— Защо, Еъриенрод? Защо е всичко това? Толкова ли е важно за теб това Лятно зверче, което ти дори никога не си виждала? Първо използва момчето, за да я докараш тук; сега пък това, защото си е отишла… Какво значение, в името на седемте кръга на ада, има тя за теб?
— За мен тя е от голямо значение… — Еъриенрод пое дълбоко дъх — нещо, което, дори и да искам сега, не бих могла да ти обясня. — Тя му беше описала плана си само в основни линии, без подробности, когато неговата ревност към момчето бе станала невъобразима. Когато бе сигурен, че нейният интерес към други любовници е престорен, той бе доволен. Но Спаркс беше нещо повече и тя беше сигурна, че той също разбира това. Еъриенрод не харесваше собственическото отношение на Старбък, но подобно на другите му слабости тази също можеше да се използва. Затова именно му разказа за съществуването на момичето, но не и причината за неговото съществуване… — Тъй като тя е напуснала нашия свят, няма защо да знаеш каква бе тя. Забрави за нея. Както и аз трябва…
— А момчето? — запита той възмутен.
— Забрави и за него, ако от това ще се чувстваш по-добре. — Еъриенрод видя, че той се намръщи.
Той кимна, успокоен от нейния допир.
— Ами Палу Тийон? Тя е допуснала контрабандистите да се измъкнат от планетата. Искате ли да… да организирам и за нея нещо?
— Не — тя погледна към Залата на Ветровете. — За нея имам други планове. Тя също ще си плати… повярвай ми, ще си плати. Сега върви. Искам това да стане скоро.
Той се поклони и напусна залата. Еъриенрод седеше сама сред огромната бяла тишина.
14
Спаркс лежеше с разперени ръце и крака на леглото в стаята на частния си апартамент и опипваше с пръсти филизите на една извънземна лоза, майсторски изрязана върху лицевата дъска на кревата.
Муун бе нарушила дадената дума и бе станала сибила. Защо? Защо бе постъпила така с него? И защо сега постъпи по този начин? Защото бе повярвала, че той никога няма да се върне? Защо той не се върна в Нейт преди една година? Ако беше там, когато тя се завърна вкъщи, тогава това нямаше да се случи.
Но той не се бе върнал. Първо, защото всичко се бе объркало, а после, защото всичко се оправи, след като кралицата го откри. Във всеки случай Нейт и целият Летен свят сега изглеждаха така далечни и сиви, като стена от мъгла. Единствената реалност беше калейдоскопът от образи на града, който заливаше всичките му сетива, и съзнанието, че вече никога не ще се задоволи с ограничения свят от острови и море. Морето… Морето за хората от града вече не бе нищо друго освен воден слой върху едно каменно кълбо. Те проклинаха хилядите богове и рядко им се молеха — а отговорите, които наистина търсеха, получаваха от машини.
На масата в съседната стая той имаше контакт за включване към една от тези машини Спаркс бе изпълнил невероятно голямото пространство, дадено му от кралицата, с машини, които приказваха, пееха и дори слушаха; правеха снимки и показваха снимки, които му показваха разстоянието до най-близките звезди. Понякога се опитваше да ги разглоби, но те се разпадаха на прах в ръцете му или се оказваха празни и съдържаха само няколко метални люспици омотани с жици и следи от насекоми по тях Но кралицата го поощряваше в тази му дейност, позволяваше му да изследва техническата апаратура на двореца. Дори го изпращаше в многобройните магазини на Лабиринта да си достави още.
Той все още се чудеше защо го бе избрала и защо го бе възнаградила така богато за малкото, което й предлагаше. Но постепенно привикна Вече не му правеше впечатление начина, по който кралицата го наблюдаваше, докато свири — с напрежение, което нямаше нищо общо с музиката. Това правеше пръстите му несигурни, а той имаше чувството, че стои гол пред нея. А по-късно дойдоха сякаш случайно промълвени думи, целувки, „случайни“ срещи на усамотени места… Тя приличаше толкова много на Муун, че му беше трудно да свали очи от нея, трудно му бе да отбягва нейния поглед, да не отговоря на нейните вълнения и желания.
Но тя не беше Муун, тя беше вечно младата Зимна кралица и когато наблюдаваше отношението й към чуждоземци и царедворци, все повече разбираше истината. В нея имаше качества, които липсваха на Муун — мъдрост, пресметливост, опит, който се криеше зад многозначителната й усмивка. А имаше и качества, които Муун никога нямаше да притежава — качества, които му беше трудно да назове… като безименните нещица, които съставяха Муун и които той никога не видя у Еъриенрод. И тя никога няма да остави трайни спомени в паметта му, никога няма да стане човекът, с когото да споделя всичко.
И все пак те толкова много си приличаха… Не в края на краищата Еъриенрод стана реалност, а Муун — само далечен спомен. И това го плашеше. Сега въжето, с което бе свързан към Лятната половина на живота си бе прерязано — Муун бе заминала. Вече нямаше причина да се връща в собствения си дом… Те никога нямаше да разплетат възела, в който беше оплетено бъдещето им. Той вече никога няма да види Муун, никога вече няма да лежи до нея, както бе лежал първия път на рогозката до огнището, докато навън вятърът тракаше и виеше в среднощната тъмнина отвъд стените на стаичката, а баба им спеше спокойно в съседната стая… Очите му се замъглиха от сълзи; той се обърна настрани и зарови глава в меката възглавница.
Спаркс не чу, а по-скоро усети, че някой влезе в стаята. Вратата леко се отвори и затвори; в стаята повя хлад. Изправи се, избърса очите си и се надигна да стане, когато видя кралицата.
Еъриенрод сложи ръка на рамото му и нежно го върна обратно на леглото.
— Не. Тази вечер не сме поданик и кралица, а двама обикновени хора, загубили някого, когото обичат. — Тя седна до него; дългата широка рокля разкри голото й рамо. Беше облечена почти скромно, без скъпоценни камъни, но с огърлица от листа от кован метал, нанизани на сребърен конец с възли.
Той отново избърса лицето си, опитвайки се да надвие смущението си.
— Аз… аз не разбирам… ваше величество. Откъде знаете за Муун? За отношенията ни с Муун?
— След всичкото това време, прекарано тук, продължаваш да ме питаш откъде зная някои неща? — тя се усмихна.
Той погледна надолу и погали колената й.
— Но… защо точно ние? От всички на света… ние бяхме просто Летни хора.
— Досега поне малко не се ли досети, Спаркс? Погледни ме. — Той отново вдигна поглед към нея. — Аз ти приличам на някого… на Муун, нали? — Той кимна. — Ти мислеше, че не разбирам — тя докосна ръката му. — Но аз разбрах: зная, че това… те тревожи. Тя е моя родственичка, плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, по-близко до мен, отколкото някога е била до теб.
— Вие да не сте… — той се запита каква ли е връзката между тях, за да си приличат толкова много във всичко. — Леля на Муун? Нейният баща…
Тя поклати глава. По шията й се разпиля кичур коса.
— Муун няма баща… повече. И тя вече не е при нас, при теб и мен. Аз дори никога не съм имала възможността да я срещна, но тя беше толкова важна и толкова ценна за мен, колкото и за теб. Може би дори и повече. На времето се надявах, че тя ще дойде с нас тук, в града. — Тя отмести очи от него и се загледа в богато украсената, отрупана с вещи маса до стената.
— Тя нямаше да дойде — гласът му прозвуча глухо. — Не, след като бе станала сибила.
— Така ли мислиш? Дори и заради теб? — ръката й все още лежеше съчувствено на рамото му.
Той въздъхна.
— За нея аз не бях толкова от значение, колкото избирането й за сибила. Защо обаче не ми казахте… за нея, за теб и… за нас? — някак неусетно той вече не разговаряше с кралицата, а с човек, който добре разбира загубата му.
— Щях да ти кажа. Пък и нали сега ти казвам. Исках по-напред да разбера що за любовник… моята сродничка си е избрала. Исках първо да те опозная. И трябва да ти кажа, че много одобрявам нейния
