придобиваше изражение, което го вбесяваше от ревност, неизпитвана към никой от миналите й любовници.
Но всичко това нямаше никакво значение. Беше празно губене на време отново да го предъвква. Очевидно тя вече се отегчаваше от него. След като бе преминала възбудата от преследването и недостижимият обект бе в леглото й, тя явно бе решила да се освободи от него така, както бе сторила с другите. Това имаше смисъл. Това беше точно в нейния стил — такава, каквато я познаваше. Тя отново ще бъде негова, отново ще се върне при него, така както винаги се беше връщала. Защото той знае какво иска тя и може да й го даде.
Щеше да бъде истинско удоволствие да изпълни следващото й желание, като убие този неприятен малък кучи син. Еъриенрод даде на момчето правото на избор на оръжие. Това не го тревожеше, защото той, Старбък, бе добър с всякакво оръжие и противник му беше едно мамино синче, което знаеше само да свири на флейта. Беше почти под достойнството му… Но все пак смяташе, че ще му достави удоволствие.
Старбък се самоизучаваше в дългото огледало и беше доволен от ефекта. Той препаса колана за оръжие, излезе от стаята и се отправи към Залата на Ветровете, където Еъриенрод бе наредила да се срещнат. Това го изненада, но той не възрази. Сановниците и слугите, покрай които мина, отправяха към него неразгадаеми нервни погледи. (Дори и сановниците, каквито си бяха слабаци от знатно потекло, пред него винаги се държаха почтително.) Всички знаеха, че в този ден има дуел, макар и да не знаеха кой го беше обявил… или какъв ще бъде резултатът от него, въпреки че се досещаха.
„Какво ли оръжие ще избере момчето?“, чудеше се той. Ръцете го сърбяха от нетърпение. Той потри длани. Дуелите бяха нещо, което никой уважаван Зимен човек не обичаше да признава, че съществува някъде в тяхната половина на света: нещо останало от тъмните времена, преди Хийгемъни да донесе просветление на този изгубен свят; едно време, когато в очите на хората кралицата беше действителното Море-Майка, а мъжете се дуелираха за нейното божествено благоволение… Фактът, че това беше белег на нецивилизованост, не го тревожеше. Той се радваше, че може да изпита силите си срещу друг мъж, да докаже на света — на Еъриенрод, на себе си, че той е по-добър от онзи, който се опитва да го свали. Не само по-силен, но и по-умен. Затова винаги бе печелил и винаги ще печели. Въпреки че не беше от знатен кареумовски род, носещ на гърба си целия свят, той успя да се издигне до положение, за което можеше да мечтае и най-добрият технократ на Кареумов. Той имаше всичко онова, което имаха и те. Но той имаше и онова, което те нямаха — водата на живота. Колко много от тях с радост биха дали спечеленото през целия си живот, за да изтрият по един ден от всяка седмица, или от всеки месец, който тежи на плещите им? Той всеки ден пиеше от фонтана на младостта — това бе свързано с неговата работа. Докато даваше на Еъриенрод всичко, което тя искаше, щеше и да има всичко и никога нямаше да остарее. А докато беше в разцвета на силите си, никой съперник нямаше да бъде в състояние да го лиши от тази привилегия.
Старбък стигна до приемната зала. Сега тя беше празна, огромна и тиха, сякаш затаила дъх. Той я прекоси, но това не наруши тишината. Чудеше се как се чувства човек, живял сто и петдесет години, колкото бе живяла Еъриенрод; който е видял връщането на чужденците и повторното раждане на Зимата; който е свидетел на възраждането на цивилизацията; който може да избира удоволствията си. Би желал да знае как един мъж — или една жена — би се чувствал след всичко това. Чудеше се дали ако бе живял толкова дълго, щеше да започне да разбира бъркотиите в ума на Еъриенрод.
Отдавна бе забравил броя на жените, които бе имал: от такива със знатно потекло до робини; мразил бе някои от тях, използвал бе повечето и уважавал само една или две, но не бе обичал никоя. Нищо никога не му бе доказало, че любовта е нещо повече от дума с пет букви. Само слабите и неудачниците вярваха в любов или в богове…
Никога не беше изживявал онова, което изживя с Еъриенрод. Тя не беше толкова жена, колкото дух; нейният магнетизъм беше направен от всичко онова, което за него бе привлекателно. Тя бе направила от него човек, който не желае да повярва в своята уязвимост. Това отне от него вярата в странни богове… или странни богини. А той не бе имал сто и петдесет години младост и удоволствия, сто и петдесет години, през които да разгадае нейните тайни, дори и ако би желал да стори това. Той имаше само пет години, преди да напусне тази работа завинаги — или да умре. След пет години всичко щеше да свърши в Промяната — Еъриенрод ще умре… а с нея и той ще умре, освен ако не се измъкне навреме. Обичаше я, а той никога през живота си не бе обичал друг човек освен себе си Но не мислеше, че я обича повече от живота.
Когато влезе в Залата на Ветровете, видя, че тя го чака на платформата. Зад гърба й Бездната отправяше към нея със стенания и въздишки алчния си поздрав. Случайни пориви на вятъра повдигаха кичури от млечнобялата й коса и я пускаха върху диплите на бялата й церемониална пелерина. Пелерината бе направена от пуха на арктически птици — напръскана със сребро и мека като облаците… Беше я обличала шест пъти, при всеки от предишните дуели. За първи път я бе облякла, когато той беше претендент.
Хрътките стояха от лявата й страна. Козината им блестеше, клепките им лежаха върху техните седефени безизразни очи. Те присъстваха, за да дадат обет за вярна служба на победителя, и мълчаливо да отнесат трупа на победения. Вече десет години, откакто слушаше, но не разбираше, нито пък се опитваше да разбере безкрайните ям диалози. Той не знаеше дали водят полов живот, както не знаеше дали изобщо имат пол. Предполагаше се, че интелигентността им беше по-ниска от тази на човека, но как по дяволите, може да се прецени един извънземен ум? В някои светове ги третираха като роби. Но там третираха като роби и човешки същества. Запита се какво ли си мислят, като го гледат, дали някога си мислеха за нещо друго, свързано с човека, освен за убиване.
Старбък се поклони според правилата на Еъриенрод и на момчето.
— Аз дойдох. Избери оръжието — за първи път той нямаше да избира оръжието. Докато произнасяше ритуалните думи, Еъриенрод спря за момент погледа си върху него. Но в очите й нямаше успокоение — само онази студенина, която се появи с идването на момчето. Нима тя наистина все още беше безумно влюбена в това Лятно копеле? Наистина ли вярваше, че той има някакъв шанс?
Старбък разтри юмруци, внезапно изваден от равновесие. По дяволите, тя нямаше да може да се измъкне по този начин! Той щеше да убие това момче и тогава щеше да се върне в леглото й, независимо дали тя го искаше, или не. Той се мъчеше да напъха своя убийствен гняв в усмирителната риза на съсредоточеността.
— Е, какво избра?
— Вятъра — Спаркс се усмихна загадъчно и посочи с ръка. — Ние ще застанем там, на моста, и онзи, който по-добре владее ветровете, ще се задържи на него. — Той бавно извади флейтата от торбичката на пояса.
Старбък ахна от изненада. Значи ето как момчето бе решило да излезе насреща му. Нахално и глупаво. Със своите свирки сановниците можеха да поддържат около себе си пространство, защитено от бурния вятър, докато минават над Бездната, но не можеха едновременно да управляват две пространства. С контролната си кутия той можеше да създава акорди и обертонове, които едновременно да го защитават и да атакуват. Ако момчето си мислеше, че с флейтата си от раковини е по-добре въоръжено от един сановник, тогава то щеше да изживее най-голямото разочарование в живота си — и последното.
Еъриенрод отстъпи назад. Пелерината й се изду като мъгла, като полупрозрачните въздушни панели над моста. Тя остави двамата изправени един срещу друг.
— Нека по-добрият победи — прозвуча гласът й безизразно.
Без да чака Спаркс да тръгне пръв, Старбък мина покрай него и се качи на моста. Той премина почти безгрижно, поставил пръсти върху музикалните бутони на колана си. Веднъж вятърът успя да го докосне и да спре дъха му, но той беше сигурен, че никой не забеляза. Най-после се спря, бе преминал повече от половината от разстоянието. Той стоеше и чакаше с една ръка на хълбок, а другата бе поставил върху колана си. Никога преди не бе стоял върху моста неподвижен. Под него пъшкането на градската машинария изглеждаше безкрайно, а мостът твърде слаб. Той натискаше като автомат бутоните и старателно избягваше да погледне надолу.
Спаркс вдигна флейтата до устните си и стъпи на моста. Мелодичната чистота на тоновете достигна ясно до Старбък. Той видя с изненада, че тя наистина действа — музиката сякаш обви момчето с някакъв похлупак и то се движеше сред спокоен въздух. Огненочервената му коса и зелената коприна на ризата му не помръдваха. Сигурно много дълго бе анализирал това място, макар че това никак нямаше да му помогне.