баща й тъй често бе вършил сделки, същият, който, както знаеше, бе довел граф Бартенщайн в къщата им. Тя бе видяла веднъж бегло момичето, дошло при баща й, да предаде някаква поръчка от стария Розенбаум.
Но как се е запознал Роланд с нея и защо се криеше?
— Няма тогава да те безпокоя повече — рече малко хладно тя и стана. — Колата ми дойде. Поздрави родителите, Роланд, и ни навести скоро.
Роланд подаде разсеяно ръка на сестрата.
— Да те заведа ли до колата?
Тя кимна мълчаливо.
Колата потегли и Андреа скоро изчезна от очите на Роланд. Той си проправи път сред гъстата тълпа; беше наистина трудно да се добере отново до локала. Но пред вратата вече стоеше девойката в траур. В големите, светлосини очи, които контрастираха странно с тъмните мигли и светлото като жълт мрамор лице, се четеше някаква упоритост. Закопчавайки бавно ръкавиците си, тя искаше да мине покрай Роланд, като да не го виждаше.
— Но, мила, какво те е прихванало? Къде отиваш? — извика Роланд, тръгвайки с нея надолу към Бранденбургската врата.
Хубавата девойка вдигна рамене:
— Не желая да се отнасяш така зле с мене. Ако се срамуваш пред сестра си от мене, тогава не е нужно изобщо да ме познаваш.
— Но, мила, бъди разумна. Защо да даваме на хората повод да клюкарствуват? Уверен съм, че ако бях казал на сестра си: — Погледни, това е Тойбе Розенбаум, искам да се оженя за нея! — тя би припаднала от уплаха и ненужно би разтревожила стария. А той и без това ще го узнае скоро…
— Ти винаги се държиш така, сякаш само от твоите роднини зависи дали ще се оженим или не — поде Тойбе. — А знаеш много добре, че баща ми никога няма да се съгласи да стана жена на християнин.
— Вайдел Блюмхен Розенбаум?! — изсмя се Роланд и в гласа му се долавяше презрение. — Мило дете, ти не познаваш баща си. За пари той ще направи всичко, пък и ще знае, че прави добра сделка, ако ти станеш моя жена.
— Той никога няма да се съгласи — прошепна девойката и в очите й пламна тъмен страх.
— Тогава ще минем и без неговата благословия — извика Роланд. — Остави тази грижа на мене, Тойбе. Как можеш изведнъж да губиш смелост!
Бяха стигнали до градината и той я заведе на една пейка, скрита зад цъфнали храсти. Започна да целува пламенно, бясно червените й устни.
— Ти, най-хубава от хубавите! — шепнеше той опиянен. — Обичам те тъй неизказано! Ще дойдеш ли с мене?
Тя търпеше безволно целувките му, притиснала се със затворени очи към гърдите му. Роланд се усмихна тържествуващ и повика една кола, която минаваше бавно по широката алея. Накара я бързо да се качи и ръка в ръка потеглиха навътре по зелените, тайнствени алеи на зоологическата градина, която разгърна в закрила клоните си над младата любов.
Андреа влезе в художествената галерия. Още в първата зала тя срещна голям брой познати дами и няколко офицери, които както й се стори, я поздравиха съвсем бегло и хладно.
Андреа мина напред към залата, където беше картината, за която й бе разказал принцът. Не обърна никакво внимание на другите. Някаква трескава бързина я тласкаше напред. И ето, стигна залата, където с големи букви беше написано Халфдан Ериксон. Сърцето й спря да бие, когато застана пред картината, наречена от художника „Гласът на света“. Огледа се плахо наоколо. За щастие, в този момент залата беше съвсем празна.
Тръпки побиха младата жена, когато погледна в жадните за щастие очи на образа, които бяха нейните очи. Съвсем не е било нужно на художника да изобразява като някаква Фата Моргана здрачните далечини на света с тяхната чувствена омая, — преизпълненото от копнеж лице на жената с жадните за живот очи беше достатъчно красноречиво. Андреа закри с ръце лицето си. Струваше й се, че трябва да потъне в земята от срам, че всички нейни мисли и чувства, най-съкровените глъбини на душата й бяха разкрити пред хората. Нищо от това, ако помислят, че едва забуленото в нежен, розов воал голо тяло е нейното! Не, страшното беше в това, че художникът беше разголил безмилостно душата й…
— О, графиньо — екна неочаквано един подигравателен глас зад нея, — тъй унесена в мисли? Боя се, че вашата критика ще ме унищожи. Харесва ли ви последната ми работа?
— Тя е отвратителна! — извика Андреа, като погледна гневно зачервеното лице на Халфдан Ериксон. — Не разбирам, откъде сте взели смелостта, да излагате тази картина.
— Тази смелост дължа на вашата доброта, графиньо — отвърна подигравателно художникът — и изражението на вашето лице ми доказва, че картината е сполучлива. Повече не исках. Благодаря ви, премилостива госпожо.
— Ще поръчате да махнат тутакси картината! — заповяда Андреа. — Моят мъж няма да търпи да се излага тук картина, която носи моите черти.
— Какво казахте, графиньо? Разкрил съм душата ви? О, не, нима искате да дадете на вашия съпруг доказателства?
— Вие имате не само не рицарско държание, но сте обхванат и от най-низките чувства на мъст. Намирам за твърде непочтено и недостойно за един художник да прави такъв нечуван капитал от една случайност. Аз ще ви принудя да махнете картината, аз…
— Стига, не продължавайте милостива графиньо! Наистина аз имам малко особени възгледи за почтеността и достойнството, вие знаете това. Разясних ви го доста рязко на вашия венчален ден. Ако вярвате, че стоите, макар и само на едно стъпало по-високо от художника, който е отразил в картината онова, което е наранило дълбоко душата му, то аз няма да ви отнема тази наивна вяра. Ала аз съм далече от мисълта, не ми се сърдете, да изпълня вашите детски желания. Има безброй жени, които биха били щастливи, ако Халфдан Ериксон ги бе нарисувал така; и това дължа само на вас. Вашият портрет тогава, удал ми се неочаквано добре, ми отвори пътя към славата, и вашите сестри, хубавите лекомислени жени, са винаги готови да ме водят все по-нагоре. Какво повече искате?
— Мълчете и не ме сравнявайте с жените, които са се впрегнали във вашата триумфална колесница. Колко долно е това!
Ериксон се изсмя подигравателно, сурово:
— За жалост и аз тръгнах по вашите стъпки, графиньо. Гласът на света подмами и мене.
— Вие сте ужасен във вашата язвителност.
— Но справедлив, графиньо, крайно справедлив. Всъщност съжалявам, че тази жадна за наслади жена носи вашите черти, аз самият не го исках, ала не мога вече да махна картината.
Той прехапа устни, а после на тях се появи саркастична усмивка. Андреа погледна плахо високия мъж, застанал срещу нея като великан от приказките и вдигнал сякаш отмъстителния меч над главата й. Тя му беше изменила заради външния блясък, заради едно име, заради едно положение в обществото, които бяха кухи и фалшиви и не й дадоха това, което й обещаваха.
— Вашето изкуство, господин професоре — тя за пръв път се обърна така към него; знаеше, че заедно с големия медал му е дадена и професорска титла. — Ще ви замени това, което животът ви е отказал. Вам е останало още много докато други са бедни, бедни като просяци!
Ериксон отправи несигурен поглед към Андреа, която тръгна механично към другите картини, но без да добие и най-малкото впечатление от тях.
— Бедни като просяци? — подхвана той жадно думите. — Не и вие, графиньо, една от най-богатите! Какво още може да ви липсва? Вие имате всички блага на живота… мъж и дете. — Той се изсмя пресипнало. — Простете, че не ви честитих лично рождението на наследника. Писах на Еберхард от Рим.
Огнена руменина заля внезапно лицето на Андреа и неговата хубост стана още по-омайна. Тя чувстваше като позор това, че той говореше за детето й. Срамуваше се от него.
— За картината ще реши моят мъж. Той няма да иска моите черти върху вашата картина да дадат повод за всевъзможни подозрения, каквито вече забелязах днес. Принц Хоенщайн ми говори пръв за тази прилика,
