ръката й, гледаше на нейната униформа със същото благоговение, с което тя някога бе гледала униформите на баща си и брат си. Това направи поносима унизителната й задача на бавачка.
Сега малката Андради, без да съзнава, имитираше до прозореца нейната поза — малка, отчаяна, в безформена сива рокля. Семейството се бе облякло в траурно облекло, като че ли Лускед наистина бе умрял. Но боговете не бяха толкова добри… Богове, по дяволите! Джеруша стисна устни. Боговете нямаха нищо общо с това. Това понамирисваше на човешко злодеяние.
Андради потри тайно очи докато гледаше как другите деца играят: част от света, от който тя неочаквано бе откъсната.
— Искам да се сбогувам със Скели и Минуук. Но мама не ни пуска заради… заради папа.
Джеруша се чудеше дали Марика не им разрешава поради траура или се страхува да не би другите деца да кажат нещо на нейните.
— Но аз не искам да си отида и повече да не ги видя! Мразя Ню Хейвън. — Андради беше родена на Тийумат и нейните родители водеха претенциозен кареумовски начин на живот. Нейният роден свят не беше нищо за нея освен едно име, символ на всичко онова, което се бе объркало в живота й.
Джеруша протегна ръка и прегърна тесните раменца на момичето. Погледна над главата й към стерилната добре обзаведена стая зад тях. Тя чу приглушено ехо от горните етажи, където Марика и прислугата събираха последните неща на семейството. Оставяха повечето от мебелите — не заради разходите по транспортирането, а по-скоро заради болезнените спомени, свързани с тях.
— Аз зная, Андради. Ти сега мразиш Ню Хейвън. Но когато отидеш там, ще намериш нови приятелки и те ще ти покажат как да се катериш по дърветата, как да свиваш шапки от кората им. Те ще те заведат с лампа за цветя, които цъфтят само нощем. А през дъждовните сезони водата пада от небето като топъл душ и всички растения са отрупани със сладки плодове. Ти ще можеш да хващаш лъскави дъждовници в локвите… — Тя много се съмняваше, че Марика ще разреши на дъщеря си да лови дъждовници.
Андради подсмръкна.
— Какво… какво представлява това?
Джеруша се усмихна.
— Малки нещица, които живеят през зимата в дъждовните локви. През лятото те се заравят в калта и спят там до настъпване на следващия дъждовен сезон.
— Цели сто и петдесет години? — Андради ококори очи. — Това е много време.
Джеруша се засмя, когато разбра какво има предвид момичето.
— Не, не сто, а само две. Зимата и лятото не са толкова дълги, колкото тук.
— О-о, двойно щастие! — Андради плесна с ръце. — Това ще бъде като вечен живот. Точно както Снежната кралица.
Джеруша трепна, не обърна внимание на казаното и кимна в знак на потвърждение.
— Там отиваш. Животът на Ню Хейвън ще ти хареса. Зная това, защото самата аз съм израснала там. — Тя добре разбираше, че премълчава всички онези неща, които бе намразила, когато порасна. — Бих желала самата аз да се върна там. — Думите неволно се изплъзнаха от устата й.
Андради висеше на ръката й като сияние, заровила малкото си личице в туниката на Джеруша.
— О, да, о, да, Джеруша, моля те, ела! Ти ще ми покажеш всичко, ти знаеш всичко. Искам и ти да дойдеш с мен. — Тя потрепна. — Ти си добър полицай.
Джеруша поглади тъмната й, къдрава главичка, онемяла от внезапното прозрение какво означава тя за това дете, чийто символ за сигурност и доверие внезапно се бе изгубил. Най-после тя разбра колко дълбоко бе проникнала скръбта на Андради в самата нея, как бе стегнала сърцето й.
Тя свали ръцете й, обгърнали я през кръста над колана за оръжие, и взе тези мънички, топли ръчички в своите.
— Благодаря ти, Андради. Благодаря ти, че ме покани. Бих желала да мога да дойда с теб. Но не съм си свършила работата тук. Твоят баща… твоят баща също не би направил това, Андради. Независимо какво ще говорят някои, ти никога не им вярвай. Някой му го е направил. Засега не зная кой, но ще го открия. Ще се постарая този човек да си плати. И когато си го получи, ще ви известя, така че вие ще знаете кой е бил. Може би тогава ще бъда готова и аз самата да тръгна за вкъщи.
— Добре… — Къдравата главичка отново се надигна, а после нейните тъжни, устремени нагоре очи я погледнаха в лицето. — Когато порасна, аз също ще стана полицай.
Джеруша се усмихна без ирония или снизхождение.
— Да, мисля, че сигурно ще станеш.
Те вдигнаха едновременно глави, когато чуха да влиза Марика, облечена в сиво. Тя направи знак с ръка и Андради се отдалечи недоволна.
— Всичко е готово, Джеруша. — Гласът й беше сух и тъжен като самата нея. — Сега можеш да ни изпратиш до звездното летище.
Джеруша кимна.
— Да, мадам Лускед. — Тя с облекчение излезе от празната стая.
Джеруша остави летателния апарат на един прислужник, чието присъствие почти не беше забелязала, и тръгна към вратите с дебели стъкла, които разделяха приличащия на пещера гараж от полицейското управление. Цялото пространство наоколо беше заето от канцеларии и съдебни помещения — едно мрачно петно на справедливостта сред неморалния Лабиринт. Официално това пространство се наричаше „Маслинена уличка“, но всички, включително и живеещите на нея, я знаеха като „Полицейска уличка“.
Тя си спомни, че трябва да изчака една секунда да се отвори вратата, за да мине отвъд нея в тайния коридор. Умът й все още беше зает с пътуването, което бе направила, с причините за него и за грозната верига от събития, които бяха потресли всички в този…
— Извинете, полицай! Извинете, полицай! Докато си пробиваше път в претъпканата стая, нещо хвана ръката й. Тя погледна разсеяно към грозната пластмасова кутия — една глава, пълна с машинен мозък на робот, която настойчиво застана на пътя й.
— Инспектор! — обърна се към нея полицейският робот. Някой я блъсна отзад.
— Извинете, инспектор. Трябва да докладвам и да се връщам на работа. — В механичната интонация се чувстваше леко отчаяние. — Един човек от Номер Четири прави бунтарски бележки по адрес на Хийгемъни в бара „Стардок“. Той говори пред местните хора, че сибилите имали достъп до забранена информация. Изглежда, че е дрогиран.
— Да, добре, санкция 77-А. Направи му досие и ще го хванем. —
— Извинете, инспектор! — Този път това бе извинение от един полицай от патрула, който се блъсна в нея, натоварен с холографски досиета.
— Няма нищо. Вината е моя. — Вече бе започнала вълната на потопа, който маркираше края на Тяхното пребиваване на Тийумат. Търговци и извънземни резиденти бяха започнали да се безпокоят за своето бъдеще. Започна мъката на бюрокрацията с нейните стотици различни разрешения, форми и разпоредби, които се изискваха преди окончателното заминаване. И ако сметнеше, че сега са прекалено ангажирани, какво ли ще бъде след четири години…
Нищо обаче не ангажираше ума й достатъчно дълго, за да заличи картините на ужас и скръб. Тя не беше излъгала Андради, когато й каза, че нейният баща не би се натъпкал сам с глупави треви. Нямаше никакъв смисъл. Тя го познаваше — не беше човек, който да си играе с наркотици. Той дори не се докосваше до пакет йести! Но в Кареумов имаше поне петдесетина търговци, които биха се наели да му сипят свръхдоза в чаша чай или в чиния супа.
А този, който би желал това да стане, можеше да бъде само Еъриенрод. Джеруша беше видяла израза на лицето й при вестта за отвличането на момичето Муун — то изразяваше ярост и отчаяние. И изведнъж тя осъзна защо Муун Даунтрейдър й бе заприличала на друга жена… на Снежната кралица. Имаше само един начин, по който напълно непознат да се окаже двойник на кралицата и той беше този непознат да бъде клон на кралицата. Еъриенрод има планове за това момиче, планове, които можеха да са свързани с настъпващата Промяна, когато чуждоземните ще си отидат и този свят отново ще се предаде на Летните
