Снежната кралица

всички зловония от подземните дупки. Там винаги имаше силен мирис на море и се чуваше стенанието от вятъра, който проникваше във всяка пролука и забърсваше всяка издатина в шахтата.

Там имаше и увиснали във въздуха панели от някакъв прозрачен материал, които приемаха произволна форма, плуваха и се издуваха като облаци, като създаваха опасни потоци напряко и назад в неумолимия вятър. Там беше и единственият път през входната зала към горните нива на двореца. Пред нея коридорът се превърна в мост, който свързваше двата края на опасната бездна. Този мост беше достатъчно широк, за да се ходи безопасно по него при спокоен въздух, но смъртно опасен при неумолимия ураган на ветровете.

Старейшината Уейъуейс изсвири една нота със свирката и уверено пристъпи напред в притихналото пространство. Джеруша го последва почти по петите му в стремежа си да включи себе си и Гъндалийну в кълбото от спокоен въздух. Старейшината продължи да върви със спокойна, равномерна крачка, изсвирвайки втора, а после и трета нота. Кълбото от спокоен въздух продължаваше да ги заобикаля. Но зад себе си Джеруша чу Гъндалийну, който бе изостанал малко и вятърът облиза гърба му, напразно да произнася името на някакъв бог.

Това е лудост! Тя се поддаде на възмущението, което винаги я обземаше при преминаването над Бездната. Що за маниак е бил този, който е построил такава садистична лудница!… като е знаел, че технологията е позволявала лесно да се преодолее и с това да престане да служи като защита. На технологичното ниво, на което се намираха Зимните хора на Тийумат сега, Залата на Ветровете беше достатъчно ефективна. Но какъвто и да беше човекът, който я бе построил някога, Джеруша предполагаше, че тя отговаря на целите на кралицата.

Вече бяха изминали половината път. Джеруша не отместваше очи от гърба на старейшината и чуваше атоналните14 звуци, които задържаха смъртния порив на вятъра над зейналата бездна. Не някакво магическо заклинание, а активирането на автоматичен контрол превръщаше въздушните маси в защитни завеси, вместо в унищожителни урагани. Макар да знаеше това, то никак не й действаше успокоително, защото можеше да има и човешка грешка, както и неочаквана повреда в една толкова стара система. Някога е имало контролни устройства, които са извършвали тази операция, която сега се върши от човека със свирката. Но доколкото й бе известно, единственото останало устройство сега висеше на пояса на Старбък.

Спасена! Отново беше стъпила на твърда земя. Тя едва удържаше обзелото я желание да свие крака и да седне. Изпотеното лице на Гъндалийну се усмихваше весело насреща й. Тя се чудеше дали той не се опитва да забрави, че по същия път ще трябва и да се връщат. Тя погледна напред и видя триумф в походката на старейшината Уейъуейс, който се бе насочил към залата за аудиенции15.

Дори тук, така близко до най-високата точка на Карбънкъл, залата поразяваше с огромните си размери. Според нея тук можеше да се помести цяла вила от Ню Хейвън, нейния роден свят. От геометричните арки на подпряния с колони таван се спускаха нишки в пастелни тонове, намигващи и пеещи някаква екзотична песен, съставена от звъна на хилядите малки, ръчно изработени сребърни звънчета.

И в дъното на тази зала, върху огромен бял килим (внесен от чужди земи) Снежната кралица седеше върху своя трон — въплъщение на богиня, снежен ястреб в гнездо, обхванато от лед. Джеруша инстинктивно се загърна в пелерината си. „По-студено, отколкото на Кару“ — промърмори Гъндалийну и разтри ръце. Старейшината Уейъуейс им направи знак с глава да чакат, там, където са, и отиде напред да докладва за пристигането им. Джеруша беше сигурна, че тъмните далечни очи под бялата коса отдавна ги бяха забелязали, макар че Еъриенрод не даде да се разбере, зареяла поглед някъде в залата. Както обикновено, Еъриенрод погледна най-напред очите на Джеруша. Но сега, когато тя проследи погледа на кралицата, някакъв лъч, някакъв енергиен сноп отклони вниманието й.

„Тряс!“ Гъндалийну изсъска, когато чу викове, и видя кълбото сановници да се разпилява, когато мълнията просна един от тях на килима.

— Дуел?! — възмути се той. Джеруша стисна токата със служебен кръст, едва сдържайки гнева си. Нима кралицата до такава степен се подиграваше с полицията, че позволява убийства в нейно присъствие? Тя отвори уста, за да изрази протест, но преди да намери необходимите думи, жертвата се преобърна и стана, без да има по себе си каквито и да било следи от обгаряне, без кръв върху снежнобелия килим. Джеруша видя, че жертвата беше жена. Поради подплънките в дрехите на сановниците понякога беше трудно да се каже дали даден човек е мъж или жена. Когато тя се движеше, се усещаше леко раздвижване на въздуха. Жената носеше отблъскващо поле. Тя стана на крака и грациозно се поклони на кралицата, а останалите ръкопляскаха и изразяваха своето задоволство. Гъндалийну отново изруга, този път по-тихо. Когато аристократите се разпръснаха, Джеруша видя черната фигура, студения блясък на метал и разбра, че онзи, който изпълняваше ролята на убиец, беше Старбък.

О, богове! Какви са тези преситени идиоти, които се опитват да се овъглят просто за да се посмеят? Те използват за играчка оръжие, което може да нарани и да убие; те разбират истинската функция и значение на техниката толкова, колкото едно пеленаче разбира от рубинена огърлица. Да, но чия грешка е това, ако не наша? Погледът на Еъриенрод се спря върху нея точно по средата на това възклицание. Очите със странен цвят се вторачиха. Кралицата се усмихна. Изразът на лицето й не беше никак приятен.

„Кой казва, че любимите животни не оценяват каишката? — Джеруша упорито издържа погледа на кралицата. — Или че дивакът не разбира лъжата, според която той е по- нискостоящ от човека“?

Старейшината Уейъуейс беше съобщил за тяхното пристигане и се оттегли, когато Старбък се доближи до нейния трон. Лицето му, скрито зад маската, също се обърна към тях, сякаш беше любопитен да види какъв е ефектът от неговото изпълнение.

— В сърцата си всички сме диваци.

— Можеш да се приближиш, инспектор Палу Тийон — кралицата вдигна ръка за поздрав.

Джеруша свали шлема си и пристъпи напред. Гъндалийну я последва. Тя беше сигурна, че на неговото, както и на нейното лице, е изразено не повече от половината от дължимото уважение. Сановниците стояха от едната й страна в поразяващите пози на холографски манекени, които носеха търговците, наблюдавайки без какъвто и да било интерес нейния поздрав. За момент тя се запита защо играта със смъртта им се струваше толкова забавна. Всички те бяха любимци с младежки лица — само боговете знаеха всъщност на каква възраст бяха. Винаги бе слушала, че онези, които пият водата на живота, имат патологично дълга младост. Може ли да се стигне дотам, че да настъпи време, когато да са изживели всичко и да са постигнали всичките си желания? Не, не беше възможно, дори и за век и половина. Или пък те просто не знаеха, Старбък не ги бе предупредил за опасността?

— Ваше величество — тя вдигна поглед най-напред към Старбък, после към кралицата, която сега беше слязла от трона и стоеше на подиума. Милото моминско лице на кралицата беше направено на посмешище в маска като тази на Старбък, с прекомерно много мъдрост в очите.

Еъриенрод вдигна пръст и с леко движение я прекъсна.

— Реших отсега нататък, когато идваш при мен, да коленичиш, инспектор.

Джеруша зяпна от учудване. За момент тя замълча и пое дълбоко дъх.

— Аз съм офицер от полицията на Хийгемъни, ваше величество. Аз съм полагала клетва за вярност на Хийгемъни. — Тя гледаше във високото облегало на кралския трон, през нея, около нея. Стъклодуханите и заварявани дрънкулки, блестящите спирали и притъмнените отвори я поразиха с хипнотичната магия на Лабиринта. Чудновато изкуство, продукт на произволно съчетание на култури в Карбънкъл.

— Но Хийгемъни изпрати твоята полицейска част тук да служи на мен, инспектор — гласът на Еъриенрод отново прикова вниманието й към себе си. — Аз изисквам само онази почит, която се полага на един суверенен държавен глава — каза тя, като подчерта суверенен — от представителите на друг.

„Защо не вървиш по дяволите!“ — Джеруша чу Гъндалийну да мърмори под носа си зад нея. Тя видя как очите на кралицата, изригнаха мълнии, а чутото остана завинаги в паметта й. Старбък направи крачка напред, почти мързеливо. Ръката в черна ръкавица държеше парализиращия револвер. Кралицата отново вдигна ръка и той спря безмълвен в очакване.

Джеруша също се двоумеше, усещайки своя парализиращ револвер, който висеше от дясната й страна