Когато и той напусна мястото си, пред нея се доближи последният от държавниците, които трябваше да я поздравят, и тя видя, че това беше командирът на полицията. Докато Палу Тийон минаваше покрай Главния съдия, Муун видя жестока размяна на погледи между тях и съзря потиснатост в очите на Палу Тийон, когато застана пред нея.
— Ваше величество! — Палу Тийон я поздрави с уставна прецизност, а потиснатостта сякаш се усили от действителното присъствие на Муун пред нея на украсената трибуна. — Поздравявам ви. — Всяка нейна дума беше пронизана от болка.
Муун смутено се усмихна.
— Благодаря ти, командир. — Неочаквано се почувства неловко, като че ли говореше чрез устата на друг.
— Много се съмнявам в това, ваше величество. Но кой знае… — Палу Тийон вдигна рамене незабележимо и повиши глас. — Признаването ви за Лятна кралица слага край на моите задължения тук, ваше величество, както и на моята отговорност за всичко, което става на Тийумат. И за цялото официално управление от Хийгемъни в продължение на сто години, докато отново се върнем тук при следващата Промяна. Отсега нататък поддържането на реда ще бъде ваше задължение.
Муун кимна.
— Зная, командир. Благодаря за службата ти от името на моя народ… специално на Летните хора за спасяването ни от… епидемията. Аз имам дълг към теб, който не мога да изплатя… —
Палу Тийон отново сведе поглед.
— Просто изпълнявах задълженията си, ваше величество. — Но на лицето й се изписа изненадваща благодарност.
— Тийумат съжалява, че загубва един такъв истински приятел като теб. Аз също съжалявам. Ние нямаме много приятели в тази галактика. Ние се нуждаем от всички тях.
Палу Тийон леко се усмихна.
— Приятели се намират и на най-неочаквани места, ваше величество… Но понякога човек разбира това едва тогава, когато е много късно. Същото се отнася и за враговете. — Гласът й притихна. — Бъди внимателна, Муун, докато и последният кораб не напусне звездното летище. Не се опитвай да накараш бъдещето да настъпи преждевременно. Не само твоят собствен народ се чуди какво си ти всъщност. Ти и до сега щеше да си в килията, ако Главния съдия не беше разбрал, че това ще предизвика бунт… Единствената причина, поради която ще мине безнаказано промяната на ритуала, е защото това нищо не променя.
Муун мигаше, отпуснала ръце покрай червената й дреха.
— Какво искаш да кажеш?
— Хедж има свой начин да ликвидира техническите запаси, когато замине. Никога не подценявай това, нито за секунда. Това е най-добрият съвет, който може да ти даде сега един приятел.
— Благодаря ти, командир. — Муун изправи рамене, като се опитваше да скрие изненадата си. — Но дори и това няма да ме спре. —
Палу Тийон понечи да се обърне към собствения си народ, но се поколеба.
— Ваше величество — отново се обърна към Муун, като говореше тихо, почти беззвучно, — вярвам в онова, което искате да направите. Вярвам, че то е справедливо. Не искам нищо да го спре. — Тя като че ли се изправи на пръсти от напрежение. — Всъщност аз искам да ви помогна то да стане — каза тя със смущаваща бързина. — Аз… ви предлагам моите услуги, моите познания, моя опит и останалата част от моя живот, ако ги желаете. Ако ми позволите да ги използувам за нещо, в което мога да повярвам.
Муун почувства как настойчивостта на Палу Тийон нарасна и достигна по-високо, по-далече, по-дълбоко отвъд нещото, за което помоли.
— Ти искаш да кажеш… че искаш да останеш? На Тийумат? — Нейният шепот прозвуча глупаво и не по царски. Спаркс гледаше и не можеше да повярва.
Но Палу Тийон, зареяна в своя вътрешен свят, не виждаше и не чуваше.
— Ти си командир на Полицията… юмрук на Хийгемъни… Защо? — Муун поклати глава, сигурна, че Палу Тийон беше искрена.
— Това е времето на Промяната — отговори Палу Тийон просто.
— Не е достатъчно. — Спаркс се наведе над парапета. — Не, ако искаш да прекараш останалия си живот, като се бъркаш в нашия.
Палу Тийон потри лице.
— Какво би било достатъчно? Колко доказателства исках аз от теб, Даунтрейдър?
Той погледна настрана. Не отговори.
— За да ти кажа какво причини промяната у мен, ще ми трябва цял живот. Но повярвай ми, аз имам причини за това. — Тя отново се обърна към Муун, която й каза:
— Ти ще трябва да прекараш тук живота си, съжалявайки за това, ако промениш решението си. Сигурна ли си?
— Не. — Палу Тийон отново погледна към чуждоземците, които чакаха на техните трибуни, на светлинни години от света, към който тя протягаше ръце. — Да! Какво, по дяволите, ще загубя? Да. — Накрая тя се усмихна.
— Тогава остани! — Муун също се усмихна.
— Джеруша.
— Джеруша! — Муун протегна ръка. Палу Тийон я стисна по обичая на местните жители.
— Няма да сваля това — каза Палу Тийон, като посочи униформата си, — докато оттук не замине и последният кораб. След това аз ще приключа с Хийгемъни и ще бъда готова да принадлежа с цялото си сърце на бъдещето.
Муун кимна.
— А сега, с ваше разрешение, ще се оттегля, ваше величество. Докато имам куража да поправя старите си грешки с нови, аз ще кажа някои неща, които трябва да бъдат казани, на един човек, който не може да говори за себе си.
Муун кимна смутено, наблюдавайки как Джеруша прекоси празното пространство и се изгуби в редиците на чуждоземните.
Студен полумрак тегнеше над доковете и кея, където зората беше видяла как Промяната дойде в Карбънкъл. Муун вървеше със Спаркс, следвана от дискретна свита, между скърцащи и въздишащи кораби и неясните, отразяващи се гласове на техните уморени екипажи. Задръстването от кораби на Зимни и Летни хора, които бяха заели всяко свободно място върху водната повърхност, вече бе намаляло, след като всички гости бяха започнали своето следфестивално напускане на града.
Летните щяха да се върнат не след дълго. За тях Промяната беше сигнал за заминаване на север, за да заемат районите на Зимните хора. Скоро Тийумат щеше да приближи Черната порта и слънчевата активност на Близнаците щеше да се засили.
Зимните хора трябваше да споделят с Летните преселението по островите из огромните простори на океана, които досега бяха само техни, както и да споделят едно ново, несигурно съществувание без чуждоземна поддръжка.
И по средата на този цикличен хаос по някакъв начин Муун трябваше да сложи нов ред. „Някога си мислех, че след като отида в Карбънкъл, всичките ми проблеми ще свършат. Всъщност те едва сега започват“ — мислеше си тя. Дори тук, докато се разхождаха със Спаркс, успокоени от присъствието на морето, тя почувства товара на бъдещето да тегне върху плещите й. Тя се подпря върху посивелия от времето парапет, като гледаше надолу към студената, зелено-черна вода. Спаркс се подпря до нея мълчалив, какъвто беше през целия ден.
— Сега ти получи подкрепа. И още ще получиш. — В гласа му се промъкнаха сърдити нотки и той леко се отдалечи от нея. Всички хора, от които тя щеше да зависи, знаеха какъв е бил. И дори, ако вече не го мразеха, винаги щяха да му го напомнят, докато той сам се намрази. — Никой не управлява съвсем сам… дори и Еъриенрод.
