избор — ръката й отново стисна леко рамото му. Тя отметна раздразнено кичура коса, но на лицето й падна друг, по-голям. Никога не я бе виждал такава — уморена, смутена и разочарована. Толкова много земна, толкова много приличаща на него… и на Муун.
— Сега никога няма да опозная Муун, Спаркс. Само ти ще можеш да ми разказваш за нея, да ми напомняш за нея. Разкажи ми за нея онова, което си спомнящ най-ясно, чувстваш най-дълбоко. Какви неща обичаше тя… какво ти обичаше в нея? Кажи ми, колко я обичаше?…
Споменът за нощта край камината и воят на вятъра отвън отново се върнаха при него заедно с хиляди други спомени за Муун: деца, хванали се за ръце, се въртят на колело на блестящия пясък; загърнато в шал момиче, тегли заедно с него мрежа, пълна със златисти рибки по заледената палуба; и отново любимата, шепнеща нежни думи, които стоплят сърцето му.
— Не мога. Не мога да ти разказвам за нея… — гласът му секна. — Не, щом е заминала.
— Заминала е, Спаркс — Еъриенрод свали диадемата си, разтърси глава и косата й се разля като водопад по раменете й, по гърба й, по цветовете на семплата й рокля. — Но ти не си я загубил. Не, ако не искаш това — тя се наведе напред. — Ние много си приличаме, нали… тя и аз?
Той я гледаше през водопада от коса с цвят на слонова кост, с тяло като на момиче и рокля, опъната върху малките, твърди гърди… устните, очите с цвят на ахат, задаващи безмълвен въпрос, лицето, отговарящо:
— Нека вечно бъда твоята Муун — пръстите й вдигнаха кичур огненочервена коса с познат до болка жест. Той почувства как кръвта тупти в слепоочията му. Вътре в главата си чу гласа на Морето, но дали то го благославяше или проклинаше, той не разбра, нито пък вече се интересуваше. Беше целият в огън и дори морето не беше в състояние да угаси пламъците. Той се пресегна, за първи път я докосна, плъзна ръката си по голото й рамо до хладната извивка на лакътя.
Тя се изви жадно в неговите прегръдки, притегли го на леглото до себе си, като насочваше ръцете му.
— Покажи ми колко много я обичаше…
Спаркс лежеше със затворени очи и поглъщаше сигналите, които изпращаше в мозъка му умореното му тяло. Той вдъхна топлото ухание на мускус, носещо се от Еъриенрод, почувства натиска на тялото й до себе си. В нея нямаше мирис на море; вместо това се усещаше аромата на вносни парфюми. И въпреки това той почувства в нея присъствието на Морето: тя, която беше въплъщение на богинята — обвита в пяна, от косата й излитаха морски птици, с устни като изгряващо слънце… Бе го чакала столетия. Той слушаше ритъма на тихото й дишане; отвори очи и погледна лицето й. Очите й бяха затворени, усмихваше се в съня си. Тя можеше да бъде дори онази, чието име бе назовал в момента, когато изгуби контрол…
Сепна се от учудване, когато отново осъзна, че до него лежи Зимната кралица. Цялото му същество се изпълни с нежност. Копнееше да й даде любов, вярност — живот, който бе обещал на нейното изгубено аз.
— Еъриенрод… — шепнеше той чуждото име в ухото й. — Еъриенрод, искам да бъда единственият.
Тя отвори очи и го погледна с нежно неодобрение.
— Не. Не, любов моя.
— Защо не? — той хвана ръцете й ревниво. — За Муун аз бях единствен. Нека бъда единствен и за теб. Нека да не бъда поредната рибка в мрежата ти. Не искам да те деля със стотина други.
— Ти трябва да ме делиш, Спаркс. Аз съм кралицата, силата. Никой не ме ограничава, никой не ме командва… аз няма да позволя това, защото то ще отслаби моята власт. Никога няма да има само един — мъж или жена. Защото аз съм Единствената. И аз никога няма да бъда поредната, както си ти… — тя го целуна нежно по челото, пръстите й се плъзнаха по чуждоземния медал на гърдите му. — Мое звездно дете!
Той потрепери.
— Какво има?
— Тя ме наричаше така — Спаркс се надигна на лакът и погледна към нея. Лежеше усмихната, извън времето. — Ако не мога да бъда само аз, то поне искам да бъда единственият, който е от значение. — Той си представи присмехулната фигура, облечена в черно, изправена винаги отдясно на кралицата, която го дразнеше и му се подиграваше със злобно задоволство винаги, когато бяха сами. — Ще извикам Старбък на дуел.
— Старбък? — Еъриенрод замига изненадана, преди да започне да се смее. — Любов моя, ти си много отскоро тук, за да можеш да разбереш какво приказваш… и си много млад и жизнен, за да захвърлиш всичко. Защото това ще стане, ако извикаш Старбък на дуел. Поласкана съм от жеста, но ти забранявам. Повярвай ми, като ти казвам, че не изпитвам никакви чувства към него. От първия Фестивал, когато сложих маската на Зимна кралица… толкова отдавна… — очите й се промениха, тя вече не го виждаше — не е имало никой в леглото ми или в живота ми, който да ме е накарал да мечтая за времето, когато бях само Еъриенрод и да живея в един, макар и ограничен, но свободен свят. Ти ме накара да мечтая за изгубената невинност… ти ме накара да мечтая — тя се усмихна отново, почти учудено. — Не е необходимо нищо да правиш или да бъдеш, за да те обичам и да те пазя от беди. Старбък ще те убие, дори и с голи ръце. И освен това Старбък може да бъде само чуждоземец. Той трябва да познава и да има контакт с хората от неговия народ, за да може да ми помага да ги държим под контрол.
— Аз съм чуждоземец — Спаркс свали медала от врата си и го вдигна пред очите й. — Но аз познавам и този свят, аз съм част от него и го мразя не по-малко от теб. Аз гледах и слушах; зная достатъчно и за двореца, и за града, и за начина, по който чуждоземните го експлоатират. А ти ще ме научиш на всичко, което не зная… — той се усмихна. Това беше усмивка, която Муун не би могла да разбере. — И аз искам да зная едно нещо, необходимо ми е наистина да зная как да извикам Старбък на дуел и да го победя — той млъкна усмихнат.
Еъриенрод мълчаливо го изучаваше. Тя се опитваше да прецени неговия ръст и тегло. Стори му се, че по лицето й премина сянка, преди тя да кимне.
— Извикай го на дуел, щом толкова настояваш. Но ако те победи, ще те кръстя суетен малък самохвалко и ще се любя с него върху твоя гроб — тя сграбчи объркания Старбък и го намести върху себе си.
— Няма да ме победи — той отново жадно затърси устните й. — И ако не мога да бъда твоят единствен любовник, аз ще бъда най-добрият.
15
Беше сутрин. Старбък се приготвяше бавно и старателно в най-вътрешната стая на апартамента си. С всеки измерен жест той се убеждаваше, че се владее напълно. Бе облечен с удобни ловни дрехи, вместо глупавото дворцово облекло, за да има по-голяма свобода на движение. Грижливо надяна черните си кожени ръкавици и си сложи шлема с качулката. Мина му през ума, че това мажеше да бъде последният път, когато носи маската или изпълнява този ритуал, и настръхна. Той отхвърли надменно тази нелепа мисъл, уверен, че ще се справи без каквито и да било затруднения със Спаркс.
Значи този любовник със сополив нос си мисли, че ще може да бъде Старбък и дори има смелостта да обяви дуел — и Еъриенрод е приела това. Щеше да се чувства огорчен, ако силите им не бяха толкова абсурдно неравностойни. Еъриенрод нямаше да допусне един невеж хлапак, някъде от далечните забутани острови, с медал за чуждоземен произход, закупен от заложна къща, да обяви дуел, ако не беше адски сигурна, че той няма никакъв шанс да спечели.
Не, тя просто търсеше развлечение. От нея можеше да се очаква такава идея. Откакто научи за братовчедката на Даунтрейдър, тя се промени, стана злобна, вечно с лошо настроение, животът с нея стана още по-труден. Не можеше да повярва, че има нещо на света, което може да пробие нейната броня от върховен егоизъм и непоклатима надменност. Какво й беше това момиче, та Еъриенрод я бе следила през всичките тези години? Би дал всичко, за да разбере какво прави Еъриенрод уязвима…
Вече знаеше какво беше за нея момчето. Бе успяла, след най-дългото известно му преследване, да вкара изплъзващата й се плячка в леглото. Момчето или бе лудо, или нарочно бе играло ролята на непреклонно и невинно. Във всеки случай бе успяло. Когато гледаше момчето, лицето на Еъриенрод
