сложни шарки. В отдалечения край на двора двама Зимни прислужници почистваха мозайката с четки с дълги дръжки. Те непрекъснато стържеха, бършеха и поддържаха идеална чистота.
— И тя нищо не разбира от цялата тази шарада11, както и ние. Единствената полза от всичко това ще е, ако реши, че сме толкова глупави, колкото изглеждаме.
— Да, но какво ще правим с техните примитивни ритуали и суеверия, инспектор? Имам предвид, че тези хора все още вярват в принасянето на човешка жертва, украсяват се с маски и се отдават на оргии по улиците всеки път, когато Съвета идва на посещение…
— А нима вие не празнувате, когато премиер-министърът посещава Кареумов на всеки десет години, за да ви разреши да целувате краката му?
— Не е същото. Той самият е кареумовец — Гъндалийну се изправи, като се пазеше да не се изцапа. — А и нашите празненства са изпълнени с достойнство.
Джеруша се усмихна.
— Всичко е относително. И преди да започнеш да нравиш културни оценки, сержант, заеми се с изучаването на етнографията, за да разбереш истински традициите на този свят. — На лицето й замръзна маска на благоприличие, с което тя му даде да разбере как трябва да се държи пред кралската охрана. Те стояха като истукани — костюмирана имитация на чуждоземна полиция. Огромната, разядена от времето врата се отвори пред нея.
— Да, мадам — каза Гъндалийну, когато идеално лъснатите им ботуши закънтяха но коридора, водещ към Залата на Ветровете. Беше натъжен. Беше прекарал на Тийумат малко под една стандартна година и през цялото това време беше неин помощник. Тя го харесваше и мислеше, че и той я харесва. Тя чувстваше, че от него ще стане добър офицер от кариерата. Но Гъндалийну беше роден на Кареумов — светът, който господстваше в Хийгемъни, светът, в който господстваше технокрацията, произвеждаща най- съвършената техника на Хийгемъни. Тя предполагаше, че Гъндалийну беше по-младият син на някое високопоставено семейство, принуден да постъпи на тази служба по силата на строгите патриархални закони на дома и беше техник до мозъка на костите си. С известна тъга тя си помисли, че колкото и да прослушва касетите със записи за благоприличие, никога няма да се научи на толерантност.
— Е — продължи тя малко по-меко, — ще ти посоча поне един човек с маска, който навярно споделя твоите предразсъдъци, а вероятно и моите: Старбък. Той е чуждоземен, независимо какво друго или кой друг е той. — Тя погледна към студените зимни фрески във входната зала и се опита да отгатне колко пъти са били рисувани и прерисувани. Но в същото време вече си представяше Старбък, застанал отдясно на кралицата, с подигравателна усмивка на лицето под проклетата си маска на палач, докато гледаше снизходително на нещастните представители на закона.
— Той носи маска поради същата причина, поради която носи маска всеки обикновен убиец или крадец — отбеляза кисело Гъндалийну.
— Съвсем вярно. Жив пример, че никой свят няма монопол над агресивното поведение… и че изметта обикновено достига до върха. — Джеруша тръгна по-бавно, заслушана във въздишката на гиганта, който дремеше в бездната на планетата. Тя въздъхна дълбоко, като си помисли за очакващото я изпитание — част от ритуала при всяко посещение в двореца и потрепери, което се дължеше не само на студа, проникнал през пелерината. Тя никога не можа да преодолее страха, както никога не можа да преодолее учудването си от Залата на Ветровете.
Джеруша видя един от сановниците застанал на края на Бездната, доволна, че поне веднъж кралицата няма да ги кара да чакат. Колкото по-малко стои в очакване, толкова по-трудно ще й бъде да премине. Може би това означаваше, че Еъриенрод беше в добро настроение или пък че беше твърде заета с други въпроси, за да се занимава с дребни неща. Джеруша беше добре информирана за подслушвателната система монтирана по нареждане на кралицата из целия град, и в частност тук, в двореца. Кралицата изпитваше удоволствие от малките изпитания за деморализиране на опозицията… И за Джеруша беше очевидно, че на нея й доставя удоволствие да гледа как жертвите й се мъчат.
Джеруша разпозна Кирард Сет, старейшината на фамилията Уейъуейс, един от любимците на кралицата. Говореше се, че той е присъствал на четири посещения на Съвета. Но лицето му под модно навития тюрбан12 изглеждаше все още момчешко.
— Здравей, старейшина! — Джеруша поздрави сдържано.
Тя долавяше злокобния зов на Бездната под себе си, приличащ на безразсъдния смях на непокаял се грешник.
Ако беше някъде другаде, тя може би щеше да потърси някоя сибила и да се опита да получи отговор на този въпрос, колкото и неясен и неразгадан да е той. Дори тук, на Тийумат, сибилите обикаляха като странстващи окултисти13, които смятаха, че чрез тях говори Морето-Майка. Но в думите им се криеше мъдрост, макар тийуматанците да не я виждаха, така както отдавна бяха забравили причините за създаването на Карбънкъл. В града нямаше сибили — хийгемъниският закон не разрешаваше. Зимните хора охотно подкрепяха този закон, защото те се отвращаваха от всичко, което, макар и малко им изглеждаше „примитивно“. Добре обмислената и успешна хийгемъниска пропаганда правеше всичко, за да поддържа в тях убеждението, че предсказанията на сибилите представляват най- обикновена комбинация от шарлатания и болестно слабоумие Но дори и Хийгемъни не се решаваше да унищожи сибилите от един ненаселен свят… а се ограничаваше със забраната да се движат свободно. Сибилите бяха носители на изгубената мъдрост на Старата империя Те бяха призвани да дадат на новите цивилизации, които изникнаха от руините на тази империя, ключ за разгадаване на скритите тайни. И ако имаше нещо, което богатата и мощна Хийгемъни не желаеше, то беше да види как този свят се изправя на собствените си нозе, как става достатъчно силен и дръзва да им откаже водата на живота.
Изведнъж Джеруша си спомни съвсем живо една сибила, която бе виждала в Карбънкъл — преди десет години, малко след пристигането си, бе постъпила току-що на служба. Изпратена бе да следи за изгонването й от града. Беше тръгнала с подиграващата се тълпа, която отвеждаше изплашената, протестираща родственичка към доковете; натовари я на една лодка и я пусна по течението. На врата й беше надянат железен обръч с шипове. Те я водеха с дълъг прът, като внимаваха да не се заразят.
На края, там където улицата стига до пристанището, я бутнаха грубо и тя падна. Шиповете се забиха в шията и лицето й. Кръвта на сибилата, от която тълпата се боеше толкова много, бликна, опръска бузата й; капчиците кръв заблестяха, рубинова огърлица потече но ризата й. (Ризата й беше синя като небето; Джеруша беше поразена от красотата на контраста. И смразена от страх, както всички.) Гледаше как стене, с ръце на нараненото си гърло и не бе направила нищо, за да й помогне.
Гъндалийну плахо я докосна до рамото. Смутена, тя вдигна очи и видя презрителното лице на старейшината Уейъуейс.
— Готови ли сте, инспектор?
Тя кимна.
Старейшината взе малката свирка, окачена на верига около врата му, и отиде на моста. Джеруша го последва с фиксиран напред поглед. Знаеше какво ще види, ако погледне надолу, и не изпитваше никакво желание: ужасната шахта, която осигуряваше достъп за обслужване на станцията за самозадоволяване — обслужване, което, доколкото й беше известно, никога не се е налагало да се извършва през цялото хилядолетие, откакто Хийгемъни беше научила за него. В нея имаше затворени асансьорни капсули, с които техниците, които бяха дошли да я изследват, безопасно се придвижваха до безкрайните й нива; имаше също колона за въздух, горният край на която достигаше до центъра на Карбънкъл и чрез естествената тяга, подобно на тягата в комин, осигуряваше чист въздух. Тук се намираше единственият район на града, който не беше обграден със защитни стени; хапещите ветрове на откритото море се носеха по него и засмукваха
