Снежната кралица

страхува; и му се присмиваше, докато баба й не й каза да не прави това; и се смущаваше от него, докато един ден тя разбра, че трябва да го понася. Но днес нейното търпение не беше подчинено на всички тези съображения… Но аз все още не съм сибила!

Бе чувала да казват, че Дафт Нейми бил по рождение Зимен човек. Бе чувала, че някога той бил неверник любител на техниката… че нарушил природния закон, като пролял кръвта на една сибила. Че богинята го наказала, като му отнела разума. Че по този начин той изкупвал своето опрощение. Трилиственикът, носен от сибилите, беше предупреждение срещу оскверняване, срещу навлизане в свещена зона. Говори се, че убийството на сибила се наказва със смърт, че любовта със сибила се наказва със смърт, че да бъдеш сибила означава смърт… и се има предвид смърт в живота. Смърт за убийство на сибила…

Това е грешник, който се кланя на фалшиви богове! Вижте го! Съсухрените ръце на Дафт Нейми се извиха обвиняващо.

Главата на Спаркс се показа в края на кея и започна да се изкачва по спуснатия трап9. Когато погледът му се спря на старика, а после и върху нея, лицето му изразяваше омраза и решителност. Смърт за любов със сибила…

Муун поклати глава в отговор на едно друго неизречено обвинение. Но очите му отново се отместиха от нея и се насочиха към баба й — с това той й показа всичко онова, което бе обичала и което щеше да изгуби. Най-после тя разбра какво имаха предвид, когато казваха, че да бъдеш сибила, означава смърт.

„Но аз все още не съм сибила“. Думите останаха неизказани.

Някой отдолу извика Спаркс. Той се обърна и отговори нещо, преди да се обърне към тях — висок, бледен, решен. Приливът се оттегляше. Водата в залива лежеше далеч под кея. Единственото, което тя можеше да види оттук на кораба на Зимния търговец, който щеше да го отведе, беше върхът на мачтата, приличаща на показалец.

— Да, мисля, че това е всичко. Нещата ми се на борда. Корабът е готов да отплува. — Той погледна в краката си и пристъпи неуверено. Говореше само на баба си: — Предполагам… предполагам, че трябва да се сбогуваме.

Подготви се за Края!

— Спаркс… — Бабата протегна ръка, погали го по бузата. — Сега ли трябва да заминеш? Почакай поне докато се върне от море леля Леларк.

— Не мога. — Той тръсна глава. — Не мога. Сега трябва да замина. Искам да кажа завинаги… — Сякаш се страхуваше, че ако почака до утре, ще може твърде лесно да се раздели завинаги.

— О, мое любимо дете… мои любими деца. — Бабата протегна смутено и другата си ръка и прегърна и двамата, така както бе правила откакто се помни. — Какво ще правя без вас? Вие бяхте единствената ми утеха, откакто почина вашият дядо… Трябва ли сега да изгубя и вас, да изгубя наведнъж и двамата? Зная, че Муун трябва да замине, но…

Разкай се, грешнико!

Муун по-скоро почувства, отколкото видя как Спаркс стисна зъби когато вдигна глава и видя Дафт Нейми.

— Нейната съдба изисква целия й живот, както и моя, бабо. Аз просто не знаех, че те ще ни отведат по различни пътища. — Ръката му стисна чуждоземния медал, сякаш даваше обет. Той се отдели от тях.

— Но в Карбънкъл! — каза бабата. Думите й прозвучаха повече като клетва, отколкото като протест. Тя поклати глава.

— Това е просто един град. — Той се усмихна, после сложи ръка върху завитото в шал старческо рамо. — Майка ми е ходила там, а после се е върнала с мен. Кой знае с какво ще се върна аз. Или с кого.

Муун се обърна настрана, стиснала ръкава на парката си, сякаш искаше нещо да удуши Ти не можеш да ми направиш това! Тя отиде до края на кея, погледна над парапета надолу, към отвесната, обрасла с водорасли стена на кея, а после към кораба на търговеца, който се полюшваше търпеливо. Тя пое дълбоко дъх, вдъхвайки влажния, солен, изпълнен с миризми на водорасли и риба въздух… долавяйки ромола на гласове, скърцане и плискане и шепота на вечното море. Така че тя не можа да чуе…

Идва Краят на твоя свят!

— Довиждане, бабо. — Гласът му затихна от една прегръдка.

Изведнъж над всичко онова, което видя и чу, което й беше страшно познато, сякаш падна някаква пелена на отчужденост, сякаш го виждаше за първи път… знаеше, че това не беше така и че се беше променило само нейното възприятие. Две солени сълзи потекоха по бузите й и полетяха, за да се слеят трийсет фута по-долу със солената вода на морето. Тя го чу да минава зад гърба й по посока на трапа, без нито за секунда да забави своя ход.

— Спаркс! — Тя се обърна и застана на пътя му. — Без нито една дума…

Спаркс леко я отстрани, сякаш се страхуваше да се допре до нея.

— Всичко е наред. — Тя вдигна глава и като вложи известна гордост в гласа си, сякаш наистина се гордееше с това, каза:

— Аз все още не съм сибила.

— Не си. Зная това. И не защото… — Той млъкна и килна плетената си шапка назад.

— Но нали затова заминаваш. — Тя не можеше да си отговори дали това беше мнение или обвинение.

— Аха. — Изведнъж той сведе поглед. — Предполагам, че затова.

— Спаркс…

— Но само отчасти! — Той изправи глава. — Знаеш, че това е вярно, че винаги ме е привличало, Муун. — Той обърна поглед на север, към Карбънкъл, в посоката, от която идваше вятърът. — Трябва да разбера какво ми липсва.

— А може би кой? — Тя прехапа език.

Той вдигна безразлично рамене.

— Може би.

Тя поклати отчаяно глава.

— След като се върнах от моето избиране… няма да бъде различно, ние можем да бъдем заедно! — Аз мога да имам и двете, аз мога… — Всичко може отново да бъде така, както е било винаги. Както винаги сме желали да бъде…

— Хей, момче. — Гласът дойде отдолу, а ехото от вълноломната стена го повтори многократно. — Идваш ли? Приливът няма да ни чака цял ден!

— Една минутка! — Спаркс се намръщи. — Не, не може Муун. Ти добре знаеш това. „Смърт за любов със сибила…“ — Гласът му затихна.

— Това е просто суеверие! — Очите им се срещнаха. В този момент тя знаеше, че той споделя нейното разбиране на истината. Както винаги беше знаел и споделял: нещата никога няма да бъдат същите.

— Ти ще се промениш по начин, по който аз сега не бих могъл да се променя. — Пръстите му, стиснали парапета, побеляха от напрежение. — Аз не мога да остана тук, да остана такъв, какъвто съм сега. Аз също трябва да се променя. Аз трябва да израсна и науча… Трябва да разбера кой всъщност съм аз. През цялото време си мислех, че зная. Мислех, че ако стана сибила, ще мога да намеря отговор на всичките си въпроси. — Очите му се замъглиха от онова вълнение, което тя бе видяла за първи път, когато се върна при него там, в тайната пещера на Острова на Избирането. Беше нещо ново, нещо, за което й завиждаше, което я обвиняваше, което я отделяше от него.

— Тогава върви, ако наистина това е причината за твоето заминаване. — Тя се раздразни от тъмнината, изплаши се да се оттегли. — Но не го прави само от лошо чувство, защото си наранен или защото желаеш да ме нараниш. — Куражът й я напусна. — И недей да мислиш, че искам да ти преча, Спарки…

Той вдигна ръце, но когато тя протегна ръце към него, отново ги отпусна. Спаркс се обърна, клатейки глава без прошка или разбиране, дори без тъга. Той отиде към трапа и се спусна по нето.

Муун усети как баба й се приближи до нея и гледаше как Спаркс се изкачи на палубата на кораба и влезе в каютата, оттам премина на широката платформа, която съединяваше двата корпуса на кораба, и