която вече е тема за разговор в обществото.
— Какво искате, графиньо? — запита той твърдо. — Далече от мене беше мисълта да ви оскърбявам — добави той бавно и малко по-меко.
— Вашите стрели са тъпи и недостойно подбрани, господине — отвърна Андреа и без да поздрави, вдигнала високо русата си глава, тя тръгна към изхода.
Още едно леко шумолене на роклята й и в залата стана тихо, тихо като в гроб.
Един миг художникът стоя като зашеметен, после се изсмя пронизително. Той се спусна срещу картината и започна да удря диво с пестници широката рамка, над която висяха огненочервени гранатови цветя, сякаш искаше силом да я свали и унищожи. Нужно беше едно крайно напрежение на волята, за да се овладее и да не избоде тия очи, които сякаш го преследваха от картината.
„Сега я загуби окончателно! Тя те и презира и има право на това. Ти си окаян човек, подлец, негодник и егоист!“
И той отново се изсмя високо. Скри лице в ръцете си. Не можеше да погледне вече картината на стената. Ще я махне още утре. Макар да покори целия свят навън — тук тя трябваше да изчезне, тук, където пълните с копнеж очи от картината бяха изчезнали за него, след като се отвърнаха с омраза и презрение…
Над Берлин тътнеше първата пролетна буря. Сякаш глуха ярост виснеше в простора и първите капки паднаха като тежки сълзи. Във вилата от сив пясъчник, която търговският съветник Хинцдорф беше подарил на своя зет, графиня Бартенщайн седеше на голямата тераса, която откриваше широка гледка към пищната зеленина на зоологическата градина. Графинята държеше в скута си своето малко дете. Малкото, бяло вързопче, от което излизаше тих плач, не говореше нищо на младата жена. Напразно се бе опитвала тя досега да открие поне една усмивка върху това мъничко, набръчкано личице, което изглеждаше така, сякаш криеше в себе си цял свят от грижи. Как можа да стане всичко това?
Отначало малкото беше тъй бузесто, тъй розово и здраво наглед… а сега това малко, окаяно лице с набръчкана, сиво-жълта кожа! Малките, сухи ръчички на детето, с пръсти, които наподобяваха крака на паяк, се впиха страхливо в пръста на Андреа, върху който блестеше широка златна халка.
Андреа погледна малката главица, която се мяташе неспокойно. Ами ако детето умре? Ако я остави сама, сама с Еберхард и с мислите й?
Отдалече долиташе бученето на големия град като глух ропот в света на тишината. И Андреа закопня трескаво за пъстрия хорски хаос. Само да не бъде сама, да не бъде самотна! През зимата трябваше толкова дълго да се пази, докато Еберхард отиваше сам на придворните балове, за които тя цял живот горещо бе жадувала. И тя не изпита нищо от зимните радости. Сега всички ще се разпръснат през лятото, а тя… тя ще остане сама тук, в прашния Берлин, или ще отиде във Фалкенхаген и… ще гледа деца. Андреа бе намислила да отиде на морето, ала лекарят бе поклатил недоволно глава. „Малкият господин е прекалено нежен и отслабнал — бе казал той, — и не би издържал дългия път. Малки деца трябва да си стоят вкъщи. Когато времето се затопли, ще отидете с него във Фалкенхаген, милостива графиньо. Там то ще има чист въздух и спокойствие, а друго нищо не му е нужно.“
— По-добре ли е днес Гюнтер? — запита гласът на граф Еберхард и стресна Андреа. Зачервеното му и прашно лице се наведе над плачещото дете, което Андреа люлееше леко на коленете си.
— Как можеш тъй да плашиш мене и детето! — разсърди се Андреа. — Виждаш ли, пак заплака. Пък и мисля, че би трябвало да не бъдеш толкова безогледен към мене и да ми носиш праха на цялото Темпелхофско поле в салона и на терасата.
— Прости — извини се графът засрамен, — тревожех се за Гюнтер и веднага след упражненията с войниците тръгнах насам.
Един миг двамата съпрузи се гледаха враждебно и изпитателно в очите.
— Ако позволиш, ще отида да се преоблека, Андреа, и ще бъда веднага на твое разположение, защото виждам, че имаш да ми говориш.
— Дори много — отвърна тя неучтиво. — Ще те чакам в стаята си.
Когато малко по-късно Еберхард влезе в будоара на жена си, Андреа се изправи мълчаливо срещу него. Бял люляк ухаеше във великолепни вази и белите мебели със златни крачета пречупваха в хиляди багри слънчевите лъчи, които нахлуваха през пъстрите стъкла.
— Моля, ще ми съобщиш ли желанията си, Андреа?
Младата жена сви устни, погледна със злоба съпруга си и запита сурово:
— Вярна ли е тази дивотия, за която вчера ми загатна татко? Искал си да напуснеш военната служба?
Макар външно да се владееше, в гласа й се усещаше таен страх.
— Понеже го знаеш вече… аз исках да те поставя пред свършения факт… мога да ти го кажа още днес. Да, решил съм да напусна службата.
— И ти се осмеляваш да ми заявиш това? — извика Андреа извън себе си. — Да не мислиш, че съм се омъжила за тебе, за да се вкисна заедно с тебе във Фалкенхаген? И наум не ми иде! Човек не продава душата си за нищо.
Граф Еберхард погледна удивено жена си със своите стоманено твърди очи и отвърна с леденостуден глас:
— Ти си права. Човек не продава душата си за нищо.
Андреа потрепери леко под неговия студен, унищожаващ поглед и от тона, с който той върна думите й. Това не биваше да му казва. Но защо и той я дразнеше така?
— Ти си забравила — продължи хладно той, като ходеше бавно напред-назад по белия килим, — че съм загубил правото на свободно самоопределение дотолкова, доколкото съществуванието на детето ми налага задължения, които аз не бих желал да накърня.
— Детето, все детето! Та какво съм аз, щом това малко, глупаво създание е толкова важно?
— Не си спомням да съм бил някога безогледен към тебе, Андреа. Но ти си права, като казваш, че детето обуславя постъпките ми. Докато трябваше да давам само на себе си сметка, можех да изпълнявам всички твои, макар и безразсъдни желания. Ала сега, когато един ден това дете може би ще застане пред мене като съдия, аз трябва преди всичко да изпълня дълга си.
— Струва ми се, че си загубил ума си — отвърна презрително младата жена и го стрелна с враждебен поглед.
— Не искам един ден моят син да получи всичко от майка си и нищо от баща си. Великодушието на твоя баща ми даде в дар Фалкенхаген, независимо от твоята воля и твоето състояние. Имението е твърде доходно. Ако го стопанисвам сам, то при скромен живот, приходите ще стигат за водене на домакинството така, както аз си го представям. Ако искаш да водиш по-луксозен живот, това няма да ти бъде отказано, защото ти разполагаш със собствени средства. Баща ти, който одобрява напълно моя план, ми обеща да ме подкрепя със съвет и дело. Ако сполучим, както мисли той, да издигнем пивоварница и тухларница във Фалкенхаген, то аз се надявам, че един ден ще съм спечелил толкова, та да мога да оставя на сина си Фалкенхаген като добито от мене самия наследство.
Андреа се изсмя сурово.
— Никога не бих помислила, че си такъв фантазьор, ти, който беше тръгнал да търсиш най-богатата наследница, за да можеш да живееш, за да вкусиш пенливите радости на живота, който беше затворен за тебе без нейните пари. Та страшна глупост е само затова да съблечеш униформата, с която си се сраснал от младини, която е станала част от твоя живот.
Еберхард дишаше тежко. Да, тя беше права. Той хвърляше част от живота си.
— Трябва да го направя, Андреа, и ти трябва да се примириш с това.
— А ако не искам? — извика тя поривисто. — Защо ти въобще се ожени за мене?
— Защото страдах от същата слабост, от същата стръв, от която страдаш и ти! Аз исках да изпитам всички радости на живота и ти, и твоите пари трябваше да ми помогнете. Бог мие свидетел, че бях решил честно да те обичам, да направя живота ти честит, Андреа. Аз жадувах за щастието на света, представях си скромното съществувание като нещо страшно, треперех пред немотията и лишенията. Взех те за жена. Сега имах всичко, което животът можеше да ми даде, ала когато допрях стакана до устните, разбрах с ужас, че жаждата ми е угаснала и питието, което пиех, ми се стори блудкаво…
