Снежната кралица

— Не! — Муун го дръпна за рамото. Лошото му настроение усили обхваналата я умора. — Тя иска да бъдем сигурни. И ние сме сигурни. — Тя отново се наведе, свали ботушите си и стъпи върху ръба.

Муун започна да слиза; ревът и пръските на водопада обхванаха всичките й сетива, потиснаха чувството на страх. Тя видя Спаркс също да слиза след нея; каза си, че безброй много хора преди нея са преминали оттам… (краката й се спъваха върху мократа скала)… тя също ще премине… (още една стъпка, ръцете й се закрепиха върху ръба на един камък)… това слизане но мокрото не беше нито по-трудно, нито по-опасно от работата с въжетата и платната по мачтите, по които се бе качвала безброй пъти… (още една)… винаги вярваща в Морето-Майка, което уверено направлява нейните ръце и крака… (пръстите й се схванаха; тя прехапа устни)… Сега концентрира мисълта си върху вярата в богинята, в себе си; защото, ако се усъмнеше само в едно от тях, тя ще… (кракът й опря в мократа, хлъзгава стена, но не намери никаква пролука, никакво място да се закрепи, никакво…)

— Спаркс! — Гласът й се усили от ехото на скалата. — Тя просто свършва!

— … пролука! — Тя чу думата изопачена от рева на водата и от собствения й ужас. Отчаяно се хвана за нея и обгърна с двете си ръце скалата. — Върви надясно!  — Тя пристъпи надясно и отвори очи, когато усети, чу кракът й намери пролуката в скалата. Ката примигваше, Муун видя, че свършва зад падащата вода. Тя се пресегна и като извъртя силно тялото си, се прехвърли в пролуката. Спаркс вървеше след нея. Муун протегна ръка и му помогна да те прехвърли.

— Благодаря. — Той разтърси претръпналите си вдървени пръсти.

— Благодаря ти. — Тя пое дълбоко дъх. Продължиха да вървят заедно в пролуката. Когато очите им свикнаха с изпъстрената със зелено светлина, разбраха, че пролуката продължава дълбоко навътре в урвата.

— Това е то — това трябва да е! Ние сме тук в мястото на избора…

Отново спряха и инстинктивно протегнаха ръце един към друг. Стояха, затаили дъх, изпълнени с очакване. Освен рева на водопада нищо друго не се чуваше. Нищо не ги докосна освен случайно отскочили пръски вода.

— Хайде — задърпа я Спаркс, — да продължим по-нататък.

Пролуката продължаваше далече и нагоре и на Муун тя заприлича на ръце, издигнати за молитва. На един остър завой Спаркс се блъсна.

— Знаех си аз, че трябваше да вземем свещи.

— Не е тъмно. — Муун го погледна изненадана. — Чудно как светлината става все по-зелена…

— Какви ги приказваш? Все едно, че живи сме заровени — дори теб не мога да видя!

— Хайде, Спаркс. — Започна да я гложди безпокойство. — Не е чак толкова тъмно — просто си отвори очите. Хайде, Спарки! — Тя го хвана за ръка. — Не можеш ли да го почувстваш? Като музика…

— Не. От това място тръпки ме побиват.

— Хайде! — Тя го задърпа, напрегнала всичките си сили.

— Не — почакай… — Той направи няколко стъпки, спря за малко, а после направи още няколко.

Сега музиката, концентрирана първоначално в главата, се разпростря и изпълни цялото й тяло, като кръвта й, която достигаше до последната й клетка. Тя я докосна с нежния допир на коприна, с вкуса на амброзия и зелената светлина на морето. — Чувстваш ли я?

— Муун! — извика възмутено Спаркс, когато се изправи пред друга стена в тъмнината. — Муун, спри! Няма полза. Нищо не мога да видя. Нищо не чувам… Аз… падам, Муун — гласът му трепна.

— Не, не падаш! Ти не можеш да паднеш. — Тя се обърна към него и видя истината в очите му, разфокусирани като на сляп човек. Видя объркването на лицето му. — О-о, ти не можеш…

— Не мога да дишам, това не е въздух, а катран. Трябва да се връщаме, преди да е станало много късно. — Той я хвана за китката и я задърпа към себе си, далеч от музиката и светлината.

— Не! — Свободната й ръка хвана неговата и се опита да се отскубне. — Върни се сам, без мен.

— Муун, ние ся обещахме! Ние си обещахме… ти трябва да дойдеш.

— Не, няма! — Тя се отскубна, видя го как падна изненадан и наранен. — Спаркс, съжалявам…

— Муун…

— Съжалявам… — Тя тръгна напред, там, където беше музиката. — Аз трябва да отида! Сега не мога да спра, не ми е възможно… толкова е хубаво. Ела с мен! Опитай, моля те, опитай! — Тя продължи все по- нататък и по-нататък…

— Ти обеща. Върни се, Муун!

Муун му обърна гръб и се затича, а гласът му остана заглушен от желанието, което изпълваше сърцето й.

Тя продължи да тича, докато пролуката отново се разшири и се озова в едно неестествено пространство, осветено от пламъка на обикновен фенер. Тя разтри очи при тази неочаквана златна светлина, сякаш излизаше от тъмнина. Когато отново можеше да вижда, когато чудесната музика затихна, тя видя Клавали и един непознат мъж и никак не се изненада… Клавали, чиято усмивка през всичките тези години никога не бе забравила, която ще помни през целия си живот.

— Ти си — Муун! Значи ти дойде!

— Аз запомних. — Тя кимна с глава, сияеща от радост, че е избрана, а от очите й рукнаха сълзи.

2

Град Карбънкъл прилича на голяма спирала на раковина, изхвърлена на края на брега на най-големия остров на Тийумат, далеч в северните ширини. Животът в него следва неуморно ритъма на морския прилив, а старинната му форма го прави да изглежда като роден от утробата на Морето-Майка. Наричат го „Град на кокили“, защото пилоните, върху които е построена част от него, навлизат във водата. Неговата долна част, приличаща на пещера, осигурява сигурен пристан за кораби, запазвайки ги от капризите на морето и на времето. Наричат го и „Звездно пристанище“, защото е център на чуждоземна търговия, макар че истинското звездно пристанище е разположено навътре в града и достъпът до него за жители на Тийумат е забранен. Градът се казва Карбънкъл6, защото може да се разглежда или като скъпоценен камък, или като цирей — зависи от гледната точка.

Видът му на огромна, изхвърлена от морето раковина е лъжовен. Карбънкъл е истински човешки кошер с всичките му, или поне много от неговите разнообразни форми, човешки и нечовешки. Най-ниските му нива, които са открити към морето и служат за жилища на работници, моряци и островитяни-имигранти, постепенно се издигат и се сливат в Лабиринта, където смесицата от техници и нетехници, от местни и от чуждоземни, от хора и от извънземни създава една жизнена среда на вълнуващо творчество и творчески порок. Аристокрацията на Зимния народ се весели и спори, и прахосва пари в експериментиране на необикновени форми на стимулиране съвместно с чуждоземните търговци, които ги донасят. А после аристократите се връщат на своите собствени нива, най-горните нива, и отдават почит на Снежната кралица, която всичко вижда и всичко знае, която контролира всяко влияние и всяка власт и прониква навсякъде в града, както водата прониква в извивките на раковината. И те не могат да си представят, че една власт, която е съществувала почти сто и петдесет години, ръководена от нейната твърда ръка, няма да е вечна.

„… Нищо не е вечно!“

Еъриенрод стоеше мълчаливо, съвсем сама. Тя подслушваше гласовете, които се чуваха от високоговорителите, монтирани в основата на огледалото. То представляваше и екран, но сега беше тъмно и показваше само нейното лице. Аристократите спореха за една счупена арфа, а не за бъдещето. Те можеха напълно основателно да разискват и бъдещето, защото оттеглянето на една власт и идването на друга бяха взаимно свързани. Нейният ум бе погълнат от бъдещето — или от липсата на бъдеще.

Тя се изправи до стената, която в тази стая представляваше също и прозорец, издигащ се до насочения към звездите купол на покрива на двореца; стоеше на върха на света, защото беше Снежна кралица, защото се намираше в своето светилище, защото бе над всички в този град. Тя можеше да наблюдава нагънатите склонове на града, вълнообразните очертания на планините, стоманеносивата повърхност на морето. Или, както правеше сега, да гледа нагоре към небето, където нощта представляваше пламтящо