— Ние излизаме… Времето изтече?
(Отговор.)
„От дупката! — кратък смях, изпълнен с триумф. — Прекъсване на енергията… по-добре да запазим онова, което ни е останало за срещата.“
Менгемето на свръхналягането около Муун се отпусна така рязко, както и се беше появило. Тя се протегна. С изчезването на смазващото тегло от тялото си се почувства така, сякаш беше въобще нематериална, като балон, издигащ се от тапицираната седалка и опъващ предпазните колани. Тя погледна тялото си и се вкопчи в коланите.
„О-о, Силки. Вече съм стара за това. Една цивилизована личност не лети по този начин.“
(Отговор.)
„Разбира се, това е въпрос на принципи! Надявам се, ти не смяташ, че бих продължила да върша работата на Т. Дж. само за пари, нали? И,
— Муун, ти…
— Не се плаши! — Муун затвори учудените си очи. — Това е присъствието на богинята. Стаята е пълна с Море, затова плуваме… Това е чудо.
Елзевир й се усмихна малко тъжно.
— Не, скъпа моя… Ние сме отвъд обхвата на твоята богиня, отвъд досега на твоя свят. Дотук просто не достига гравитация23, която да те притиска надолу. Стани, за да разбереш какво искам да кажа.
Муун откопча несигурно коланите и се тласна нагоре. Елзевир се блъсна в нея и я хвана за крака, преди да се удари в увисналия над тях конус, приличащ на онзи, който защитаваше Крес на кушетката.
— Леко! — Елзевир я притегли до прозореца отпред и посочи надолу. — Под нас лежи кривината на сферата на Тийумат, полупрозрачното синьо, осеяно с бели вълнички срещу стената от звезди.
В сърцето си тя знаеше какво ще види. Но когато отиде до прозореца, гледката надмина всичките й очаквания. Можа само да промълви:
— Красиво… красиво…
— Почакай да минем през Черната порта и да видиш онова, което се намира от другата страна.
— О-о, да… — В ума й се промъкна тъмното семе на съмнението. Тя отмести очи, обърна глава. — Черната порта? Но нали през нея чуждоземците отиват на други светове… — тя погледна назад и навън, към нейния свят, който лежеше под краката й — толкова огромен и толкова разнообразен, сякаш гледаше морето през лодка със стъклено дъно.
— Не… не, не мога да мина през Портата с вас. Аз трябва да отида в Карбънкъл. Трябва да намеря Спаркс — тя енергично се отблъсна от илюминатора и се хвана за облегалото на седалката на Силки. — Ще ме върнете ли обратно? Можете ли, бихте ли ме свалили на… звездното пристанище?
— Да те върнем обратно? — Елзевир свъси синьо-виолетовите си очи. Тя притисна ръце към устните си. — О-о, Муун, скъпа моя. Страхувам се, че не си разбрала. Виждаш ли, не можем да те върнем долу. Те ще ни проследят, а освен това и енергията ни е малко… Сега няма начин да се върнем обратно. Страхувам се, че когато ти казах за Портата, не ти предложих избор.
12
— Вие ли сте собственик на този летателен апарат? — Джеруша стоеше до летателния апарат на кея, а дъхът й замръзваше в студения нощен въздух. Тя се намръщи на големия мъж, облегнал се със същото фалшиво самообладание, което показваха в бара контрабандистите на техника Гъндалийну стоеше до нея и се повдигаше на пръсти със зле прикрито разочарование.
— Аз, тъй като имам всички права да бъда — гласът му хриптеше като при ходене по чакъл. Мъжът енергично жестикулираше пред лицето й; светлината беше слаба, но очевидно той беше чуждоземен. „От Тсие-пун, предположи тя, или може би от Номер Четири.“ — Нима сте изминали целия път от Карбънкъл, за да ми вземете такса за паркиране, инспектор?
Джеруша изкриви лице в гримаса, за да прикрие отвращението си. Тя бе скръстила ръце върху дебелото палто. Отгоре бе положила ударената си ръка. Десният й лакът беше побелял като звезда. От болка й се гадеше и само поради огромния си гняв все още успяваше да се владее. Една стара жена и няколко души некадърници я бяха направили за смях. Измъчваше я съмнението, че сама си бе виновна за това. По дяволите! Тя беше длъжна да прилага закона, а не да го променя, както на нея й харесва. Добре, че този поне не успя да избяга.
— Не, гражданино Енгенит, ние дойдохме да те хванем на местопрестъплението и сега няма да можеш да отречеш, че се занимаваш с контрабанда на стоки под ембарго.
На лицето му бе изписана едновременно и изненада, и възмущение.
— Бих желал да зная въз основа на какви доказателства ме обвинявате. Вие не ще намерите…
— Зная. Ти не успя да извършиш сделката, нямаше време. Но си бил видян в компанията на чуждоземните, които ни се изплъзнаха.
— За какви чуждоземци говорите?
Беше почти готова да повярва, че наистина не знае.
— Жена на възраст около седемнайсет стандартни години с бяла коса и кожа на лицето.
— Тя не е контрабандистка! — Енгенит се отмести от колата разгневен.
— Беше с тях, когато отидохме да ги арестуваме — обади се Гъндалийну. — Удари инспектора и избяга с останалите.
— Тя е Лятно момиче от Уиндуърд. Казва се Муун Даунтрейдър. Докарах я и я оставих в странноприемницата, защото… — той млъкна. Джеруша се зачуди какво се страхуваше да каже. — Тя не знае нищо за това.
— Тогава защо им помогна да избягат?
— Какво, по дяволите, бихте направили вие, ако току-що бяхте пристигнали от Лятното царство и към вас се спуснат двама с извадени парализиращи револвери? — Възбуден, той направи две крачки. — В името на хилядите богове, бихте ли имали време за размисъл, ако бяхте на нейно място?
Джеруша направи гримаса, а после се помъчи да се усмихне.
— Можеш да разгледаш нещата и обратно — не можеше да разбере защо той защитава момичето.
— Според вас всички са избягали, така ли?
Гъндалийну кисело се засмя.
— За човек, който нищо не знае, проявяваш адски интерес към станалото тази нощ.
Енгенит не му обърна внимание и продължи да очаква отговор.
— Избягаха всички. Техният кораб напусна Тийумат безпрепятствено — Джеруша видя как лицето му промени изражението си, но това не беше облекчение.
— Всичките? Искате да кажете, че тя е заминала с тях? — думите прозвучаха така, сякаш устата му се бе вдървила.
— Точно така — тя кимна и притисна здравата си ръка върху болния лакът, за да намали болката. — Взеха я със себе си. Да не би да искаш да ни убедиш, че е била случаен наблюдател, местен човек?
Енгенит се обърна и удари с юмрук предното стъкло на машината.
— Грешката е моя…
— Каква ти беше тя, гражданино Енгенит? — попита Гъндалийну. — Изглежда не е случаен непознат.
