несполучливият излет, не отронваше дума. Ала госпожа Тереза знаеше да приказва.
Доктор Рьопер тръгна с Тина. От другата страна за ръката му се бе хванала малката Труде Вартеман, която непрекъснато разпитваше за спасението на братчето си. Тина слушаше гласа на лекаря, отправен към детето и намери, че в него се криеше голяма нежност, която действуваше успокоително на сърцето й. И внезапно тя разбра, че всичко, което говореше той, беше насочено към нея. И тя се зарадва, сякаш намираше в него закрила и утеха.
Най-сетне стигнаха до колата, която ги чакаше пред гората и всички се качиха.
Тина мечтаеше с отворени очи. Тя съвсем не бе забелязала, че в тъмната кола докторът бе я обгърнал с ръка. Тя забеляза с уплаха това чак когато колата се наклони настрана и той я притисна към себе си. Тя понечи да го отблъсне, ала той хвана тъй умолително ръката й, притисна я тъй кротко и неизказано нежно към себе си, че на нея отново се стори, че би трябвало да си почине до него. Тя наклони уморено главата си към рамото му и в тъмнината на колата устните им се срещнаха в тиха, плаха целувка.
Тина изтръпна ужасена и понечи да се освободи, ала ръката му я държеше здраво. Той мълчаливо затвори с устата си нейните упорити устни; тя притвори очи, остави се на целувката, като мислеше за две други смели, горди очи, които бе видяла веднъж и чиито огнен поглед често бе усещала в сънищата си.
— Утре ще дойда при майка ти — каза й доктор Рьопер на слизане от колата, и тогава тя видя как Хайнц Вартеман помагайки на Грета да слезе, силно я притисна до гърдите си. Грета се изсмя дръзко.
Имаше ли Тина все още право да укорява по-малката си сестра? Беше ли тя по-добра от нея?
Пак беше пролет. На булевард „Под липите“ се движеше като широк поток пъстроцветна тълпа. Една елегантна млада жена се откъсна от нея и сви в напречната улица. Тя застана на едно място, сякаш да си отдъхне, но изведнъж извика радостно и се усмихна на двама офицери, които я поздравиха и тръгнаха срещу нея.
— Това се казва щастие, милостива графиньо — каза стройният господин, облечен в ротмистърската униформа на червените хусари. — Току-що казвах на Шметов: — Вместо да отивам в генералния щаб, предпочитам да срещна някоя хубава жена.
Андреа Бартенщайн се изсмя високо и кафявите й очи стрелнаха дръзко младия офицер, чийто сиво- зелени очи върху загорялото лице я гледаха с пламенно възхищение.
— Моля за малко повече респект — пошегува се тя, — вместо да ме ласкаете като гимназистка, би трябвало да си спомните за моето майчинско достойнство и да се отнасяте към мене с подобаващо страхопочитание.
— Вярно — извика весело принц Хоенщайн, — просто бях забравил! Как е господин синът ви?
— Реве, Ваше Височество — засмя се Андреа, като се обърна към капитан Шметов, човек със сериозно лице, който почтително се бе оттеглил няколко крачки встрани, и продължи: — Излязох малко на улицата, да взема въздух. Всъщност искам да отида у „Канцлер“, където поръчах да ме чака колата; там сигурно ще намеря и мъжа си. Може би господата ще ме закрилят рицарски до там? Щом искате да отидете в генералния щаб, пътят ви е същият.
— С безгранична радост, милостива графиньо — отвърна принцът, а Шметов забеляза с усмивка:
— Искаме? Не искаме, но сме длъжни, за жалост.
— Да, службата, графиньо — кимна меланхолично принцът. — Не можете да си представите, каква мъка е! Откакто влязох в генералния щаб, не съм докоснал вече цигулката си.
— Ах, жалко — каза с тъга Андреа, — а аз тъкмо исках да поканя Ваше Височество да дойде някоя вечер с цигулката.
— Щом милостивата графиня заповяда — отвърна с жар принцът.
— Тогава, моля, утре в пет часа, Ваше Височество.
— На ваше разположение, графиньо!
— Ще очаквам и вас, капитане.
Шметов се поклони. В очите му се криеше плаха отбрана, горещо предупреждение. Ала принцът се усмихна безгрижно и продължи усърдно:
— Бяхте ли вече у Шулте, графиньо? Излага Ериксон. Действително, чудесни багри и светлина. Това е гений!
Тръпки пълзяха по тялото на Андреа, обзе я лека отмала, ала тя каза привидно равнодушно:
— Да, той има голям талант. Изложил ли е този път нещо особено?
— Една забележителна работа, графиньо.
Андреа погледна въпросително към принца. Той мълчеше, после заговори с поглед зареян в далечината:
— Не можех да се откъсна от тази картина. Представете си, графиньо: в най-дълбока горска самота, край един бистър извор седи млада жена, покрита само с един лек воал. Златните коси се спускат надолу и падат върху тревата, изпъстрена с цветя. Струваше ми се, че бих могъл да докосна щастието, сънната сладост на светата самота, в която трепкаха слънчевите лъчи. Сякаш това беше свещен, чист храм, в който човек би могъл да коленичи и да се моли. Стоях очарован, изпълнен с набожно смирение, когато погледът ми потъна в очите на хубавата жена, чието сладко лице беше вдигнато, сякаш питаше нещо… И като проследим нейния поглед, устремен с копнеж в далечината, където в бясна оргия мъже и жени се носят, обзети от шеметна страст, в кипежа на живота, побиват ни тръпки. Ние разбираме, че недокоснатата прекрасна жена ще напусне своя тих, щастлив кът и ще потъне там, във вихъра на живота. „Гласът на света“ е кръстил художникът своята картина и тия думи пронизват душата ни като безумен вик на отчаяние. Един от най-великите е този, графиньо, който е могъл да предаде това, който е могъл да създаде цял един свят от скръб, сласт, копнеж и леката сянка на скорошна разруха върху това женско лице…
Тъмен облак забули очите на Андреа, нозете й станаха тежки като олово.
— Забележителното е, графиньо — продължи принц Хоенщайн, — че хубавата жена на картината има вашето лице, очи със златен блясък, като вашите. Непременно вижте тази картина преди тя да е поела своя победен ход по света.
Те бяха стигнали вече пред сладкарницата „Канцлер“ на ъгъла на Фридрихщрасе и двамата офицери удариха токовете си. Бледа и мълчалива Андреа им подаде ръка.
Тя седна на една малка мраморна масичка до прозореца и загледа втренчено към улицата, където потокът на живота течеше горещо, бясно, неспирно. Тя не виждаше нищо от това пъстроцветие наоколо си, ушите й шумяха и в ума й непрекъснато горяха думите: „Гласът на света.“
Значи той беше приковал върху платното това, което бе хвърлил в лицето й тогава, в деня на сватбата й! Сега ще я видят всички, всички ще прочетат върху лицето й и в очите й този копнеж към блясъка на света, за който бе пожертвувала душата си…
Изведнъж тя трепна. Не беше ли Роланд, брат й, този, който неочаквано влезе и се огледа в локала?
— Роланд, Роланд — извика Андреа с радостна уплаха на младия широкоплещест мъж, тръгнал вече към друга маса, на която седеше една млада девойка в траур.
Роланд Хинцдорф се сепна. Огнена руменина заля младото му лице с лекомислени, сини очи. Не, Андреа сигурно се беше излъгала. Той дори не поздрави девойката в траур, която се беше изправила при влизането му, ала на Андреа се стори, че забелязва радостен блясък в големите сини очи под черните мигли.
Къде бе виждала тя по-рано това моминско лице, което сега внезапно пламна в огън?
— Ах, Андреа, откъде идеш? — запита учудено Роланд и погледна нетърпеливо сестра си.
— Няма ли да седнеш? Радвам се, че те срещнах. Ще ме придружиш до Шулте. Току-що чух от принц Хоенщайн, че Ериксон изложил една картина, жена, която приличала на мене.
— Да, това е пълна низост от негова страна — отговори Роланд. — Аз видях картината. Ако не знаех, че между вас никога не е имало нищо, бих се усъмнил. Ала Еберхард може да се поразправи с този бояджия. Впрочем по-добре би било да не видиш тая цапаница, само ще се ядосаш.
Устните на Андреа се свиха твърдо. „Искам да я видя!“ — се четеше по лицето й.
— Ще ме придружиш ли? — запита тя брат си, който неохотно бе седнал и си поръчваше коняк.
— Не, съжалявам — отвърна той безогледно, — в един часа имам важна среща.
Андреа забеляза, че погледът му прибягваше към масата, на която все още седеше девойката в траур. И изведнъж тя си спомни, коя беше тази висока девойка — дъщерята на Вайдел Блюмхен Розенбаум, с когото
