Снежната кралица

— И все пак, ако не избере и двамата? — Той неспокойно чоплеше мъха, с който беше запълнена фугата между двете половини на корпуса. Неразделни…, той смръщи вежди. — Никой не те задължава да станеш сибила само защото си преминал теста, нали? Ние можем да се закълнем сега, че ако само един от нас бъде избран, той ще се откаже. Заради другия.

— Заради двамата. — Муун кимна с глава. — Но тя ще избере и двама ни. — Муун никога не се бе съмнявала от онзи момент преди години, че тя ще дойде на това място и ще чуе как богинята я призовава. Това бе съкровеното й желание. И тя се постара Спаркс да споделя същото желание, не позволи безнадеждните му звездни мечти да го отклонят от тяхната обща цел.

Тя протегна ръка и Спаркс я взе навъсено; те разтърсиха кръстосаните си китки. После, преди сами да разберат, се прегърнаха и всичките й съмнения се разсеяха като утринна мъгла.

— Спарки, обичам те… повече от всичко на света. — Тя го целуна и усети солта но устните му. — Нека Морето-Майка ми е свидетел, че цялото ми сърце принадлежи на теб, само на теб, сега и завинаги.

Той повтори казаното ясно и гордо, а после пийнаха морска вода от шепите си, за да скрепят дадения обет.

— След това пътуване никой не може да каже, че сме още много млади за обет. — За първи път се врекоха, когато бяха толкова малки, че едва можеха да говорят. Тогава всички много им се смяха. Но те си бяха верни; оттогава споделяха всичко, включително неизбежните, копнеещи плахи целувки, допира на ръце, тела…

Муун си спомни за приятните минути, прекарани в една скрита пролука между скалите на морския бряг. Топлият и корав камък даваше подслон на морните им тела, които лежаха обхванати от любовна изнемога под ослепителните лъчи на обедното слънце. Сега, както тогава, те отново чувстваха силата на необходимостта, която ги свързваше: топлината, създадена между тях, която задържаше студа на самотата на техния свят, затворен в залива. Сливането на душите, настъпило във върховния момент, беше едно такова пълно, прекрасно изживяване, което нищо друго не би могло да й създаде. Те щяха да влязат заедно в този нов живот, за да принадлежат на техния нов свят така цялостно, както цялостно принадлежат един на друг… Устните на Спаркс докоснаха ухото й. Тя разтвори ръце и отново го прегърна. Лодката, насочена към брега, продължи, без да бъде управлявана.

— Виждаш ли нещо? — попита Спаркс. Той хвърли един последен поглед към лодката, положена здраво върху мидени черупки извън досега на вълните. Отливът все още не беше завършил, но вече беше открил достатъчна площ от мокър пясък, за да могат да изтеглят на брега малката лодка. Една от нимфите беше излязла заедно с тях на брега и сега те милваха плахо мократа й гладка кожа. Никога по-рано не бяха докосвали нимфа. Тя беше голяма колкото него, но два пъти по-тежка.

— Още не… тук! — Той чу гласа на Муун и видя енергичното й ръкомахане. Беше последвала нимфата, която тръгна нагоре по брега. — Тук, покрай рекичката, по пътеката. Трябва да е същата, за която казваше баба.

Той тръгна по стръмния бряг към сладководния поток. Под краката му хрущяха изхвърлени от вълните мидени черупки. Рекичката беше образувала широка лента от червена тиня, прорязана от поточета бистра вода. На края на морския бряг Муун го чакаше да тръгнат нагоре по хълма.

— Нагоре по потока ли ще се движим?

Тя кимна, проследявайки с поглед стръмния склон, покрит с пищна синьо-зелена растителност. Сред нея се извисяваха остри, сурови, червеникави скалисти върхове. Тези острови бяха сравнително млади в мащаба на безвремието на Морето. Те сякаш се простираха до самото небе.

— Изглежда, че се изкачваме. — Той пъхна смутено ръце в джобовете си.

— Да. — Муун бе насочила поглед към нимфата, която се връщаше обратно към морето. Тя още чувстваше допира от нейната гладка козина с тежък косъм. — Още днес ще танцуваме заедно с другите нимфи. — Тя се обърна към него, обхваната от съзнанието за важността на днешния ден. — Е, хайде — подкани го тя нетърпеливо. — Първата стъпка е най-трудната. — Направиха я заедно.

Тази стъпка бе направена по-рано, мислеше си Муун, докато се изкачваха… колко ли пъти! Тя намери отговора по склоновете на хълма, по пътеките, утъпкани от всички онези, минали оттук преди тях. На места тези пътеки, направени върху вулканична пемза5, бяха изровени като коловози и достигаха до колене. И колко ли се бяха изкачвали по тях и бяха отхвърлени? Сега пътеката се бе превърнала в тесен ръб, под който се простираше каньон от вечнозелена папрат. Муун погледна надолу и си каза наум една кратка молитва. Вятърът затихна и настъпи пълна тишина. Не се виждаше живо същество, по-голямо от невестулка. Само веднъж може би се чу далечен крясък на птица… Стотици футове под нея потокът сякаш й намигна, а от лявата й страна покрита със зеленина стена се издигаше безкрайно нагоре към небето. Макар че беше усвоила моряшкия начин на ходене, от този контраст й се завъртя главата.

Спаркс, хванат за един храст, си бе одрал лицето.

— Това не е за хора със слаби нерви — каза той, без всъщност да има намерение да го каже на глас.

— Може би в това е същината на нещата — промърмори тя и обърса лице с ръкав.

— Искаш да кажеш, че това може би представлява тест? — Те се притиснаха към ронещата се стена.

— О-о, богиньо! — прозвуча в тишината. — На мен това ми стига!

— Докъде се простира това? Какво ще правим, ако се стъмни?

— Не зная… пропастта свършва там, горе.

— Мисля, че ти казваше, че баба е минала оттук на млади години? Мислех, че знаеш.

Муун преглътна тежко.

— Баба каза, че се е отказала и се е върнала. Тя не е успяла да намери пещерата.

— И ти сега ми казваш това? — Той се разсмя. — Във всеки случай не съм си представял, че ще бъде така.

Потокът долу извиваше и зад следващия завой на стената ръбът, по който се движеха, се разшири, а с него и пътеката. Тук, в тази урва, изрязана от морските ветрове, слънчевата светлина се отразяваше многократно от нагрятата скала. Муун свали парната си, без да спира да ходи. Спаркс вече беше се съблякъл. Бризът притисна мократа й риза към затоплената й гръд. Тя разкопча ризата си, разгърди се, почеса се и въздъхна.

— Топло ми е, знаеш ли? Наистина ми е топло! Какво ли правят хората, когато им е много топло? Човек винаги може да облече още нещо, когато му е студено, но не може да съблече повече от това, което има на гърба си. — Тя развърза меха с вода, който носеше на ремъка си, и пи. Някъде напред чу нещо да шумоли, но си мислеше само за приятното цвъртене на котлето, поставено на огъня.

— Ние сигурно не ще имаме такива проблеми. — Спаркс вдигна добронамерено рамене. — Разгарът на лятото е още доста далече. Сигурно ще умрем, преди да стане толкова горещо. — Той се подхлъзна и падна; изправи се на коляно, като мърмореше. — А може би дори и по-скоро.

— Странно. — Тя му помогна да се изправи. Чувстваше краката си тежки като камъни. — Вече може да се види Лятната звезда. Видях я преди няколко дни… — О-о! — изпъшка тя и потърка парещото си лице с опакото на ръката.

Спаркс се отпусна тежко до стената. Зад последния завой на пътеката шумът, който се чуваше по- напред, се превърна в рев на река, падаща в пропастта, разбиваща се в скалите — едно вечно, посребрено жертвоприношение. И там, при водопада, пътеката свършваше.

Те стояха до водопада, затаили дъх, объркани сред какофонията от шум и пръски.

— Не може да свършва тук! — Спаркс посочи към падащата вода. — Ние знаем, че това е вярната пътека. Къде е тя?

— Тук! — Муун се наведе и погледна над брега до водната завеса, а русата й сплетена коса се люшна напред и от нея покапа вода по мокрите й пръсти. — Хвани се за скалата. — Тя отново се изправи и отметна назад коси. — Не е това… — Муун поклати глава. Думите й бяха посрещнати с мълчание, а когато се обърна и го погледна, видя на лицето му изписан гняв.

— Какво все пак е това? — Спаркс изкрещя надолу в урвата, която водеше към морето. — Какво по- голямо доказателство искаш Ти? Трябва ли да се убием?