Вдовицата поклати тъжно глава:
— Всичко е напразно! Разенбаум, който я познава добре, е на същото мнение. Това беше днес моят последен опит. Вярвах, че все пак няма тъй лесно да се откаже от старата си майка, да я напусне. Но ти сама видя: нито един поглед, нито една сълза от нея, за която аз съм изплакала хиляди сълзи!
Тина кимна мълчаливо; не можеше да говори, тъй препълнено със скръб беше сърцето й. Тя събра разхвърляните неща на сестрата и ги сложи грижливо в дрешника. В гърдите й се надигаше ридание и оная песен все още звънеше в ушите й.
Тина излезе тихо и тръгна бързо по Епископската улица. Когато минаваше покрай къщата на Вартеманови, стори й се, че съглежда фигурата на годеника си в края на улицата. Той отиваше през новия пазар към жилището си. Тина си отдъхна. Щом се прибира у дома, не биваше вече да се страхува, че ще го срещне. През целия ден мисълта за него страшно я бе измъчвала. Добре, че каза поне на майка си, че не може да стане негова жена.
Разкритията на майката, увереността, че не е нищо друго, освен един откъснат лист, който случайността бе отвеяла в скута на тази стара жена, я бяха разтърсили в глъбините на душата й. Отново и отново тя трябваше да мисли за тази жена, която не беше нейна майка, и която все пак толкова я обичаше! И после — мисълта за Грета, за нейната склонност към авантюри, и страшната сцена с майката.
Бледите й страни горяха в огън, когато си проправяше път през гъмжилото на Кралската улица. Вместо с влака, искаше да пътува с парахода. Така ще има по-дълго време да събере мислите си. Баронесата не я очакваше по-рано от вечерта. Безмилостните очи на господарката й не биваше да се забият студено и изпитателно в душата й. Никой не биваше да я види тъй разстроена, както беше сега.
Тя прекоси бързо Александровския площад и се отправи към Яновицкия мост, където спираха параходите. Взе си билет и мина последна по параходното мостче.
Тина въздъхна облекчено, когато застана на предната палуба на малкия параход, който плуваше леко и бавно по река Шпрее между къщите на стария Берлин.
Ако в замъка узнаят, че Грета е една от ония, с които наследникът на Волфсег пилееше парите си, и тя няма да бъде търпяна повече там. А биваше ли изобщо да премълчава това? Не беше ли неин дълг да предупреди баронесата или стария барон? Не… тя ще направи първо опит с младия барон. Той трябва да й обещае, че ще прекъсне всякакви връзки със сестра й, той трябва…
Тя сплете уморено ръце.
А сега и тя създаваше грижи на майка си. Не, въпреки всичко тя не можеше да стане жена на Рьопер. Безброй пъти бе започвала да му пише, да го моли да й върне думата, която необмислено му бе дала, ала винаги бе скъсвала писмата. Тя виждаше мислено неговите критични сини очи, отправени тъй странно насмешливо и тъй презрително към нея и несломимата воля в неговото външно тъй спокойно лице.
Предната палуба беше останала почти безлюдна. Параходът се плъзгаше по водата между просторни ливади и тъмни гори. Слънцето клонеше огнено към заник. Тина пиеше жадно свежия въздух, който повяваше хладен над водата и милваше челото й.
Колко хубав беше светът! А тя беше малодушна и отчаяна. Не, трябваше да се бори смело, да се бори за своето и на близките си щастие! Тя вдигна самоуверено глава. Слънцето хвърляше студения си пламък върху къдрите й.
Тя не забеляза, че до нея беше застанал един мъж, който изучаваше всяка линия на нежното й лице и сините жилки, които прозираха през кожата й. После очите му последваха погледа й унесен в копнеж над смълчаните гори, и когато видя, че очите й гонеха появилото се в далечината Мюгелско езеро, той рече тихо:
— Скоро ще стигнем.
Тина се обърна уплашено.
— Господин графе! — извика леко тя, отстъпвайки крачка назад. Върху страните й се разля огнена руменина. — Простете, не ви видях. Отдавна ли сте на парахода?
— Не — отвърна с лека усмивка граф Еберхард фон Бартенщайн. — Качих се в Садова, ала не смеех да ви заговоря, защото забелязах, че бяхте всецяло заета със собствените си мисли.
Страните на Тина станаха още почервени. Значи той я е наблюдавал през цялото време и е прочел мислите върху лицето й! Тя погледна изпитателно затвореното му лице. Неговият профил й се стори сега още по-остър, а около устата му лежеше дълбока гънка. Графът бе облечен цивилно, Тина го виждаше за пръв път без униформа. Тя бе узнала по-рано, че той иска да напусне службата и от това й беше тежко. Той отгатна мислите й.
— И вие ли ме съжалявате, госпожице — рече той спокойно, — затова, че слънцето не искри вече върху лъскавите копчета? Позволете да ви се представя като ваш съсед земеделец.
— Вие сигурно скоро ще се почувствувате в хубавия Фалкенхаген като у дома си, господин графе, и малкия Гюнтер ще закрепне. По-добре ли е сега? Чух от баронеса Волфсег, че сте в голяма тревога за него.
— Слава Богу, поне заприлича на човек тук. Почти бяхме го отписали, ала изглежда, че селският въздух във Фалкенхаген е чудотворен.
— Как се радвам! — отвърна Тина. — На госпожа съпругата ви ще е паднал товар от сърцето, като е видяла, че малкият е по-добре.
Един мрачен поглед срещна светналото й лице.
— Жена ми? Естествено! Тя, наистина не обича селския живот, ала Фалкенхаген е толкова близко до Берлин, че тя може да отива там всеки ден. А вие по работа ли бяхте там? — прекъсна той разговора.
— Навестих майка си.
— Добре ли са домашните ви? — и без да дочака отговор, той продължи: — Забележително е, как се срещат хората в живота! Не вярвах на очите си, когато познах в новата компаньонка на баронеса Волфсег моята непозната…
— На която вие два пъти направихте голяма услуга, господин графе — усмихна се Тина. — Разбира се, и аз бях немалко учудена, като видях моя спасител и се почувствувах тутакси по-уверена, като разбрах, че сте наблизо.
— Не сте ли добре във Волфсег, госпожице Рамлер?
— Не зная. Баронът е добър към мене, ала госпожа баронесата ме мрази; и аз не зная с какво съм предизвикала тази омраза. Ако не бях длъжна да търпя заради старата си, болна майка, отдавна щях да се махна от Волфсег.
— А младият барон? — запита Бартенщайн и привидно нехайно погледна към Мюгелското езеро.
Тина отново се изчерви.
— Отбягвам го — отвърна колебливо тя.
— Значи той ви преследва? О, познавам много добре това момче. Пазете се от него! Той не се плаши от нищо, когато иска да постигне целта си.
Параходът пореше водите на Мюгелското езеро. Надясно, забулени от нежен, синкав дим, се възправяха Мюгелските планини. Далече на хоризонта над водата се мяркаха рибарските хижи, а още по-далече в тъмнината на черно-зелените борови гори блестеше златният ветропоказател върху кулата на замъка Волфсег.
— Погледнете, господин графе, колко хубава е нашата родина! Всичко е в блясък и ухание. Никога не съм усещала по-дълбоко тихия чар на меланхоличните борови гори и на сините езера, както когато съм седяла тук край езерото при заник слънце и съм гледала към здрачните далечини.
Граф Еберхард погледна съчувствено възторженото лице на своята млада спътница.
Параходът спря. Без да поеме подадената й от графа ръка, Тина стъпи леко на мостчето.
— Пътищата ни се разделят тук — рече тя, след като бяха повървели няколко минути заедно, — аз ще мина през гората, а вие сигурно ще изберете по-прекия за вас път край езерото.
— Ако позволите, ще ви придружа първо до Волфсег. Ще стане твърде късно, докато стигнете, а нощем в гората скитат разни нехранимайковци…
Двамата тръгнаха бавно по мекия път. Тук-там между високите стволове на боровете се промъкваха бледите лъчи на залязващото слънце, откъм замъка проблясваше синьото езеро и навред край пътя цъфтяха диви рози.
