се разтресе и спря на входа на уличката. Джеруша изскочи от колата и се затича. Въздухът бе наситен с миризма на готвено. Глухата уличка беше изпълнена с вградени в стената закусвални, които вечерно време бяха празни. Малкото хора, които бяха там, сякаш се сляха със стените при появата на сиво-сините полицейски униформи. Беше по средата на уличката, точно по средата… Тя намали темпото, за да запали фенерчето на шлема си, и се насочи към тъмните пролуки на триетажната постройка вляво. В началото не можа да види нищо освен купища метални варели. Джеруша чуваше стъпките на Гъндалийну, който идваше след нея. Изведнъж до слуха й достигнаха гласове.
Лампата й освети следващата дупка в стената, която беше по-дълбока от другите. Там видя трима души — не, четирима-петима — един седнал върху просната жертва, нещо живо със собствена светлина в ръката си.
— Не мърдайте! — Тя насочи парализиращия си револвер към тях.
— Полиция! — В светлината на лампата се видя объркано движение като на насекоми, неочаквано осветени; движение, което разбра неправилно.
Тя стреля. Видя как човекът падна и изпусна револвера си.
— Казах никой да не мърда! Ставай, ти, с фенерчето, изключи го и го хвърли тук. Хайде! — Тя усети, че Гъндалийну спря до нея с изваден парализиращ револвер, и насочи цялото си внимание към четвъртия човек, докато той изпълняваше нейните заповеди. Фенерчето се търколи по паважа и я удари по ботуша. — Сега легнете с лице надолу. Б.З., обезоръжи ги. Аз ще те прикривам.
Гъндалийну бързо отиде при групата и ги провери за оръжие, а тя внимателно ги наблюдаваше. Докато чакаше, зърна жертвата, която лежеше безпомощно на едната си страна. Джеруша се намръщи и се приближи, за да види лицето й.
— О-о! — В силната светлина тя видя младежко лице с червена коса; видя разширени от ужас очи, чу тежкото му дишане. Гъндалийну претърсваше последния от търговците на роби. — Б.З., намери ключа за белезниците, които са сложени на ръцете на това момче. Получил е сътресение на мозъка. Мисля, че се нуждае от антифриз. — Тя отвори чантичката си за първа помощ, която висеше на колана й, и извади спринцовка, предварително напълнена със стимулант. — Не зная дали можеш да видиш лицето ми, момче, но си представи една голяма усмивка. Не се тревожи, всичко ще се оправи. — Като се усмихваше, тя издърпа ризата на момчето и направи мускулна инжекция в гърдите му. Той леко изсумтя от болка или в знак на протест. Джеруша повдигна главата му и я постави на коленете си, докато Гъндалийну се връщаше с ключа, за да свали белезниците. Ръцете на момчето паднаха безсилно до тялото му.
— Зная къде ще свършат добра работа. — Гъндалийну се усмихна с белезниците в ръка.
Тя кимна.
— Добре. Действай! — Джеруша свали от колана белезниците, които носеше; и му ги подаде. — Заповядай. Спазвай добросъвестно закона. — Гъндалийну отново се изправи. Тя наблюдаваше как слага белезниците на ръцете на търговците на роби. По тялото на момчето премина тръпка; погледна го и видя, че с облекчение поема въздух. Клепачите му се затвориха над обезумелите му морскосини очи. Джеруша приглади мокрите червени къдрици върху челото му. — По-добре се обади по радиото, Б.З., сами не ще можем да приберем тази сган на задната седалка. Мисля, че нашият млад приятел вече излиза от шоковото състояние.
Гъндалийну повдигна глава.
— Слушам, инспектор.
Пленникът, когото беше възседнал, вдигна глава и плю.
— Жена! Една шибана жена полицай. Как по дяволите ти харесва това! Арестуван от жена!
Гъндалийну го срита грубо, пленникът изсумтя.
Джеруша се облегна на стената и подпря парализиращия револвер на коляното си.
— И никога не забравяй това, кучи сине. Може би не ще успеем да се доберем до онова, което става в този скапан град, но все ще успеем да отрежем някой и друг загнил пръст.
Гъндалийну напусна уличката и се насочи към патрулната кола. Може би имаше някои, които се чудеха какво става, но никой не спря да попита. Тя беше сигурна, че всички, които наистина се интересуваха, вече знаеха. Момчето издаде някакъв колеблив звук, който приличаше на стенание и сложи ръце на гърдите си. Отвори очи и бързо ги затвори поради блясъка на лампата.
— Мислиш ли, че можеш да се изправиш?
То кимна с глава, разпери ръце и с нейна помощ се надигна до стената. От носа му покапа кръв и се стече по брадичката. Лицето и ризата му бяха омазани с машинно масло. То се мъчеше да оправи скъсаните върви с мъниста, оплетени около врата му.
— По дяволите… току-що ги бях купил! — Очите му гледаха изцъклено.
— Когато стоката е хубава, опаковката няма значение. — Тя млъкна, като видя между мънистата потъмнелия медал. — Откъде имаш това нещо? — В гласа й неволно се прокрадваха заповеднически нотки.
Той тури ръка върху него и зае отбранителна позиция.
— Това си е лично мое!
— Никой не казва, че не е. Задръж си го! — С края на окото си Джеруша забеляза някакво леко движение. Вдигна парализиращия револвер. Пленникът, който се намираше близо до началото на уличката, се олюля, преви се до земята, с ръце на гърба, хванати в белезници. — Лягай долу доброволно, за да не легнеш по по-неприятния за теб начин, така както е станало с момчето. — Той се просна по корем, бълвайки псувни по неин адрес.
— Той… — започна момчето и притисна ръка до устата си. — Той се канеше да… да го отреже. Искаха да ме продадат. Казаха, че… аз… — То потрепери. Джеруша виждаше как се мъчи да се овладее.
— Немите не говорят… макар че там, където щеше да отидеш, нямаше да могат и думичка да разберат от онова, което би им казал. Пък и сигурно нямаше да ги интересува… Не, мисълта за това не е от най- приятните, нали? — Тя леко стисна ръката му. — Но непрекъснато се случва. Ти чуждоземец ли си?
Ръката му отново стисна медала.
— Да… искам да кажа, не. Майка ми не беше. Баща ми беше. — Той примигна раздразнено към светлината.
Тя надяна на лицето си маската на незаинтересованост и продължи:
— Значи медалът е негов. — Тя не попита откъде го е взел. — Израснал си тук? Смяташ се за гражданин на Тийумат, нали?
Той отново потърка уста, като мигаше.
— Мисля, че да. — По лицето му се изписа колебание.
По уличката отново се появи Гъндалийну. Лъчът от неговото фенерче се пресече с лъча от нейното и прогони сенките.
— Всеки момент ще пристигнат да ги вдигнат, инспектор. — Джеруша кимна. Той се спря до момчето. — Как се чувстваш?
Момчето гледаше тъмното луничаво лице на Гъндалийну почти вцепенено, забравило добрите маниери.
— Добре, предполагам, че съм добре. Благодаря… благодаря. — То се обърна към Джеруша, погледна я в очите, погледна надолу, настрани, после пак към нея. — Не зная как… аз само… благодаря.
— Искаш да ни се отблагодариш? — Момчето кимна. Тя се усмихна. — Внимавай къде ходиш. И бъди готов да се закълнеш, че си гражданин на Тийумат. — Тя се ухили към Гъндалийну: — Не, не само отвличане и нападение, а и опит за отвеждане на гражданин на друга планета, на когото това е забранено. — После допълни: — Вече се чувствам по-добре.
Гъндалийну се засмя.
— А някой друг се чувства по-зле. — Той кимна глава към пленниците.
— Какво означава това? — Момчето се изправи на крака и се подпря на стената. — Да не би да искате да кажете, че никога не мога да отида на друг свят, ако имам такова желание? — Гъндалийну протегна ръка да го успокои.
Джеруша погледна часовника си.
— В твоя случай може би ще можеш. Ако баща ти е бил чуждоземец, тогава нещата стоят по другояче — стига да можеш да го докажеш. Разбира се, след като напуснеш този свят, ти никога няма да
