— Майко, не бива да скверниш паметта на нашия баща, когото ние почти не помним. Той все пак ни е обичал, милял е за нас, и…
— Така ли?
Майка Рамлер гледаше все още с блуждаещ поглед пред себе си.
Тина пристъпи към старата, кафява софа, над която на стената беше закачен избелелият, евтин портрет на един млад мъж с буйни артистични коси и хубаво, лекомислено лице. Тя си спомни съвсем смътно, че бе виждала това лице, когато беше още съвсем малка. Той бе винаги мил и приветлив към нея и към Грета. После неочаквано умря и тя никога вече не го чу да се смее с оня безгрижен, сърдечен смях, който имаше и Грета, и който майката не можеше да търпи.
— Какъв беше нашият баща? — запита почти повелително Тина старата жена, която с мъка се изправи и закуца из стаята.
— Какъв беше ли? Лош, казах ти. Не исках никога да ви говоря за него, защото все пак той беше ваш баща и мой мъж, ала сега, когато виждам, че Грета е тръгнала по стъпките му, трябва да ви го кажа. Той ме мамеше, не се връщаше по цели нощи. Аз работех ден и нощ, а той пръскаше спечеленото в гуляи. Беше музикант. Да пази Бог от такъв занаят! По цял ден свиреше на цигулката вкъщи за нищо, а вечер тръгваше из кръчмите и каквото изкарваше, даваше го веднага за пиене. Не, то бе кучешки живот, по-лош от този след него, макар да трябваше толкова да се мъча за вашата прехрана.
Тина изхлипа тихо — тъй болно стана внезапно на сърцето й. Тя бе стояла често пред портрета на бащата, укорявайки се, че не чувствува никаква жал към този, когото не помнеше, а сега жестоките думи на майката угасиха и последната искра любов в сърцето й.
— Какво хленчиш сега? Рамлер и без това не беше твой баща! Бъди разумна, Тина.
— Не беше мой баща?
Младото момиче погледна с широко разтворени очи смутеното лице на старата жена, която, уплашена от това, че неволно се беше издала, се отпусна безпаметна на един стол.
— Кой, кой тогава бе мой баща? — извика високо и развълнувано Тина. — Майко, имай милост, кой бе мой баща?
Госпожа Рамлер погледна уплашено възбуденото дете. Хубава попара бе надробила! С една-едничка, необмислена дума бе издала пазената цели двадесет години тайна; тайна, която беше длъжна да пази.
— Бъди разумна, Тина — рече тя и помилва с грубата си ръка косите й. — Виж, аз не исках да го кажа, ала отец Мюлензифен, с когото говорих за това, бе на мнение, че все пак ти трябва да го узнаеш, когато се омъжиш. А пък на, изпуснах се по-рано…
Момичето обгърна трескаво коленете на майка си:
— Не ме измъчвай, майко — изстена тя, — кажи ми всичко!
Госпожа Рамлер кимна мълчаливо с глава, свали очилата си и сложи ръка върху главата на момичето, което ридаещо бе седнало в краката й.
— Винаги съм се страхувала от това — промълви тя, — но няма що, ти трябва да узнаеш всичко.
Тя прекъсна за малко и после продължи:
— Аз бях младо, миловидно, винаги весело момиче, когато за пръв път срещнах Паул Рамлер. Той съвсем ми завъртя главата, и аз, която бях научена да се трудя здравата, не се замислих много; взех го, макар да знаех, че той беше страшен хайта. Надявах се, че ще се поправи като се оженим, ала жестоко се излъгах. Той не само не се поправи, но стана още по-лош. Лудориите му нямаха край и каквото аз припечелвах, той, ми го вземаше, за да го прахоса с чужди жени. Когато пък си беше у дома той винаги беше весел, смееше се непрекъснато, ласкаеше ме, и аз, глупавата овца, всеки път забравях, колко лош беше той. Така, лека-полека, животът с моя мъж стана непоносим. Един ден, както си седя тук, сама и тъжна… тъкмо биеха камбаните преди Възкресение… стори ми се, че вратата се отваря, ала както бях умислена, аз и не вдигнах глава да видя. После изведнъж сякаш чух детски плач. Какво ли е пък това сега, помислих си аз. И като вдигам очи, виждам на прага една кошница, и от нея се носи скимтене. Вдигам капака; в кошницата лежеше едно дете, хубаво, малко дете. Изваждам го от кошницата и го вземам на ръце. И то започва да се смее и посяга с ръчичките си към носа ми. Какво да ти кажа, Тина? Бог ми прати детето. Аз ту плача, ту се смея, после претърсвам кошницата. Намирам едно писмо и пари, много пари за люде, бедни като нас; хиляда талера. И в писмото пишеше, че детето няма ни баща, ни майка, и Бог щял да награди тия, които го отгледат.
— И ти ме задържа, майко, ти не ме даде на други коравосърдечни хора, ти закриляше детинството ми, даде ми обич и слънчева светлина, остави ме да се изуча, направи живота ми радостен и лек, ти, най-добра от всички майки!
Майка Рамлер скръсти като за молитва ръце над главата на Тина и от очите й се отрониха едри сълзи.
— Това е най-хубавата ми награда, Тина. Сега знаеш, защо толкова настоявах да учиш. Не исках да ти затварям пътя, ако един ден срещнеш някого от тия, които те бяха отблъснали; исках да направя всичко за тебе с парите, които успях да скрия от мъжа си. Той нямаше нищо против, защото се надяваше, че ще успее да пипне парите, ала аз се заклех, че те ще останат твои, за да се изучиш с тях. Така, сега знаеш, защо Грета не продължи учението си, и защо вие двете сте толкова различни.
— Ала ти пак оставаш моя майка — изрида Тина. — Ти си ме гледала, закриляла, напътвала към добро… Благодаря ти, благодаря ти от все сърце… — И тя целуна смирено набръчканите ръце на старата жена.
Госпожа Рамлер седеше със зачервени страни и рече облекчено, през сълзи и смях:
— А аз тъй се страхувах, че когато всичко излезе наяве, ти няма да ме обичаш, мене, простата жена… А майка ти е била знатна, много знатна!
— Откъде знаеш това? — запита Тина със затаен дъх.
Майка Рамлер стана с мъка и закуца към скрина. Тя извади от старата изтъркана кесия ключ и отвори едно чекмедже. Порови малко вътре, после се върна с един малък вързоп детски дрехи.
— Погледни — рече тя, — в тях беше облечена. Скъпи, нали? Все дантели, ето и една корона „Ф. В.“ Разбрах веднага, че си от знатен род. В малкото жакетче намерих зашито и това медальонче; сякаш майката е искала да го предаде тайно на детето си. Това сигурно е майка ти. Погледни.
И Тина, която разтреперана бе скрила лицето си в пожълтелите дрешки, в които някога е била облечена, дрешки, които ръцете на майка й са докосвали, втренчи безмълвно очи в милото женско лице, което й се усмихваше от златния медальон.
— Майко — изрита тя и покри образа с целувки. — Майко, защо ме отблъсна от себе си?
Госпожа Рамлер изтри плахо едрите сълзи в очите си, после подаде на Тина един пожълтял лист. Със замрежени от сълзи очи девойката прочете писаните от несигурна ръка редове:
„Който прибере в името Божие това дете, него ще съпровожда благословията на една умираща майка. То е кръстено и се нарича Тина.“
— И ти никога не научи нищо, майко? Никой ли не е питал за мене оттогава?
Госпожа Рамлер наведе за миг очи към земята. Да издаде ли, кой бе оставил кошницата с детето в стаята й? Не, това би значило да разбуди желания и надежди, които никога не биха се сбъднали. Заради Тина реши да мълчи.
— Не! Само старият Розенбаум се отбиваше често да те види. — После продължи несигурно: — Да кажем ли това на Грета и на доктора?
— Не, майко, нека остане така, както беше. Не искам да бъда нищо друго, освен твое дете.
Сякаш слънце огря строгото лице на старата жена и в сините очи се разискри свята, пожертвувателна любов.
— Бог да те благослови за тия думи! — изхлипа тя, изтривайки сълзите си и посягайки към грубия чорап, паднал на пода.
За миг настъпи тишина. Звуците на органа от черквата бяха заглъхнали, гласовете на играещите долу деца бяха млъкнали, чуваха се стъпки по стълбата. Ако е Рьопер? Сърцето на Тина спря да бие.
— Грета е — каза успокоително майката.
Вратата се отвори и в стаята застана Грета Рамлер със зачервено, сгорещено лице.
— О, върна ли се? — запита тя сестра си.
Тина гледаше учудено Грета. Колко елегантно се бе облякла тя! Червената копринена блузка пристягаше плътно нежния бюст, а една модерна черна шапка стоеше дръзко кривната върху пищните, руси
