Изведнъж радостта му се помрачи.
Изплашен от обхваналите го мисли, той отново тръгна напред по главната улица — една дълга спирала. Сега вече се движеше само по края. Улицата, сякаш безкрайна, бавно се издигаше нагоре, плавно извиваше, провираше се през каньони от стени на зеещи складове и магазини, жилищни постройки, гъмжащи от хора, парапети. Не се виждаше никакво небе, само долната страна на следващата спирала, светеща с някаква фосфоресцираща светлина. От двете страни на този булевард започваха малки улички като крачета на стоножка, движеща се на дневна светлина — под истинското небе на света, който той познаваше, помръкнало и недостижимо в краищата на уличките, скрити зад защитните стени.
Той тръгна покрай наредени стоки и купчини от отпадъци, покрай празни складове и тълпи от хора с безизразни лица, като се опитваше да наложи на лицето си също маска на безизразност. Между тези хора имаше рибари, облечени досущ като него; други, с дрехи, съответстващи на професията им, която той не можеше да си представи. И навсякъде се виждаха получовешки, безполови същества, които извършваха някаква работа с безсмислена прецизност, недостижима за никое човешко същество. Той се приближи плахо до едно от тях и го попита глупаво:
— Как вършиш това? — Съществото продължи да зарежда кафези, без да го удостои с отговор.
Започна да се чувства така, сякаш вървеше вечно по този булевард, сякаш се въртеше в кръг. Всяка една уличка беше също като другите: изпълнена със същия шум, тълпи и миризми, които изпълниха всичките му сетива. Импровизирани постройки, стари, груби и грозни, задръстваха празните места в този град кошер, а срещу тях се издигаха солидни, далеч по-стари сгради, вечни като самото море. Тук всичко се повтаряше и умножаваше, докато всяко впечатление се превърнеше в досада. Смазващата маса на града натискаше крехкия таван над главата му. Катакомбите на стените го затваряха, притискаха, докато…
— Хей, приятел, добре ли си? — Една ръка го смушка нерешително.
Той вдигна глава, отвори очи и примигна. Яка жена в работен гащеризон, застанала до него, клатеше глава.
— Не, не ми изглеждаш добре. Всъщност изглеждаш ми малко зелен. Да не би да страдаш от морска болест, моряче?
Спаркс се усмихна смутено. Той почувства как зеленото от лицето му преминава в червено.
— Предполагам — промърмори той, благодарен, че гласът му не трепна. — Предполагам, че се дължи на това.
Жената наведе към него глава, понамръщи се и каза:
— Ти си бил Летен човек.
Спаркс инстинктивно се отдръпна към стената.
— Как позна?
Жената само вдигна рамене.
— По акцента ти. А и никой освен Летен човек не би се облякъл в такива мазни кожи. Идваш направо от рибните ферми, нали?
Той погледна мушамата си и изведнъж това го смути.
— Да.
— Е, няма значение. Не допускай градът да те смачка, момчето ми. Ще свикнеш. Нали, Поли?
— Както кажеш, Тор.
Спаркс се наведе напред, отмести поглед от нея и видя един от онези метални получовеци с тъмна кожа, отразяваща слабо светлината. Нямаше ни най-малка представа дали съществото беше мъж или жена. Изведнъж той видя, че съществото опря в земята трети крак, приличащ на опашка, на който сега то стоеше удобно и стабилно. Там, където трябваше да бъде лицето му, се намираха сензорни панели.
Тор извади от джоба на гащеризона си малко плоско шише и го отвори.
— Заповядай. Това ще заздрави гръбначния ти стълб.
Спаркс взе шишето, отпи глътка и… дъхът му секна от сладката течност, която пламна в гърлото му. Преглътна конвулсивно, на очите му се появиха сълзи.
Тор се засмя.
— Ще опънеш ли още една?
Спаркс пое бавно една голяма глътка, преглътна я и каза:
— Не е лошо. — Подаде й шишето. Тя отново се засмя.
— Това… хм — Спаркс се отблъсна от стената, загледан в металното същество, като се опитваше да формулира въпроса си така, че да не прозвучи като обида.
— Това там в ламаринения костюм, човек ли е?
Тор се усмихна и се почеса със сивия си пръст зад ухото. Той предположи, че тя беше по-стара от него може би с половината от неговите години.
— Не, той само си мисли, че е човек. Нали, Полакс?
— Както кажеш, Тор.
— Той… хм…
— Дали е жив? Не в смисъла, който ти влагаш в това. Той е сервомеханизъм — автомат, робот — наречи го, както искаш. Един сервомеханичен уред. Той не може да разсъждава, само реагира.
Изведнъж Спаркс осъзна, че се бе вторачил и смутено отмести поглед.
— Няма ли той…
— Няма ли нищо против, че говорим за него? Не, той няма против срещу каквото и да било. Истински светец. Нали, Поли?
— Както кажеш, Тор.
Тя сложи ръка върху рамото му и го потупа приятелски.
— Сама извършвам поддръжката и мога да гарантирам, че нито една част не му липсва. Само някъде някаква схема дава накъсо — това ограничава речника му. Навярно вече си забелязал.
— Е, да… има нещо такова. — Спаркс пристъпи от крак на крак, като се чудеше дали този недостатък на Поли не беше заразителен.
Тор се засмя.
— Във всеки случай няма навика да изнасилва. Слушай, откъде си взел това нещо? — Тя се пресегна към чуждоземния медал, провесен на гърдите му.
— Бил е на моя… — Спаркс се дръпна назад, далеч от нейната протегната ръка. — Аз… хм… взех го от един търговец.
Тор го погледна. Той изведнъж се почувства така, сякаш черепът му беше прозрачен. Но тя свали ръката си.
— Е, слушай, Летни човече, защо не останеш тук, при мен и Поли, докато свикнеш с нещата в Карбънкъл? Всъщност аз тъкмо излизам от смяна. Бяхме тръгнали надолу за малко тайна дейност. За малко развлечение, малко емоция, може би едно-две залагания… Имаш ли пари?
Спаркс кимна.
— Е, може би това ще бъде твоят шанс да ги удвоиш! Тръгвай с нас… Имам чувството, че това ще бъде за него един полезен урок, Полакс.
— Както кажеш, Тор.
Спаркс ги последва надолу по уличката, към бледнеещата светлина зад защитните стени. Някъде по пътя Тор спря пред добре прикрита врата на една складова постройка и удари с юмрук два пъти, после още три пъти. Вратата се открехна, а после се отвори широко и те се озоваха в почти непрогледна тъмнина. Спаркс отстъпи назад, после тръгна напред, подтикнат от нетърпеливия жест на Тор. Чу нарастващ шум и разбра, че не бяха самички.
— Колко ще заложиш? — попита го Тор. Тя вече подаваше шепа монети на един съсухрен мъж с износена пелерина. Стоеше в края на тълпа от зрители, които бяха коленичили, приклекнали или седнали, съсредоточени върху малката арена по средата. Спаркс я последва, като се опитваше да гледа през гъстия тютюнев дим, разстлан в неподвижния, давещ въздух.
— На какво да заложа?
— На бладуърт, разбира се! Само глупак може да заложи на старл срещу бладуърт. Хайде, колко можеш
