Снежната кралица

започне подаването на информация в насочващата система на кораба. Без участието на човек, в когото са имплантирани качествата на астронавт, никой не би могъл пълно да използва схемите за симбиоза с корабните компютри. Но в своя Транс една сибила може да достави информацията, която компютрите не притежават.

— Готово — гласът на Силки, на развален сандхи, достигна до нея като шепот всред тишината на стаята за управление. — Изпитва ли момичето болки?

— Откъде да зная? — отговори тя, а в гласа й се долови съмнение. Тя се намръщи. Тялото му на амфибия лъщеше от маслото, с което се беше намазал, за да се предпази от обезводняване. Гласът му прозвуча необичайно несигурно. Мина й през ума, че той трябва да изпитва съчувствие към тази беззащитна непорочност, откъсната от познатия й свят, оставена на милостта на непознати, които я предават.

— Може ли да умре?

— По дяволите, Силки! — Елзевир прехапа устни. — Ти знаеш, че аз не мога да отговоря, че… но ти знаеше, че не бих го направила, ако допусках такава възможност. Ти знаеш, че… Но какво друго ни остава освен да опитаме? Казах й, че трансът ще бъде продължителен; тя го прие.

— Но тя е толкова млада. Тя не знае. Ти я лъжеш — продължи той укорително. Никога по-рано не бе го чувала така да говори.

Елзевир затвори очи.

— Ще компенсирам всичко. Ще се погрижа на Кареумов да има всичко, което желае, за да бъде щастлива. — Тя отново отвори очи и погледна към Муун. Сега тялото на момичето, облечено в розов костюм, беше отпуснато, притиснато леко към стените на пашкула. Нима бяха изминали само четири космически дни от онова проклето приземяване на Тийумат, когато побягнаха обратно с кораба, без да направят нищо освен това, че Крес беше пред умиране и трябваше да прибегнат към помощта на един чужд човек?

А времето течеше: полицията вече претърсваше пространството над Тийумат, а те не можеха да допуснат да бъдат хванати с отвлечен гражданин на борда. Момичето искаше да върви у дома си… но нямаше начин да бъде върната. Крес трябваше, да бъде заведен в болница… а единствените болници, които можеха да го спасят, бяха на Кареумов, отвъд Портата.

Но само Крес можеше да ги преведе.

И тогава тя си спомни: Муун беше сибила, а някога Т. Дж. й беше казал, че е видял една сибила в транс да управлява поляризатор на поле и с това е спасила пет души при една промишлена авария. Тази сибила не била обучавана за работа със сложни машини. Нямало значение, че тя почти не знаела каква била машината. Нейно задължение било да служи на всички, които имали нужда от нея — тя би могла да ги преведе сигурно през Портата.

Но когато се опита да обясни това на Муун, тя се натъкна на толкова непреодолима бариера, колкото беше и самата Порта. Муун стоеше на седалката си в ЛБ, отказваше да влезе в по-големия кораб.

— Върнете ме обратно. Аз трябва да отида в Карбънкъл! — Лицето й бе като стиснат юмрук и тя отговаряше на всеки възможен аргумент с горните две изречения — непоклатима и недосегаема.

— Но, Муун, чуждоземците никога няма да ти позволят да се върнеш, ако разберат, че си била с нас. Ти вече си обявена извън закона. Всички ние ще бъдем осъдени на заточение в лагерите на Биг Блю и, повярвай ми, мила моя, по-добре е човек да умре, отколкото да живее в тези лагери.

— За мен няма значение, ако не мога да се върна. Без него нищо няма значение.

О-о, дете, колко си щастливо да вярваш, че е толкова просто… и колко си наивна. И все пак нещо у нея й говореше, че е така; след смъртта на Т. Дж. животът й не беше пълен…

— Аз наистина зная. Зная, че сега ти изглежда така. Но ако не мислиш за себе си, тогава помисли за Крес — тя повдигна ръка покрай хладната полупрозрачна обвивка до нея, в която мъждукаха последните угасващи въгленчета на неговия живот. — Той ще умре, Муун. Ако не отидем на Кареумов, той ще умре. Ти си сибила. Това е твое задължение.

— Не мога да направя това, което искаш от мен — Муун поклати глава и плитките й се развяха. — Не мога, не зная как да го направя. Не мога да управлявам звезден кораб… — гласът й се повиши — А и не мога да изоставя Спаркс!

— Това ще е само за няколко седмици! — избухна Елзевир в отчаяние. Думите сами се изплъзнаха от устата й. Преди тя да успее да каже нещо, видя как момичето изправи глава, а очите й я гледаха скептично.

— Кол… колко дълго?

— Около месец, в едната посока. — Космическо време. И щяха да минат повече от две години но времето на Тийумат. Но Елзевир не й каза това — нуждата надделя. — Само два месеца във всяка посока. Муун, ако вземеш кораб от залива Шотоува до Карбънкъл, ще загубиш толкова време. Помогни ни да преведем Крес през Портата, помогни на Крес… и ако все още желаеш да се върнеш, щом стигнем до Кареумов, ще те върна обратно, обещавам ти.

— Но как да го направя? Аз не мога да управлявам звезден кораб.

— Ти можеш да правиш всичко, да бъдеш всичко, да отговаряш на всякакъв въпрос, освен на един. Ти си сибила Време е да разбереш какво значи това, скъпа моя. Повярвай ми.

Когато се пресегна да освободи Муун от коланите, които я придържаха към седалката, думите я задушиха.

Силен трясък прозвуча в кораба и върна Елзевир към действителността.

— Силки! Какво беше това? Нещо се развърза… — Защитната противотежест на пашкула я направи неподвижна. Тя не можеше да премести пръст, не можеше на милиметър да повдигне глава; не можеше да направи нищо, освен да гледа право пред себе си към блестящия рак, ширнал се на екрана пред тях.

„Ръчен часовник“.

Тя въздъхна с раздразнение и облекчение като видя, че той се удари в двойната звезда на долната половина на екрана.

— Беше ми съвсем нов! — образите на звездите отплуваха към центъра на екрана, Черната дупка беше звездна корона, символ на нейната власт над самата светлина… Небрежност! Нещо по-голямо от часовника, оставено незавързано, можеше да пробие корпуса. — Много пъти съм минавала по този маршрут; очевидно годините си казват думата. Т. Дж. ми беше опора, Силки… а него го няма. — Тя усети леко разтърсване. Погледна отново и видя пред тях звездното поле. Пътят им към гибелта се осветяваше само от слой червеникава адска светлина.

— Тя контролира полевите стабилизатори, Силки, иначе досега да сме направили салто. Знаех, че ще ни преведе.

Ами ако това повреди ума й? Ако се случи нещо на момичето, тя никога няма да ни прости. Никога. За няколкото дни момичето потвърди онова, в което Т. Дж. винаги бе вярвал. Гъвкава и независима, Муун бе започнала да се възстановява от бързото преселение и започна да достига възможностите, които й предлагаха за изкупление. В семпъл, привличащ окото летателен костюм, вместо в дрехи от сив домашнотъкан плат не можеше да се разбере, че това е обикновен гражданин от долните класи на Хийгемъни, смятан за недостоен поради ограничените си знания. Но сибилската организация на цивилизацията, далеч по-съвършена от тяхната, я бе намерила за достойна.

Мечтата на Т. Дж. беше някой ден всички интелигентни същества да имат равен шанс за реализация на възможностите си-. По тази причина той бе започнал да извършва контрабандни доставки на Тийумат, въпреки безплодните протести на Елзевир, че се превръща в обикновен контрабандист.

— Има контрабандисти и контрабандисти, любов моя — беше й казал той усмихнат. Оттогава тя знаеше, че никакъв човешки протест не може да заглуши вътрешния глас, който го насочваше… дори и нейният.

Хийгемъни спираше развитието на собствената техническа база на Тийумат, като налагаше ограничения и ембарго (тя все още си спомняше как звучаха неговите лекции в препълнения им апартамент); поддържаха жителите на ниво на пеленачета, даваха им избрани играчки, които по-късно техните родители господари могат да направят безвредни. И всичко това заради тази ценна гадост, водата на живота, която съблазняваше привилегированата Хийгемъни с надеждата за вечен живот.

Ако Тийумат бе развил собствена технологическа база, ако бе оставен през столетието след