откъсването му от Хийгемъни самостоятелно да се модернизира, кой знае какво биха намерили, когато се завърнеха? Може би един свят, който би могъл да им се противопостави, свят, който не би мечтал за техните технически играчки, защото ще може сам да си изработва такива — свят, който е решил, че предпочита да поддържа своята безсмъртност, който е уморен да бъде експлоатиран! А може би свят, който е решил, че неговата собствена експлоатация на нимфи е неморална… и дори свят, който се е превърнал в радиоактивна сгур по начина, но който бе сторил това Сийду. Тийумат имаше нещо, което не можеше да предложи никой друг свят, и това нещо се бе превърнало повече в проклятие, отколкото в благодат.
Беше ситуация, която Т. Дж. намираше за непоносима. Като знаеше, че не може да го спре, тя отново бе отишла с него, както бе правила винаги, безсилна да му откаже каквото и да било. И както винаги на края тя също бе обзета от страст… и след неговата смърт тя и Силки продължиха кръстоносния поход — единственото нещо, даващо смисъл на живота й, след като той си бе отишъл.
А сега случайността й бе изпратила момичето Муун — образът на детето, което те с Т. Дж. никога не бяха имали. Той
Елзевир почувства отвратително виене на свят, когато непреодолимата сила на притегляне засмука неподвижното й тяло. Дори и при работа на защитните полета корабът не беше изцяло защитен. Тя отново погледна към тлеещото сърце на черната дупка.
Тя почувства как мускулите й се отпускат и костите й се раздвижват; почувства по-малко остра, но нарастваща болка от повишаването на температурата вътре в кораба. Тя си представи как при неудържимия полет към хоризонта на черната дупка външният корпус се нажежава до бяло. Корабът беше направен от най-здравия и най-издръжливия материал, познат на човечеството и оборудван с противостоящи полета за защита и стабилизиране при неговото спускане във вихрушки. Имаше минимално допустимите размери и форма на диск; стабилизаторите поддържаха при спускане неговата плоска и широка страна винаги в една ос на гравитационните градиенти. Тъй като стените на гравитационния кладенец на черната дупка бяха много стръмни, ако стабилността на кораба се наруши, за броени секунди той ще бъде разкъсан от гравитационните вълни. В един миг всички щяха да бъдат мъртви, а предсмъртният им вик щеше вечно да ехти в този кладенец. Преминаването през Черната порта поставяше на изпитание издръжливостта и на хора, и на техника, и на възможностите на кареумовската технология. Само единството между компютъра и ума на човека астронавт можеше да ги води уверено към точното място на влизане в хоризонта.
Ами ако Муун ги водеше прецизно, но те пропуснеха малкия отвор в канала на хиперпространството и се отклоняха на две светлинни години от Кареумов? Като се използваха знанията на Старата империя, дадени от сибилите преди хиляда години на Кареумов беше отново разработен принципът на пътуване през Черната порта. На Старата империя са имали свръхлек звезден двигател, който им е позволявал да разширят своя контрол над пространството, какъвто Хийгемъни все още не успява да постигне. Но даже и Старата империя е трябвало да използва черни порти. Техните космически кратки пътища позволяват на Хийгемъни да възстанови тази малка част от мрежата от светове на империята и те използват своята примитивна мъдрост, за да пътуват безопасно до тях. Но те все още не разбират напълно силите, които управляват… Ако този кораб не премине хоризонта на подходящо място, той може да се окаже на напълно неизследван участък от космоса без никаква система наблизо и никакви координати за тяхното завръщане… или пък никога няма отново да се появи в известната вселена. Кораби се бяха губили по-рано. И те са загубени завинаги.
Елзевир почувства как очите й напират срещу спуснатите клепачи, безсилна да гледа повече как искрящият огън на черната дупка поглъща нейната вселена. Тя чу стенанието на кораба и своето стенание, когато усети, че се пука по шевовете. Ромолящата ярка чернота се отразяваше в нея — съзнанието й не издържа. Тя пусна всичките си съмнения и страхове да се разпилеят като рояк искри и най-после с радост се отдаде на забравата.
Черната порта се отвори.
17
Но и това яростно отричане не можеше да я избави от мисълта за повторно изживяване на неочакваното повикване, откъснало я от вечерното й дежурство в полицейското управление, горе, в тъмните коридори на втория етаж. Не можеше да забрави звуците, нечовешки звуци на изтезавано същество, които я бяха накарали да отвори вратата на последния коридор и да запали лампата.
През целия си живот досега не беше крещяла от уплаха, но тогава изпищя. Пронизителен писък на отрицание: не е възможно да е истина, че е видяла смазаното, цялото в кръв животно, което лежеше на пода на онази воняща стая… мръсна, бълнуваща развалина от онова, което някога е било човешко същество. И не просто някое човешко същество, а самият командир на полицията на Тийумат — който беше увредил своя ум със свръхдоза от к’спаг. О, богове, дори и да доживееше до новото хилядолетие, тя никога не ще забрави гледката! Джеруша запремига силно, тъй като образът на децата се замрежи пред очите й. Колкото и да се мъчеше да забрави ужасната гледка, тя оставаше като мирис на смърт и разяждаше всяко чувство, всяка мисъл. В своята работа тя бе видяла много грозни неща, от които може да загрубее сърцето и на най-чувствителната жена. Но когато това се случи на някои от твоите… Тя не обичаше много Лускед, но никой човек не биваше да изживява такова падение пред очите на цял един свят. Макар че той повече няма да й бъде началник никога.
Но оставаше неговото семейство. Мантагнийс, новият изпълняващ длъжността командир на полицията й възложи да помогне на жената на Лускед да организира заминаването на семейството от Тийумат.
„При тези обстоятелства Марика се нуждае от присъствието на друга жена, Джеруша“, й бе казал Мантагнийс. Тя бе прехапала устни.
Беше се чудила как ще гледа в очите Лесу Марика Лускед и двете й малки момиченца, когато онова, което бе видяла онази нощ, още гореше като нажежено желязо паметта й. Но успя да се овладее благодарение на дългата си практика и изглежда, че това се отрази добре на обърканата и опечалена жена.
Лесу Марика винаги се е държала резервирано и неодобрително при предишните им срещи — обикновено, когато по нареждане на Лескуд е трябвало да изпълнява ролята на прославена бавачка по време на разходките на семейството из Лабиринта. Подобно на повечето полицейски служители, разположени тук — както и тя самата — Лескуд и неговото семейство бяха дошли от Ню Хейвън. Така че те говореха на родния си език, подобно на непознати съотечественици, срещнали се в чужбина. Марика и децата й се връщаха в родината при семейството и приятелите си (а командирът се връщаше с тях, за да прекара остатъка от живота си в приют, но те не говориха за това). Джеруша си позволи безопасни, най- общи спомени за света, който всички те мечтаеха да видят: искрящата слънчева топлина на дните; жизнените, пъргави хора; столицата със звездното летище и търговския център Миертол ло Фокс, където тя за първи път бе видяла славното посещение на премиер-министъра и бе изпитала благоговение пред неговото величие. Където бе мечтала за други светове…
Джеруша почувства, че някой мълчаливо застана до нея. Погледна и видя десетгодишната Лесу Андради, по-малката от двете дъщери на Лускед. Тя беше умно, жизнено момиче, съвсем различно от предвзетата си сестра и Джеруша се привърза към нея. Даде си сметка, че момиченцето, което държеше
