— Ти си наистина похвално честен и похвално груб, като ми признаваш без заобикалки, защо си ме взел за жена.
— А ти, Андреа, защо ме взе ти? Любов ли бе това, което те тласна към мене? Не, ти искаше да блестиш, да бъдеш чествувана, да ти се възхищават, и името ми, положението ми трябваше да ти помогнат за това. Няма какво да се укоряваме взаимно.
Андреа хвърли тъмен, гневен поглед към неподвижното лице на мъжа си.
— Наистина твърде великодушно е от твоя страна, Еберхард, като ми позволяваш поне в една точка да се чувствувам равноправна с тебе. Но дори да е било така, дори да си прав, като казваш, че само гласът на простора, гласът на света ме е хвърлил в ръцете ти, то твоята задача е да ми доставиш исканата цена, лъжата, която обуславя цялата тази брачна сделка.
Високата фигура на мъжа се изопна.
— Така е, както казваш, Андреа: една-единствена, голяма лъжа! И най-правилното може би, и най- лесното би било, да я унищожим, ако съществуванието на Гюнтер не ни възлагаше задължения. Заради детето, помогни ми, Андреа, за да не настъпи денят, в който аз ще трябва да застана като просяк пред детето си, със съзнание за ужасния срам, че съм бил… безчестен.
— А ако аз не искам? — запита отново тя, тропвайки гневно с крак.
— Тогава аз ще те принудя! — извика решително Еберхард. — Ти ме подценяваш, ако мислиш, че напразно съм понесъл хилядите душевни борби, наложени ми от една-единствена, необмислена стъпка.
Андреа се изсмя подигравателно.
— И ти наистина вярваш, че аз ще те послушам противно на волята си, само затова, защото ти случайно си мой мъж?
— Не, Андреа, не защото съм твой мъж, а защото съм баща на твоето дете.
— Действително майсторска е твоята игра, да се окопаваш зад клетото червейче винаги, когато всички други оръжия се окажат негодни. Ала мога да ти заявя още днес, че смятам всичко това за комедия, защото на зестрогонец като тебе, решен на всичко не отива внезапната роля на чувствителен мъж.
— Андреа! — Името се откъсна от устните му като задушен от ярост, пресипнал вик. Гняв и презрение към жената, която беше тъй безмерно груба към него, разкривиха лицето му. — Ти си свободна да вървиш по друг път, не, но моя, Андреа. Ала ще трябва да се откажеш от детето.
— Детето? — кипна тя. — Не е ли то мое? Не го ли родих аз и не страдах ли аз тъй дълго заради него? Да ми вземеш детето? Смешно! Детето е мое, и никой, чуваш ли, никой няма да ми го изтръгне!
— Ще видим — отвърна той сурово. — Надявам се, че молбата за оставката ми ще бъде разгледана още тази седмица, и те моля да се погрижиш всичко да бъде приготвено за преселване във Фалкенхаген. Там, на чистия и укрепителен въздух, Гюнтер ще се възроди, а ти, тъй като сезонът тук свърши, няма да се лишаваш от нищо във Фалкенхаген.
— Ти, сигурно, също не — извика язвително Андреа, — защото, разбира се, ти пак, както през есента, ще водиш с онова червенокосо същество, арогантната компаньонка на баронеса Волфсег, философски разговори за безбройните измамни гласове в човешкото сърце и тем подобни глупости, и ще изглеждаш сам на себе си твърде възвишен, защото си могъл да убиеш със собствената си ръка „гласа на света“ в твоето сърце.
На Андреа отново се стори, че Еберхард сякаш искаше да я смаже. При споменаването на червенокосата компаньонка на баронеса Волфсег за миг върху лицето му се бе изписало голямо удивление, което тутакси се превърна в краен гняв срещу Андреа.
— Убил? — изсмя се той мрачно. — Убил? Какво знаеш ти за гласа в моето сърце!
Имаше нещо странно потресаващо в гласа на Еберхард, нещо, от което Андреа потрепери в глъбините на душата си. И тя внезапно притисна фините си бели ръце към гърдите си и изхлипа тихо:
— Да. Аз съм бедна, бедна като просякиня, Еберхард, по-бедна от тебе…
После тя се плъзна край него, безшумно като сянка. Големите й очи със златен блясък сякаш угаснали гледаха в някаква пустота пред нея, ръцете й все още бяха притиснати към гърдите.
Граф Бартенщайн гледаше втренчено след жена си.
В малката стая на вдовицата Рамлер на Новата улица Тина Рамлер седеше срещу майка си до средния прозорец с изглед към старото гробище. Тя беше дошла от Волфсег, където пребиваваше от есента след благополучно издържания изпит за учителка, за един ден в Берлин да посети майка си. Вдовицата пак се мъчеше тежко от ревматичните си болки и настоятелно бе поискала да говори с голямата си дъщеря.
— Значи, харесва ти — рече майката. — Е, това е добре. Аз пък мислех, че старият Розенбаум се подбива с нас, като хвалеше толкова мястото.
— Как можеш да мислиш такова нещо за Розенбаум, майко? Та той винаги ни е мислил доброто и сигурно затова настояваше толкова да приема мястото, защото знаеше в каква немотия бяхме изпаднали, а пък моите изгледи да бъда назначена за учителка съвсем не бяха розови.
Нежна усмивка грейна върху лицето на Тина, когато отправила сивите си очи унесено в далечината, тихо продължи:
— Не зная защо, ала старият Розенбаум, на когото всички се смеят, когото никой не смята за човек, всъщност винаги ми е носил само добро. Помниш ли, майко, когато бях още съвсем малка той идваше често и всеки път ми носеше, по нещо: ту бонбони, ту ябълки. А на Великден ни донесе козунак, който тъй хубаво хрускаше под острите ни зъбки. Помниш ли, майко? На тебе също често е помагал, когато беше в затруднение или когато ни сполетяваше болест.
— Така е, да, той е добър човек, ала все още се чудя, защо те заведе тъкмо във Волфсег, при тази баронеса, която не допада нито нему, нито на мене, пък сигурно и на тебе.
— Ти не я познаваш, мамо — рече уморено Тина.
— Да, вярно е, но все пак… Помниш ли, когато един ден те срещнах с нея? Аз се престорих, че не ви виждам и исках да се скрия в навалицата, ала ти извика „Мамо!“ — и се спусна към мене. На, трябваше да видиш лицето на милостивата госпожа… гледаше ме, като да съм дрипава просякиня…
— Ти забравяш, мамо — усмихна се Тина, — че трябва да понасям тия неща. Мястото е добре платено и ако го напусна, едва ли ще намеря нещо по-добро.
— Така е, и за мене сега е добре, като ми пращаш всеки месец толкова много пари, пък и не плащам на доктора.
— Идва ли Рьопер? — запита Тина късо.
— Да, минава почти всеки ден. Добър човек е. Имал сега много болни, звънят постоянно на вратата му. Но, кой знае, може би скоро ще се ожените. Кой би помислил тогава, когато отиде на излет с Вартеманови, че ще се върнеш сгодена за лекар?
— Аз не искам да се омъжа за него, мамо.
— Не искаш ли? Да не си полудяла? Каквото си обещала, трябва да изпълниш! — Не го обичаш? Не си подхождате? Не, Тина, бедните хора трябва да бъдат поне честни.
— Намираш ли, че ще бъде честно да стана жена на Рьопер, макар да не го обичам, само защото съм се чувствувала самотна, изоставена и съм му обещала?
— Да не си загубила ума си? Такава добра партия!
— Не, не го искам, майко — призна решително Тина, като стана и отиде към прозореца, — и ти, майко, трябва да му кажеш това.
— Аз? И през ума не ми минава!
Тина замълча. От свое гледище майката имаше право. Тогава трябваше да действува сама.
— Аз ще говоря сама с Рьопер, майко, щом ти не желаеш. Той няма да ме принуди към нещо, което в дъното на душата ми е противно. Но да оставим сега това! Разкажи ми за себе си, за Грета. Добре ли се държи тя? Често изпитвам такъв страх за нея.
— Страх ли? Аз не се страхувам вече. След като напусна така ненадейно и с разправии Вартеманови, очаквам всичко от нея. Но мога ли постоянно да тичам подире й?
— Майко, да не е тръгнала по лош път?
— Лош? — госпожа Рамлер погледна втренчено пред себе си. — Не, тя не е виновна за това. То лежи в кръвта й, баща й също бе лош.
Тина се обърна бързо. Бледното й лице пламна.
