ковашко огнище, нагрявано от петдесет хиляди слънца: звезден куп, в който тази свободна система се бе свързала преди безкрайно много години. Звездите, които приличаха на ярък сняг, не я трогваха — доколкото си спомняше, никога не я бяха трогвали. Но една звезда — незначителна, незабележителна — я развълнува с едно чувство, различно от учудването. Лятната звезда, звездата, чието съживяване беше знак за приближаването им към Черната порта, която бе уловила странстващите Близнаци и ги бе превърнала в свои постоянни пленници.
Но Черната порта беше едно явление, което чуждоземците наричаха въртяща се черна дупка и между нещата, които те не споделяха с нейните хора, беше тайната на използването на такива дупки за пътуване със свръхсветлинна скорост. Тя знаеше само, че посредством Портата беше възможен достъпът до седем други населени светове, някои от които са толкова далече, че тя дори не можеше да си представи толкова големи разстояния. Те бяха свързани един с друг и с безброй други ненаселени светове, защото през Черната порта се отива в един регион, който е усукан като връв, навързан е на възли, така че далечното става близко, а времето е хванато в примка.
Те също бяха свързани заедно като светове, подчинени на Кареумов Хийгемъни. Автономни светове — тя се усмихна — благодарение на относителното изоставане на времето, което постигат корабите при преминаването през портите. Но тя беше лоялен поддръжник на Хийгемъни, защото без нея клановете7 на Зимата не ще имат достъп до чуждоземната техника, която за тях беше източник на достойнство, цел и удоволствие… която ги издига над равнището на Летните хора, над суеверните рибовъдни фермери, които вонят на морски водорасли и традиция.
В замяна Тийумат предлага на чуждоземните воайори междинна станция и убежище, място за почивка, за среща, за облекчаване на дългите преходи между другите светове на Хийгемъни.
Тийумат беше уникален като кръстопът, защото само той се въртеше по орбита около своя порта. Макар че неговата орбита беше дълга, все пак тя беше по-близко и по-достъпна, измерено в светлинни години, отколкото който и да било друг свят.
Еъриенрод се обърна и мълчаливо премина през сензорната8 постелка на пастелния килим и отново застана пред огледалото. Тя загледа собственото си отражение със същата кукленска липса на изражение, което използваше при срещите си с чуждоземните търговски представители или делегации от сановници. Еъриенрод впери оценяващ поглед върху сложната прическа на снежнобялата си коса, върху диадемата от снежни звезди, върху безупречната си светла кожа. Поглади бузата си и ръката й стигна почти до украсената със скъпоценни камъни шия; беше почти като милувка. Чувстваше тялото си така младо, така съвършено, както беше преди почти сто и петдесет години, в деня на нейното коронясване. Или пък това беше… Тя смръщи вежди и се наведе по-близко до собственото си изображение. Да… Удовлетворение видя тя в очите с цветовете на мъгла и ахат.
Имаше обаче и друга причина, поради която чуждоземните идваха с дарове на Тийумат: Еъриенрод държеше ключа на вечната младост. Моретата на този свят представляваха извор на младост, от който най-богатите и най-силните си плащаха, за да пият, а тя самата лично контролираше източника — клането на нимфи. Нейни бяха точните оценки, които определяха кой чуждоземен търговец или държавник срещу тази безценна стока ще служи най-добре на интересите на Зимата. Нейни бяха не съвсем случайните капризи, с които тя даряваше любимите си сановници с правото да експлоатират определени райони от морето или правото да получават безценните мускали със сребриста течност. Доколко даден сановник беше близък до кралицата, можеше да се съди от неговия младежки вид.
Досега технологията не бе успяла да възпроизведе този екстракт, да създаде доброкачествен вирус, който да позволи организмът да се самообновява, без да възникват генетични грешки. Извън тялото на нимфите вирусът умираше много бързо, независимо от грижите, които се полагаха за неговото опазване. Неговият полупериод на живот във всеки друг млекопитаещ бозайник също беше ограничен, затова, при постоянна потребност, се изискваше постоянна доставка. Това осигуряваше просперитет дотогава, докато царуваше Зимата.
Но Лятната звезда вече се виждаше на дневното небе. Пролетта вече бе настъпила и дори Летните хора вече разбираха, че идва Промяната. Най-сетне този свят се движеше към средата на своето лято, времето, когато необичайните напрежения, създадени от приближаването към черна дупка, причиняваха избухване на Близнаците и на Тийумат ставаше непоносимо горещо. Летните хора щяха да бъдат принудени да напуснат екваториалните острови и да се преместят на север и тяхното нашествие щеше да наруши статуквото на Зимата, тъй като те щяха да запълнят незаселените райони на нейната територия.
Но това беше само част от по-голямата промяна, която щеше да претърпи нейният народ. Приближаването на Близнаците до черната дупка щеше да направи Тийумат недостъпен за Хийгемъни… Тя погледна отново през прозореца към звездите. Когато Близнаците се доближат до Черната порта, когато Лятната звезда, този изтерзан пленник, ярко заблести на небето на Тийумат, стабилността на самата Порта ще се влоши. Пътуването от Тийумат до останалите светове на Хийгемъни повече нямаше да е нито просто, нито сигурно. Тийумат щеше да престане да бъде място за среща и междинна станция за пътниците на Хийгемъни; износът на вода на живота и вносът на техника ще престане. А доставката на технологии беше под ембарго; Хийгемъни не разрешаваше да се развиват местни технологии, а без познание за начина, по който бяха изработени внасяните оттам стоки, машините на Зимното общество щяха безвъзвратно да се похабят. Дори и Летните хора да не нахлуят на север при настъпване на Промяната, светът, такъв какъвто го познаваше тя, щеше да престане да съществува. Самата мисъл за живот в един такъв свят я отвращаваше. Но тогава това нямаше да я интересува.
Смехът й прозвуча в тихата стая. Да, сега може да се смее над смъртта, най-малкото заради това, че бе успяла сто и петдесет години да отлага плащането на този неотменен дълг. Скоро смъртта щеше да дойде и да поиска неговото изплащане. Летните хора щяха да приемат дължимото от нея на следващия, последен Фестивал, защото това беше начинът, по който се уреждаше дългът. На миналия Фестивал, преди почти едно поколение тя бе посяла сред нищо неподозиращите Летни хора девет семена от своето собствено възкресение: девет клона от нея, които да бъдат отгледани от тях и приети като техни. Те щяха да изучат нейните похвати и тъй като имаха нейния ум, щяха да знаят как да господстват над Летните хора, когато дойде времето.
Тя внимателно следеше развитието на децата и вярваше, че поне едно от тях ще бъде също като нея… и наистина имаше едно. Само едно. Песимизмът на чуждоземния лекар преди почти двайсет години не беше израз на злоба. Три от клоновете се изгубиха при спонтанни аборти, други бяха родени с физически недъзи или бяха бавноразвиващи се. Само едно от всички тях беше съвършено във всяко отношение… и тя щеше да направи това дете Лятна кралица.
Еъриенрод се пресегна и взе малкото, богато украсено картинно кубче от масичката до нея. Лицето, което я гледаше от него, сякаш беше снимка от детските й години. Тя въртеше кубчето и наблюдаваше как се мени усмихнатото триизмерно изображение на момичето. Островитянският търговец, който следеше развитието на момичето, беше направил тази холографска снимка и когато я видя, тя изпита неочаквани чувства. Понякога Еъриенрод искаше да види повече от онова, което й показваше снимката… да я докосне, да я вземе в ръцете си, да я наблюдава как играе, как расте и се променя, как се учи: да види себе си такава, каквато е била преди много години, толкова отдавна, че вече не можеше да си спомни.
Но не. Да гледа дете, облечено в груби, изподрани дрехи и мазни кожи от тритони, което сигурно яде с ръце от глинено гърне в някой ветровит каменен бордей. Как би могла да понесе да гледа себе си такава — да вижда микрокосмоса, в който ще бъде превърнат този свят само след няколко години, когато
