— Дъги… говорех за дъгите. Никой не ги цени. Какво ли ще бъде, ако никога повече няма дъги? — Тя отметна назад качулката на пъстрата си мушама и дръпна връзките около врата си. По гърба й се проточиха бели като сняг плитки. Очите й бяха с цвят на мъгла и ахат. Вдигна поглед нагоре и видя небе, забулено в облаци, разкъсани тук-там, за да пропуснат снопове лъчи.
Спаркс захвърли през борда още една раковина, пълна с вода, после вдигна глава, за да проследи нейния поглед. Кожата му, дори и без позлатата на слънцето, беше твърде тъмна за островитянин. Светлите му очи меняха цвета си според цвета на морето; веждите и миглите му бяха почти толкова светли, колкото и нейните.
— Хайде, остави това. Дъги винаги ще има, братовчедке. Докато съществуват те и докато вали дъжд ще има и дъги. Най-обикновена дифракция. Показах ти, че…
Тя страшно мразеше, когато й говореше като техник — когато в гласа му прозвучаваше безсмислено високомерие.
— Известно ми е. Не съм толкова глупава — Муун рязко отметна назад тежката си плитка.
— О-о!
— Предпочитам да слушам обясненията на баба, че дъгата представлява символ на обещанието на богинята за изобилие, вместо приказките на търговеца, според когото това не означава нищо. Както и твоите приказки. Не е ли така, мое звездно дете? Признай си!
— Не! — Той отмести ръката й от себе си. — Не си прави шега с това, дявол да го вземе! — Спаркс й обърна гръб. Тя си представи как побеляват ставите на пръстите му над татуирания кръг с кръстчета в него: тотема, който неговият чуждоземен баща беше дал на майка му по време на последния Фестивал. „Майката на всички нас“.
Това беше единственото нещо, което ги разделяше като бръснач — съзнанието за наследството, което той не споделяше с нея или с когото и да било друг. Те бяха Летни хора и техният народ рядко имаше контакт със Зимните хора, любителите на техниката, които подкрепяха чуждоземните — с изключение на фестивалите, когато дръзките и веселите от целия този свят се събираха в Карбънкъл; когато всички слагаха маски, забравяха различията, за да честват поредното посещение на премиер-министъра и традицията, която беше много стара.
Майките им, които бяха сестри, бяха отишли в Карбънкъл на последния Фестивал, откъдето се бяха върнали в Нейт, носещи със себе си, както й бе казала майка й, „живия спомен за една незабравима нощ“. Двамата със Спаркс бяха родени в един и същи ден. При раждането неговата майка бе умряла. Баба им бе отгледала и двамата, тъй като майката на Муун беше непрекъснато в открито море с рибарската флота. Бяха израснали заедно, „като близнаци“, както често си мислеше тя — странни, сменени близнаци, растящи под стеснителния, безстрастен поглед на провинциалните островитяни. Но у Спаркс винаги съществуваше нещо, до което тя не беше допускана, което беше недостъпно за нея: частта от него, която чуваше шепота на звездите. Той правеше тайно размени с пътуващи търговци, от които получаваше сложни технически джунджурии, донесени от други светове, а после дни наред ги разглобяваше и отново сглобяваше, докато накрая ги изхвърляше в морето в пристъп на възмущение от себе си; а после, в знак на разкаяние и търсене на милост, извършваше и своето жертвоприношение от направени от листа изображения.
Муун криеше своите технически тайни от баба им, благодарна, че Спаркс ги споделя поне с нея, но хранеше тайно негодувание. Доколкото знаеше, нейният баща може би беше зимен човек или дори чуждоземец, но тя щеше да бъде доволна, ако успее да си създаде бъдеще, което да подхожда на нейния собствен свят. Затова й беше трудно да бъде търпелива към Спаркс, който беше раздвоен между настоящето, в което живееше, и бъдещето, което виждаше в звездната светлина.
— О-о, Спаркс. — Тя се наведе напред и постави ледената си ръка върху рамото му в опит да разтрие през дебелата дреха схванатите мускули. — Нямах такова намерение. Извинявай — промърмори тя и си каза:
Дълги, гъвкави шии на кафяви ивици се подаваха от морската повърхност наоколо; черни като абанос очи загадъчно ги изучаваха. Нимфите бяха деца на Морето. Те носеха щастие на моряците. Присъствието им можеше да означава само че богинята се усмихва.
Спаркс я погледна, усмихна се и я хвана за ръка.
— Дошли са да ни посрещнат. Тя знае за какво сме дошли. Ние наистина идваме, ние пристигаме, за да бъдем избрани. — Той извади от торбичката си, закачена на пояса, флейтата си от раковина, допря устни до нея и радостно засвири. Главите на нимфите започнаха да се полюшват в такт с музиката и техните тайнствени и мелодични песни и крясъци звучаха като контрапункт. В старите легенди се разказва, че те жалеят за ужасна загуба и ужасна беда, но никой не знае какви са те, защото няма две легенди, които да се повтарят.
Муун слушаше тяхната песен и въобще не я намираше за тъжна. Тя не можа да запее с тях, защото неочаквано гърлото й се беше стегнало, като си спомни за един друг морски бряг преди много години, когато две деца прегърнаха една мечта, като рядка раковина, лежаща в пясъка всред краката на чужденец. Тя слушаше в захлас музиката, докато мисълта й беше назад, в миналото.
Муун и Спаркс тичаха боси покрай грубите стени между плитките пристанищни басейни. Тежка мрежа, провиснала като хамак, тегнеше на рамото на всеки от тях и ги дърпаше надолу. Пъргавите им мазолести крака, привикнали на драскотини и ледена вода, се плъзгаха и шляпаха по каменните пътеки. Тритоните в басейните, обикновено трудно подвижни като тежки камъни в обрасло с водорасли дъно, изскачаха на повърхността с необичайна бързина, за да видят децата. Те изхвърляха водни фонтани и грухтяха от глад, но мрежата беше празна, нейният товар от морска коса вече бе изсипан в басейните на семейната ферма за редовното обедно хранене.
— Побързай, Спарки! — Муун, както винаги напред, опъваше мрежата между тях, дърпайки изоставащия си братовчед. Тя отхвърли назад белия си бретон и погледна към дълбокия канал, който се простираше отвъд рибните ферми. Върховете на високите мачти — единственото, което можеше да види от рибарската флотилия — се носеха напред. — Никога няма да стигнем първи до доковете! — С чувство на безсилие тя задърпа още по-силно.
—
Тя подскочи и едва не падна.
— Видях я да изважда делвичката с мед.
Те тичаха и танцуваха по камъните на брега под ослепителното обедно слънце, а в далечината зад плажа се виждаше селцето. Муун си представи кафявото, усмихнато лице на майка си, такова, каквото го бяха видели последния път, преди три месеца: дебели плитки с цвят на пясък, завити на как, скрити под тъмната плетена шапка; дебелият пуловер с висока яка, мушамата и тежките ботуши я правеха да изглежда досущ като членовете на екипажа на кораба й. Тя отпрати последна въздушна целувка, а в това време двукорпусният кораб се насочи по посока на изгрева.
Днес отново беше вкъщи. Всички ще отидат в селския салон, заедно с другите рибарски семейства да празнуват и танцуват. А после, късно през нощта, Муун ще се свие в скута на майка си (макар че вече беше твърде голяма да се свие в майчиния скут), прегърната от яките й ръце; щеше да погледне през натежали клепачи, за да види дали той не беше заспал преди нея в ръцете на баба. От огнището ще идва топла светлина и шепотът на пламъците, от косата на майка й — миризмата на море и кораби; ще се чуват хипнотични гласове, когато баба й иска собствената си дъщеря от морето, което беше майка на всички.
Муун скочи на мекия златно кафяв пясък на плажа. Спаркс също скочи от стената зад нея и двете сенки от обедния блясък се сляха в една. С очи, втренчени ту в разхвърляните каменни къщички, ту в лодките със спуснати платна в пристанището, тя премина почти тичешком покрай непознатата, която ги чакаше и наблюдаваше тяхното пристигане. Почти…
