младо момиче.
— И така, довиждане, милостива госпожо. Довиждане, госпожице.
Господин Вартеман изпрати госта навън.
„Възпитан човек“ — помисли си госпожа Тереза, ала внезапно се сети, че Дора бе забъркала всичко това и се нахвърли върху й:
— Не можа да измислиш нещо по-умно, ами ми влачиш тоя голтак вкъщи? И пак са те излъгали с едно яйце!
На терасата на замъка Волфсег седяха двама мъже и една жена. По-младият, в униформата на берлинските гвардейски полкове, седеше на един стол-люлка, сложил небрежно крак връз крак, и духаше замислено дима на цигарата си. Гладко обръснатото младо лице беше засенено от досада и малките, хитри, сиви очи погледнаха нетърпеливо облечената в тъмна рокля жена, чиито бели ръце нареждаха грижливо чашите за чай.
Хубави бяха тия ръце, ръцете на майка му. Ото фон Волфсег си спомни за миг, че тия ръце винаги му са се притичвали на помощ, ала тутакси се надсмя сам на себе си и каза угрижено:
— Чудя се, как може да изтърпи толкова време в тази страшна самота. Та тук е отегчително до смърт! Само да не направя някоя глупост!
Високата стройна жена, чийто коси бяха още светлоруси, погледна укорително сина си със своите студени сини очи, ала по-старият мъж, седнал малко по-надалеч в едно плетено кресло и вдълбочен във вестника си, вдигна глава и рече:
— Много бърз си в мнението си, Ото. Ти още не познаваш онова чувство на щастие, да имаш някъде едно мирно кътче, в което да се скриеш от шума на света, на който ти си безводен роб.
— Може да си прав, чичо — поде отново младият, — но мене не ме бива за такава тишина. Все пак, щастие е, че младата двойка е дошла във Фалкенхаген. Графиня Бартенщайн не ми се вижда склонна да погребе хубостта си в замъка и, струва ми се, малко живот ще влезе и в нашата барака.
— Трябва да се отучиш от тия вулгарни изрази — укори баронесата сина си, хвърляйки бегъл поглед към девера си, който гледаше сериозно и проницателно племенника си. Синът отвърна на майчиния укор с подигравателен поклон.
— Мисля за венецианските нощи, мамо…
— По-добре мисли за службата си — извика ядосано барон Йобст фон Волфсег. — Полковник Фон Брьоме, когото срещнах неотдавна, не ми се стори очарован от тебе.
— Може да съм лош офицер, драги чичо, но какво друго бих могъл да захвана?
Баронът въздъхна. Да, какво ли друго можеше да захване този лекомислен младеж? Но внезапно очите му потъмняха.
— Игра ли пак карти, Ото?
— Не, чичо, честна дума.
Баронът кимна, после стана и каза:
— Ще походя малко из полето, Сома. Искам да се полюбувам на великолепния залез на слънцето долу при езерото.
— Стар филистер — извика Ото, — дойде ми до гуша от вечните негови морални проповеди.
Бледната жена въздъхна тежко.
— Боя се, че ще стане още по-лошо, Ото. В последно време е станал истински скъперник. След като покри твоя голям дълг от картите и изплати полицата на Розенбаум, станал е страшно пестелив.
— Дано успееш да го промениш, мамо. Впрочем колко имаш ти?
— Нищо, Ото. Откъде да взема пари?
Младият офицер скочи възбуден. Несдържан гняв запали и разкриви момчешкото му лице.
— Сега и ти започваш същата песен, — извика той възмутен. — Боже мой, трябваше тогава да стана обущар, а не офицер. Да не си въобразява чичо, че мога да свързвам двата края само със заплатата си?
— Не, Ото, той и не иска това от тебе. Добавъкът, който получаваш от него, е доста голям, пък и аз ти пращах всичко, което можех да взема от стопанството. Ала всичко това е капка вода върху горещ камък. Трябва да се ограничиш!
— По-добре да умра, мамо! — Ото се изсмя подигравателно. — Не, не искай от мене да се ограничавам; нямам талант за това. Но, по дяволите! Ще ида с коня към Фалкенхаген да видя, дали няма да уловя още някой поглед от хубавата Андреа.
— Бартенщайнови ще прекарат Петдесетница в Берлин, Ото, напразно ще ходиш.
— Благодаря, мамо — изсмя се синът, целувайки ръка на майка си, — не си родена за дипломатка.
Русата жена остана сама. Горчива усмивка изкриви тесните й устни. Не е родена за дипломатка, бе й казал синът, а все пак целият неин живот не е бил нищо друго, освен една майсторска дипломатическа игра. Не упражняваше ли всекидневно всички възможни тайни изкуства, за да осигури на единствения си син онова място, което така пламенно желаеше за него? Не бе ли лъгала и мамила заради него, не бе ли трупала дългове върху дългове, за да направи живота на детето си по-безгрижен и по-приятен от своя? И успя ли? Бледната жена изстена болезнено. Хладните й очи потрепериха в тиха болка и в тях сякаш блеснаха сълзи, гневни сълзи.
— Един господин желае да ви поднесе почитанията си — извести една прислужница на баронесата и й подаде визитна картичка.
„Вайдел Блюмхен Розенбаум“ — прочете със запитване баронесата и тутакси извика уплашено:
— Няма ме тук, чуваш ли, не искам в никакъв случай да говоря с този човек!
— Милостива госпожо баронесо, защо не искате да говорите със стария Розенбаум? А колко сделки е направил той с покойния стар барон и с младия господин барон, и…
— Как се е осмелявате да се вмъквате тук? — нахока баронесата малкото човече, което стоеше в дълбок поклон на вратата и й се усмихваше свойски.
— Кой се вмъкнал? Аз, Вайдел Блюмхен Розенбаум? Та аз съм честен човек и искам да свърша една работа с милостивата госпожа баронеса.
— Махайте се! — кипна баронесата. — Вървете си!
Старият човек се усмихна и неговото жълто лице, оградено с рядка черна брада, която сякаш беше изядена от молци, се обърна към далечните планини.
— Ако паметта на госпожа баронесата е къса, то старият Розенбаум ще й помогне да си спомни…
— Оставете тия брътвежи! Какво искате? Пари? Нямам.
Старият се усмихна лукаво.
— Милостивата госпожа баронеса е забравила съвсем, че старият Розенбаум преди двадесет години…
— Стига, нито дума повече! Разбрах, че сте дошъл да ме изнудвате. Какво искате, за да мълчите и занапред? Говорете!
— Нищо не искам за себе си. Искам само да попитам милостивата госпожа баронеса… — той се огледа плахо.
Баронесата спокойно извади от джоба си един бележник, от който колебливо измъкна едра банкнота.
— Вървете си сега, Розенбаум — рече тя, пъхвайки в ръката му банкнотата. — Нямам повече!
Старият отново се изсмя лукаво, после прошепна тихо в ухото на баронесата:
— Бога ми… детето е живо.
Баронесата изтръпна, сякаш й бе нанесен тежък удар. Тя погледна гневно стария Розенбаум.
— Окаян, подъл лъжец! Не ми ли казахте сам, че детето е умряло? Какво брътвите сега?
— Да ме накаже Бог, ако не говоря истината! Аз най-добре зная, какво е станало с детето, което преди двадесет години отнесох със собствените си ръце.
— Тази услуга ви се заплати прилично. Какво всъщност искате сега? — запита баронесата, по страните, на която пламтяха червени петна. — Забравихте ли нашата спогодба? Не помните ли, че се задължихте да не се връщате никога вече към тази случка, че детето ще бъде мъртво?
— Не удържах ли думата си? Момичето не бе ли далече от вас, като да бе мъртво?
