фалкенхаген светеха в пурпурна позлата. Тина замина от Волфсег за Берлин да навести майка си, за която поради неочаквано развилите се във Фалкенхаген събития и грижите й за малкия Гюнтер, не беше смогнала да отдели нито един ден.
Тя се изплаши, когато видя умореното и изпито лице на старата жена, макар госпожа Рамлер да твърдеше, че сега била много по-добре със здравето.
— Ти страдаш, майко! — рече загрижено Тина, гледайки изпитателно майка си. — Не си ли чула нещо за Грета?
— Нищо, никаква вест нямам от нея. Докторът, който все още идва при мене, казва, че балерината Маргерита Рамоло, дето всякога я рисуват на афишите. Била наша Грета. Милостиви Боже! Срамува се дори от името си!
— Не се безпокой, майко, може би така е по-добре. Но, знаеш ли, бих искала да видя поне един път Грета.
— Аз също, Бога ми, аз също. Не бих се двоумила да платя една чиста жълтица за билет, стига да можех, ала краката ми не ме държат. Върви ти сама, Тина, аз не мога.
— Не се вълнувай, майко. Не зная само, дали това ще е възможно, дали бих посмяла да отида сама в „Зимната градина“?
— Е, това аз не зная, Тина! Пък и кой знае, да не стане много късно за последния влак и да минаваш сама през гората. Ако можеш да останеш тази нощ тук…
— Така и ще направя, майко. Ще телеграфирам на баронесата, че ще се върна утре сутринта.
— Добре, само дано господарката ти не се разсърди. Тя ми изглежда много лоша. Баронът още ли не се е върнал?
— Не, майко, веднага след нещастието във Фалкенхаген той замина. Ако не бях му обещала твърдо, че няма да напусна Волфсег до завръщането му, отдавна вече бих се махнала оттам. Нямаш представа, как ме тормози баронесата! Струва ми се, че ме мрази до смърт и не мога да си обясня, защо?
— Ами не можеш ли да останеш във Фалкенхаген? Ти ми казваше, нали, че графът е добър към тебе.
Тина се изчерви от смущение.
— Не, майко, не може. Графът ангажира една икономка, която ръководи домакинството. Малкият, изглежда, също е в добри ръце. Когато времето е хубаво, графът изпраща Гюнтер при нас. Баронесата сама го подкани. Ала струва ми се, че съжалява вече за това, защото всеки път, когато си играя с детето, тя започва да губи търпение и да се мръщи.
— Бедното дете! Без майка… — въздъхна госпожа Рамлер. — Не мога да проумея, какви са станали днешните жени! Бяга от един такъв благороден мъж, граф, от хубавото си дете, от богатството… Вярно ли е, че старият търговски съветник иска да я лиши от наследство?
— Струва ми се, той го е направил вече. Родителите се отказали окончателно от дъщеря си. Скрито, майката все още била на нейна страна, ала господин Хинцдорф бил неумолим. Той не могъл да й прости скандала, предизвикан от развода и всичките истории около него още повече, след като тъкмо сега и неговият единствен син отвлякъл Тойбе Розенбаум. Това не е малък удар за родителите, двете деца по един път…
Майка Рамлер се изправи. Костеливата й ръка приглади няколко пъти сивите коси, в сините й очи се появи студен блясък.
— Еднакво при бедните и при богатите — отрони се бавно от устните й. — Никой вече не иска да знае за чиста и вярна любов…
Тина се усмихна болезнено.
— Ти сама знаеш, майко, колко безпомощен е човек, когато младежта стане безогледна, когато почувствува в себе си желанието да се втурне подир съблазните на света, когато нехае за чисти радости и чест, само за да гони някакво химерично щастие…
— Тъй, а кой е виновен за това? Децата ли? Не, виновни са старите, аз също. Ако не бях оставила Грета да се шляе по цял ден, а бях я приучила към труд, нямаше сега да плача за пропадналото дете.
Майка Рамлер започна силно да хлипа.
— Успокой се, майчице! Може би Грета ще осъзнае скоро, колко зле е постъпила спрямо тебе, и ще се разкае.
— В това не се съмнявам. Няма да види тя добро от този суетен живот. Сигурна съм. Сърцето ме боли само затова, че тя е единственото ми дете… знаеш, какво искам да кажа. Често ми се струва, че бих могла да прокълна тоя там — тя посочи към портрета на покойния си мъж — задето е дал на Грета всички свои пороци.
Тина помилва кротко главата на майката.
— Не, майко, не е така. Ти си направила повече от хиляди други майки. Как си работила за нас, как си ни напътствала към доброто, как си се молила и борила за нас, за да останем добри, ала шумният живот вън, който мами и обещава чудеса, е по-силен от всичко друго. Бедната Тойбе! Тя няма да бъде щастлива с Роланд Хинцдорф. Ще мине малко време и той ще я захвърли като похабена играчка, дори и да я направи своя законна жена.
— Но казват, че той се оженил за нея. В Англия, струва ми се, направили сватбата. Старият Розенбаум, като намерил празна стаята, в която денем и нощем държал Тойбе заключена, разкъсал дрехите си и я проклел. Боже, как ми е жал за него! Той винаги е бил добър и честен, а как присърце му беше ти!
Тя прекъсна уплашено. Тина я погледна учудено.
— Ти знаеш още нещо за Розенбаум, майко, а го криеш от мене! Често ми минава през ума, че старият Розенбаум знае нещо за моя произход, и затова винаги е простирал ръцете си в закрила над мене.
Майка Рамлер погледна прямо и изпитателно Тина.
— Не исках досега да ти го кажа, Тина — поде тя колебливо, — ала Розенбаум беше онзи, който тогава остави кошницата в стаята ми…
Тина скочи развълнувана:
— Значи Розенбаум знае нещо за произхода ми, майко? Той трябва да ми разкаже всичко!
