Снежната кралица

— Аз не съм Еъриенрод! — Тя спря, давайки си сметка, че не е искала да каже това, но беше много късно. — Аз мислех, че ти…

— Аз не мислех.

— Зная. — Но знаеше, че част от него винаги ще вижда Еъриенрод, всеки път щом я погледнеше.

Нещо разкъса и прониза водната повърхност под тях. До тях достигна тихо шептене. Муун погледна надолу и видя една глава да се издига и вперва погледа си в нея. Тя почувства как дъхът й спря. Чу неволния протест на Спаркс…

— Не!

— Спаркс! — Муун го хвана за ръка, когато той понечи да се отдръпне от парапета. — Почакай. Недей! — Тя го задържа.

— Муун, какво се опитваш да направиш?

Тя не отговори, а само го придърпа към себе си. После бавно протегна ръка, докато тъмният силует на нимфата се докосна до нея.

— Какво правиш тук? — Самотната нимфа я гледаше със светли, безизразни очи, като че ли не знаеше какво да отговори. Но не се отдалечи от нея. Плавниците й ритмично раздвижваха замърсената вода край дока. Тя започна тъжно да пее със самотен глас напевите на изгубеното минало. Песните… защо пееш? Има ли и други песни? Могат ли те да ти обяснят причината да съществуваш и можеш ли да ги разбереш? Вълнение пламна в душата й. Енгенит. Енгенит може да й помогне да се научи да разбира техния език.

Днес го бе видяла в тълпата. Видя гордост и надежда, изписани на лицето му, но не можа да се доближи до него. Забеляза и студеният поглед, с който гледаше Спаркс. Муун импулсивно наведе Спаркс над водата. Той изстена, сякаш се беше надвесил над огън. Нимфата студено отмести поглед от нейното лице към неговото и бавно се гмурна в тъмната вода, без да се допре до него.

Муун пусна ръката му, гледаше как тя остана протегната над водата, очакваща прошка.

Зад тях се чу неспокойното мърморене на Лятната свита — вездесъщите Гудвенчър, които ги следваха неотлъчно през целия ден. До известна степен тя ги настрои срещу себе си чрез съзнателното незачитане на ритуалния обред и Муун отлично знаеше, че поради техния кралски произход те могат да бъдат опасни врагове в бъдеще. Сега, вътре в себе си, тя още повече възнегодува срещу тях, защото искаше да бъде насаме със Спаркс, който изживяваше своята мъка, Споходи я мисълта, че кралската корона не означава абсолютна свобода, а по-скоро край на свободата.

— Морето никога не забравя. Но Морето прощава, Спарки. — Муун се пресегна да помилва косата му, да целуне студеното му лице, мокро от сълзи, да почувства неговия срам като още един леден отломък от собственото си съмнение. — Трябва само време — тиха прошепна тя.

— Цял един живот няма да стигне! — Думите му я накараха да потрепери.

— О-о, Спаркс… нека Морето е свидетел, че моето сърце ти принадлежи, само на теб, сега и завинаги. — Тя произнесе предизвикателно думите на клетвата; единствените думи, които можеха да запълнят пустотата в него.

— Нека Морето е свидетел… — Той повтори думите й, усетил своята съпротива сломена.

— Спаркс… денят свърши. Нека намерим място за вечерта, където ти ще можеш да забравиш, че аз съм кралица… — Тя погледна през рамо към Гудвенчър. Но какво ще стане утре? Утре всичко ще започне да отива на мястото си. Тя отметна назад коси и отново погледна към тъмнеещите води, в които нямаше вече никакви следи от жертвата, поднесена на Морето тази заран. Морето почиваше величествено в неговото безразличие — невъзмутимо огледало на студеното лице на универсалната истина. Тя видя бъдещето, което лежеше умиращо под тъмните му води, бъдещето, което никога няма да дойде, ако тя се провали, ако се препъне, ако за момент отслабне… Муун проплака като дете. — Спарки, страх ме е!

Той я прегърна здраво, без да каже нищо.

56

Джеруша стоеше на пристанищния залив под огромния чадър на висящия във въздуха дисковиден кораб. Последният кораб, който отвеждаше последните чуждоземци, напускащи Тийумат. В трескавия завършек на последните няколко дни корабите на Съвета вече бяха на планетарна орбита в компанията на други дисковидни кораби, които бяха там, за да прехвърлят товарите от совалките на твърдоглави търговци и изтощени посетители на Фестивала.

Тя стоически изтърпя инвентаризацията, проверките и справките на дати, рапорти и записи, стараейки се да провери дали нещо не е забравено, дали нещо жизнено важно не е останало несвършено, неспасено, неотпратено. Тя чувстваше вътрешно задължение да изпълни задачата цялостно и докрай. Джеруша направи всичко възможно, погрижи се нейните хора да не оставят нито един енергиен блок, нито една система несвалена, нито един контакт достъпен. И всичко това тя вършеше с ясното съзнание, че на другия ден ще се опитва обратно да възстанови всичко онова, което днес унищожаваше.

Но, в името на боговете, няма да допусна нещо да остане несвършено! Знаеше, че ако завърши кариерата си, която имаше толкова голямо значение за нея с един акт на предателство, впоследствие никога нямаше да може да изгради нов живот, който да има някакво значение за нея. Нищо, което се получава лесно, няма стойност. Корабът, товарният док зад него, пулсиращият комплекс на космическото пристанище — тя се отказваше от всичко това. За по-малко от час всичко това ще остане зад нея. Тя се отказваше от всичко това… срещу Карбънкъл! И преди последният звезден кораб да напусне пространството на Тийумат, нейните офицери ще изпратят долу високочестотен сигнал, който ще разруши всички крехки микропроцесори, заложени във всяка една апаратура, оставена по една или друга причина на планетата. Онези, които се запасяваха с техника щяха да се окажат излъгани, Тийумат щеше да се върне към точката на техническата нула. Тя си спомни с неочаквана нелепост гледката на вятърната мелница на един самотен хълм в плантацията на Енгенит Мироу. Няма никой толкова сляп, колкото онзи, който не ще да вижда. Усмихна се.

— Командир? — повика я някой.

Тя се обърна назад — очакваше още едно запитване или потвърждение относно товаренето.

— Аз съм… Гъндалийну! — Той поздрави. Усмивката му озари измършавялото му лице. Униформата му висеше като взета назаем.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да ти кажа довиждане, командир.

Тя млъкна, остави дистанционното управление на компютъра на временния док върху един празен корабен контейнер.

— О!

— Керла Тиндж ми каза… че подаваш оставка и че искаш да останеш на Тийумат. — Гласът му звучеше скептично, като че ли очакваше тя да отрече.

— Вярно е. — Тя кимна. — Оставам тук.

— Защо? И с какво преназначение? — Гласът му стана безжизнен от гняв. — От нашите хора никой не харесва това, командир.

Мога да се сетя за един или двама от държавния сектор, които са много доволни. Тя се намръщи при мисълта за клюките сред полицията относно измислената й оставка поради възраст. Но Джеруша беше отказала да я обсъжда с когото и да е — било от страх, че могат да се опитат да я разубедят, било пак от страх, че няма да могат; не можеше да каже кое от двете беше по-вярно.

— Защо не ми каза?

Смръщеното й лице се разведри.

— О, богове, Б.З.! Ти и без мен си имаше достатъчно неприятности, за да те товаря с още една.

— Щях да се натоваря с удоволствие, стига да не беше скрила от мен, командир. — Краят на брадичката му се изостри. — Аз зная, че ако не беше ти нямаше да имам право да нося тази униформа. А сега ти се отказваш. — Той наведе очи. — Ако можех, щях да направя всичко, за да променя това назначение. — Той гледаше ръцете си. — Аз повече не съм син на баша си. Единственото, което остана, е инспектор