доверието му, в когото беше тъй силно? Сякаш вихрушка бушуваше в мозъка му.
— Реши, Андреа — чу се отново гласът на Халфдан. — Той или аз?
— Ти, ти! — изхлипа тя, спусна се поривисто към него и го заключи в прегръдката си. — Както се заклех в оня час на сигурна смърт, аз ще бъда твоя в живота и в смъртна, в бедност и нищета, навеки твоя!
Един пресипнал вик се изтръгна от устата на Еберхард, когато видя как Халфдан притисна до себе си Андреа и тя склони глава на гърдите му, сякаш диреше закрила от него.
Загубил окончателно самообладанието си, графът се спусна към стената и дръпна закачения на нея пълен револвер.
— Подлец! — извика той. — Ще изкупиш тази низост!
— Стреляй срещу беззащитните — отвърна студено Халфдан. — Ти виждаш, че ние не треперим. Това е твое право и аз не искам да се браня. Сложи край на всичко!
Пред студеното безстрашие на двамата, Еберхард бавно отпусна ръката с оръжието. Очите му се втренчиха твърдо в лицето на Андреа, която той за пръв път днес виждаше, каква беше в действителност.
Вдигнала големите си светнали очи към лицето на Халфдан, притиснала се крепко до неговите широки гърди, тя чакаше с блажена усмивка смъртта.
Ръката на Халфдан мина с кротка ласка по русите коси на Андреа. После той се обърна отново към Еберхард и му заговори:
— Защо не довършиш делото си? Защо отпусна нерешително оръжието, което можеше тъй добре и тъй просто да избави всички ни от тази окаяност? Нещо по-лошо ли ще бъде смъртта, убийството, за нас, от това, което си направил досега? Защо нямаш смелостта да го довършиш?
— Мълчи! — изкрещя Еберхард. — Ти ще ми дадеш сметка за твоята недостойна, подла постъпка, за това вероломство. А тази там — той посочи с пръст Андреа, — ще напусне тутакси моя дом и няма никога вече да прекрачи прага му!
— Твоя дом? Ти забравяш, че нямаш никакъв дом, макар в джоба ти да е скътан документът за дарението от твоя тъст — рече почти подигравателно Халфдан. — Ще кажеш, може би, че е низост от моя страна да ти го напомня тъкмо сега, ала това ми се налага. Ти нямаш никакво право да съдиш.
Когато в деня на твоя годеж, пред сивите стени на манастира, където случайно се срещнахме и заедно си спомнихме за бляновете на детинството, ти ми съобщи, че си продал душата си за злато, идеше ми да изкрещя от болка, защото аз обичах с цялата си душа жената, която ти вземаше само затова, защото те зовеше гласът на света. Само една дума от мене щеше да бъде достатъчна да разруши рая, която ти така набърже беше си изградил; само една моя дума щеше да ти попречи да гониш бляскавия жизнен път, който те примамваше. Ала аз мълчах. Измяната на жената, която също се подчини на обайващия глас, а и нашето вярно приятелство затвориха устата ми.
Няма да ти разказвам, как беснях и проклинах, как се борих със себе си и страдах заради Андреа, която предпочиташе едно блестящо положение в обществото пред щастието до сърцето на един мъж, който не можеше да й даде нищо друго, освен любов и пак любов.
Реших да се примиря, заради тебе, Еберхард, защото презирах жената, която се продаваше, докато цялата й душа принадлежеше на друг, която дари на мъжа си дете, докато всичките й чувства бяха при другия, комуто беше изменила.
Ти виждаш, аз не украсявам нищо, не мога да щадя и Андреа. Но когато видях колко злочести бяхме всички, когато видях, как ти страдаше, макар че можеше да имаш всичко, каквото пожелаеш, когато видях как Андреа бавно гинеше и през нощта сред бурните вълни на езерото разбрах, че тя в душата си винаги е била моя, че любовта не може да се потуши, че тя е готова да се жертвува смело до края на живота си за нея, тогава аз отново отворих сърцето си за тази заблудена жена, която не иска вече нищо от света, освен моята любов… И сега, Еберхард, раздели ни ако можеш!…
Един миг в стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само тежкото дишане на Еберхард.
— Не — рече после той твърдо, освобождавайки ръката си от дръжката на револвера, която пръстите му все още стискаха здраво. — Пътят е свободен. Андреа може да отиде, където иска. Между нас всичко е свършено, окончателно и завинаги…
Той замълча за малко и после продължи:
— Ти имаш пълно право, Халфдан, да ме представяш като един, тъй да се рече, безотговорен човек, комуто първият срещнат може да отнеме жената, която той някога е осквернил със своето предложение, защото не е чувствувал към нея нито капка любов, а е имал пред очи само богатството й. Ти ми доказа убедително и нещо друго: че аз нямам дори морално право да ти искам удовлетворение, така, както повелява честта на един истински мъж…
Еберхард замълча, изсмя се горчиво и добави:
— Ти спечели, Халфдан Ериксон. Сметките ни са уравнени. Аз се отказвам от първата си мисъл: с оръжие в ръка да се боря с тебе за жената, тласната в прегръдките ми от греховните радости на живота; отказвам се от подобно удовлетворение, въпреки че светът ще ме нарече страхливец. Върви! — добави той, обърнат към Андреа. — Вратата е отворена!…
Андреа се освободи бавно от прегръдките на Халфдан. Тя пристъпи безмълвно, преизпълнена със страдание, към Еберхард. Той отстъпи неволно крачка назад, като видя безименната скръб, изписана по бледото й лице.
Тя вдигна умолително ръцете си към него:
— Да не се разделяме с гняв и омраза, Еберхард! Ето, цялата онази смирена, всеотдайна любов, която ти искаше от мене и аз не можах да ти я дам, давам я сега доброволно на този човек там, комуто измених, като станах твоя. Ала аз ще ти оставя нещо, Еберхард, което винаги ще те утешава — нашето дете! Не те моля да го оставиш на мене. Зная, че ще бъде безполезно, а и нямам право да искам това. Аз не обичах детето. Аз го мразех, защото беше от тебе. Ала сега, след като видях смъртта в очите, след като узнах, че в живота има и нещо друго извън одобрението на тълпата и мнението на обществото, аз почувствувах с горчива сладост святата, неразкъсваема връзка, свързваща ме с това дете, което е и твое. Оставям го с разбито сърце. Внуши на Гюнтер да не проклина майка си затова, че го е напуснала, внуши му да си спомня с нежна прошка за жената, която му е дарила живота и която той може би никога, никога вече няма да види…
Ридания разтърсиха тялото й.
— Никога вече! — отрониха с мъка устните й. — Никога вече, мое малко, сладко дете!
Еберхард стоеше с извърнато настрана лице.
— Ако искаш да се простиш с детето… — рече той колебливо.
Тя вдигна кротко ръка.
— Целия ден днес се прощавах с него… благодаря ти! То има сигурна закрила в бледоликата девойка, която аз обикнах, и която ти също ще обикнеш, както ми подсказва душата. А сега, Бог да те закриля, Еберхард! Днес за пръв път те обичам като приятел, като човек, който ми е близък и ми помага да изградя щастието си. Може би то ще бъде оскъдно или велико, не зная. Вземам го като милостив дар за един нов живот от твоята ръка…
И преди още той да може да попречи, тя притисна меките си, топли устни към ръката му. Той почувствува леко, как сълзите й капеха върху нея.
— Ела, Халфдан Ериксон — каза тя после, хващайки за ръка, като дете, художника — води ме в мрак или в ясен ден… с тебе ще ми бъде винаги светло.
Погледът й обгърна още един път стаята, фигурата на Еберхард, после тя излезе тихо заедно с Халфдан.
Еберхард не я възпря. В сърцето му нямаше нито капка гняв към мъжа, който беше негов приятел, а сега отвеждаше жена му, и когото той всъщност трябваше да убие. Не, той няма да изпълни и тази повеля на света, никоя вече занапред. Той бе дал достатъчно жертви на света. Слава Богу, това, което му беше най- скъпо, неговото дете, неговото единствено, сладко момче, тя му бе оставила.
Той пристъпи към вратата на терасата и погледна навън, към спускащия се леко вечерен здрач. И видя Халфдан и Андреа, ръка за ръка, като две бездомни деца, отиващи през тихата Бранденбургска степ към неизвестността.
Обзе го дълбоко вълнение. Той видя изведнъж нещо велико и свято в тази любов, която отначало бе му
