И наистина слънцето изгря изведнъж, жадувано тъй силно от всички. Качиха се с шум в колата и след два часа стигнаха Пихелските планини, огрени от златна слънчева светлина. Беше още рано и градината на странноприемницата, където слезе дружината, не беше толкова пълна.
Госпожа Вартеман отиде да надзирава приготовлението и поднасянето на кафето, после се върна и наряза големия козунак.
— Е, сега можем да почваме — заяви тя доволно, но преди още да седне тя се огледа и запита пребледняла: — Но къде е Дора?
— Остави я, Рези — махна с ръка господин Вартеман, — отишла е да се поразходи към реката. Хайнц, Щилграб и Грета тръгнаха с нея. Казаха, че искат да пият кафето студено. Ще се повозят малко на лодка и ще видят, дали има някое хубаво място за танцуване. Остави ги, веднъж е Петдесетница.
Госпожа Тереза Вартеман привидно се успокои, за да не се изложи пред асесора, който изглеждаше твърде неприятно засегнат.
След кафето малката дружина се разпръсна. Младите отидоха към реката, някои от мъжете също пожелаха да се поразтъпчат, ала госпожа Вартеман и госпожа Мюлер останаха да пазят масата.
— Но къде е Паул? — извика Йета, която беше отишла в кухнята да стопли кафето за закъснелите и отново се беше върнала. — Не съм го виждала през цялото време!
Да, Паул, къде се беше дянало това момче? Госпожа Тереза се изплаши не на шега:
— Густав, да не е паднал във водата…
— Не, не, Рези, успокой се! Нали му е забранено да отива към реката? Ще го намерим.
Ала увереността на господин Вартеман не беше голяма. Всички станаха и смутени се пръснаха в различни посоки да търсят загубения син.
По това време Тина бе използувала случая да остане няколко минути сама със себе си. Доктор Рьопер, заговорен от старата госпожица Карлсен се бе спрял на брега на реката и гледаше сините води, които се носеха бавно сред гората и ливадите.
Тина вървеше бързо, сякаш някой я преследваше, все по брега, докато около нея стана съвсем тихо и тя можеше за пръв път този ден да си отдъхне в чудната самота.
Тя спря дишането си, застина и се вслуша в тихата песен на птичките и на щурците. Не, тя не искаше, не биваше да се отчайва. Трябваше да намери някакъв изход. Не майката за нея, а тя трябваше да работи за майката. Какво от това, ако бъде принудена да погребе всички свои житейски надежди и желания, като се откаже от изпита и се залови за някоя работа, която веднага ще донесе пари на майка й. Та дори и да стане продавачка, като Грета.
Тя изстена и скри лицето си в ръце. Не, не можеше, а трябваше все пак. Всичко съкровено в нея я тласкаше да напусне този край, в който бе родена и възпитана, ала немотията, страшната немотия я потискаше все повече и повече и не я изпускаше от ноктите си. Тя трябваше да продължи своя живот в тая задушаваща теснота. Тя не можеше и не биваше да разперва крилата си, беше окована от дълга, от жестокия дълг към тази, която й бе дарила живот.
Тина застана на брега на реката. Червените покриви на селото отсреща блестяха в слънчевото злато, майската зеленина се люлееше като нежен булчински воал.
Изведнъж на Тина се стори, че долавя някакъв вик. Тя погледна плахо над сините вълни. Там силно се клатеше една лодка, а в лодката стояха прави малкият Паул Вартеман и още едно момче. Двамата се бореха.
— Паул, седни! — извика Тина смъртно уплашена, ала вече беше твърде късно.
Чу се силен вик, лодката се обърна и момчетата изчезнаха във водата. Ала не, едното отново се появи и се спаси в лодката. Но Паул, къде беше Паул?
Тина изтръпна. Без да мисли, тя нагази във водата, за да изтръгне Паул от вълните. Водата стигна до коленете й, когато внезапно тя почувствува, че я дърпа силна ръка.
Един мъж, когото веднъж вече бе виждала, който и по-рано я беше спасил от опасност — тогава, край старото гробище — този същият мъж и сега я дръпна назад.
И този мъж се хвърли пред очите й във водата. Той стигна бързо до мястото, където бе потънал Паул.
Тина бе паднала на колене върху мократа глинеста земя. Затаила дъх, тя следеше всяко движение на спасителя. Времето минаваше бавно… мъчително бавно… най-сетне той се появи с детето на ръце.
Тя извика радостно и горещи сълзи се отрониха от очите й. После се помъчи заедно с непознатия да свестят Паул, който лежеше със затворени очи. Викаше го по име, търкаше студените му ръчички.
— Мъртъв ли е? — запита тя плахо офицера.
— Не, не, глътнал е само малко повече вода. Скоро ще се съвземе. Братче ли ви е?
— Не, то е дете на мои познати, Паул Вартеман — отговори тя със запъване, защото офицерът я бе погледнал продължително и внимателно, и после прибави плахо: — За втори път в живота ми, господине, вие ме спасявате от голяма беда. Благодаря ви.
— Тогава, подайте ми ръка, госпожице! Крепко, смело! Така! Познах по стискането на ръката, че благодарността иде направо от сърцето. Ето, виждате ли, момчето отвори очи!
Паул се изправи бавно, но се олюля. Той се притисна страхливо до Тина.
— Тина, мила, добра Тина…
Усмивка озари лицето на девойката. Русият мъж със стоманеносините очи и загоряло лице също се усмихна.
— Погрижете се сега да намерите сухи дрехи за малкия — рече той.
— А вие? — запита Тина. — Вие сигурно ще се простудите.
— Не се тревожете! — изсмя се той, студената баня не е вредна за мене. Колата ми е наблизо и ще намеря къде да се изсуша.
И в себе си той помисли: „Тина се казва тя. Името не й подхожда. Би трябвало да се казва Ундина, да носи името на някоя фея.“
— Паул, Паул! — чуха се викове в гората.
— Това е доктор Рьопер — обади се Паул, — познавам го по гласа.
Ярка червенина заля страните на Тина и очите й погледнаха плахо графа. Той се усмихна леко, почти тъжно и промълви колебливо:
— Както виждам, сега имате друг закрилник! Сбогом!
И преди още Тина да му отговори, той бе изчезнал в гъсталака.
Когато доктор Рьопер дойде, Тина изсушаваше с кърпичката си все още мокрите коси на момчето и гласът й трепереше, когато каза:
— Господинът, който извади Паул от водата, не искаше никакви благодарности, изчезна.
Лекарят взе на ръце треперещото от студ дете и го отнесе бързо в градината, за да му облекат сухи дрехи. Там всички бяха много изплашени. Тереза Вартеман изхлипа от радост и благодарност, като видя живо детето си, после укори Тина, че не запитала за името на спасителя.
— Майко, ако не беше сам кайзерът, беше най-малко генерал! — извика Паул, комуто вече бяха поднесли да пие горещо вино, въпреки настояванията на доктора, че е по-добре да пие топъл чай.
В общата бъркотия никой не бе се сетил, че Дора и Грета с господин Щилграб и Вартеман все още не бяха се върнали. Госпожа Тереза внезапно изписка, защото на душата й тежеше, че съвсем беше забравила дъщеря си.
В същия миг една малка лодка спря на брега. Вътре седяха Дора и Грета, сложили на главите си венци от водни рози и на гърдите си гирлянди от зеленина.
Сърцето на Тина спря да бие при тая гледка. Каква съблазън трептеше в очите на Грета и какво огнено желание бликаше в гласа й, когато се засмя на Хайнц Вартеман, който я вдигна на ръце от лодката.
— Чудесно беше! — извика Дора. — Отидохме чак до островчето и танцувахме там.
Тя занемя, когато видя изплашените лица на всички и братчето си, облечено в селските дрехи на кръчмарското момче.
— Какво се е случило? — запита нетърпеливо Хайнц Вартеман.
Разказаха им с няколко думи и всичкото щастие и опиянение върху лицата на младите се изпари. Приготвиха се бързо за тръгване, защото вече бе станало късно.
Госпожа Тереза улови здраво Дора под ръка. От другата страна тръгна асесорът, който разочарован от
