си като командир да се запишат в досието ти.
Тя не каза нищо, неспособна да измисли един-едничък подходящ отговор.
Мантагнийс вдигна ръка към яката си и откопча отличителния знак, който явно се надяваше да носи вечно. Той го хвърли на бюрото. Джеруша протегна ръка тъкмо навреме, преди значката да се претърколи през ръба.
— Честито! — поздрави той почтително.
Тя наведе сковано глава. „Уволнен!… Инспектор Мантагнийс!“
Двамата мъже напуснаха стаята, без да кажат дума.
Джеруша седна отново на стола си. Значката на командир лежеше в дланта й. Това беше работа на Еъриенрод.
Според Бастард Боутман тя не бе приела да стане полицай от слабост или страх. Значи сега тя беше командир Палу Тийон. По дяволите, тя ще направи всичко, което длъжността й позволява! Бавно вдигна ръка и закачи отличителния знак на яката си.
— Ако мислите, че ще се проваля, ако мислите, че ще ме смажете — каза тя високо на Кралицата на Въздуха, — това е втората ви грешка. — Ръцете й обаче трепнаха.
Джеруша отвори чекмеджето пред нея и взе кутия йести. Но пред очите й се мерна образа на агонизиращия Лускед и тя отдръпна ръка. Затвори чекмеджето. След неговата свръхдоза реши никога да не се докосва до кутията с йести.
Погледът й отново попадна върху тайнствения пакет. Развърза връвта и свали кафявата обвивка, в която бе опакована една груба кутия. Приличаше на нещо, случайно открито в някой ъгъл на търговски кораб. Не можеше да си представи кой ли ще да е този, който е решил да го изпрати на един полицейски инспектор.
Джеруша отвори кутията и внимателно извади съдържанието. Беше раковина, голяма колкото двете й шепи. Един шип от гребена й беше отчупен. Имаше цвят на изгряващо слънце, а повърхността й беше грижливо полирана. За последен път я бе видял на дъската над огнището в къщата на Енгенит ран Ахейш Мироу, когато стоеше там и слушаше как пращи огънят в огнището и спокойно си пиеше чая, който. Енгенит бе настоял да вземе, преди да тръгне за Кареумов. Тя си спомни съвсем ясно за този изненадващо спокоен момент и напрежението й изчезна. Странното беше, че единственото приятно служебно посещение, което можеше да си спомни за десет години, бяха тези петнадесет минути, прекарани в компанията на човек, който вероятно беше нарушител на закона.
Тя опипа вътрешността на раковината с пръсти, после прегледа и кутията. Не намери никаква бележка. Въздъхна без да е сигурна какво с очаквала, но се почувства разочарована, че не намери нищо.
— Честито повишение, Гейа Джеруша — каза тя уморено. Вдигна раковината и затвори очи. Доближи я до ухото си, както я бе унил Енгенит и заслуша гласа на морето.
18
— ХЕЙ, СПАРКС, НЕ СИ ОТИВАЙ ТЪКМО СЕГА. ДАЙ НИ ШАНС ДА СИ ВЪРНЕМ ЗАГУБЕНОТО.
Холографското туловище, изникнало над обраните комарджии на игралната маса, отправи своя електронен протест, когато той свали фините слушалки. Спаркс ги закачи на терминала и тържествено се оттегли.
— Съжалявам — усмихна се с безгрижно самодоволство, отправяйки своя отговор повече към враждебните погледи на другите играчи, отколкото към компютърното крупие. — Стана скучно. — Той пъхна кредитната си карта в отвора и видя как тя излезе с отбелязана на нея новата сума — повече пари, отколкото преди месец си бе представял, че могат да съществуват на света. Мисълта, че те му принадлежат, почти бе престанала да го впечатлява, и то сега, когато знаеше колко много богатство има по виещите се улици на Кареумов. Той дори започна да долавя колко много пари изтичат през Черните порти към другите светове на Хийгемъни. Нещата бързо се научаваха. И все пак не достатъчно бързо.
Спаркс се отдалечи от масата, опиянен от розовото саматанско вино, но не толкова, че да не напусне играта, след като бе спечелил. Все по-често печелеше при тези игри. Еъриенрод му даваше пари и той прекарваше цялото си време, когато беше свободен от задълженията си като Старбък, в кръчмите и игралните домове по булеварда. Слушаше, питаше, наблюдаваше подземния свят, опитвайки се да разбере откъде идва и накъде отива информацията.
Спаркс полагаше усилия да се измъкне от бездната на невежеството и когато виното и дрогираният въздух започнеха да задръстват сетивата му, в него се надигаше разочарование, от което му ставаше болно. В града нямаше нищо, което да му достави удоволствие: нещата, които очароваха Лятното момче може би все още съществуваха в трептящите спирали на Лабиринта, но той вече не ги виждаше. Колкото по-дълго живееше в Карбънкъл, толкова повече презираше хората около себе си.
Спаркс започна да мрази всеки и всичко, без сам да знае защо. Мрачно му изглеждаше неговото минало и бъдеще, мрачно изглеждаше дори собственото му лице. Всичко — освен Еъриенрод. Тя разбираше този мрак, който тегнеше като отровен кладенец в най-скритите кътчета на неговия ум. Знаеше как да разведри неговата враждебност. Уверяваше го, че такъв мрак цари във всяка душа. Еъриенрод го ободряваше, даряваше го с мир. Еъриенрод удовлетворяваше всяко негово желание… Еъриенрод го обичаше! И страхът, че може да изгуби нейната любов, го караше да съжалява, че тя му бе разрешила да стане Старбък, да се страхува, че ще го отхвърли, така както бе отхвърлила неговия противник. Това опасение беше един постоянен облак, който висеше над хоризонта на едно иначе спокойно море.
Тя използваше собствена електронна система за подслушване, а на придворните си оставяше да доукрасяват неговата оскъдна информация. Но чуждоземците, които наистина имаха какво да крият, вземаха ефективни контрамерки и тя знаеше, че й липсва вътрешното познание на един Старбък, на човек, който е прекарал живота си между тях. Ще дойде ден, когато тя ще започне да се възмущава от неговото невежество на Летен човек. Опиянен от виното и печалбата, Спаркс сякаш бе загубил представа за собствените си ограничения…
Той пъхна кредитната си карта в подплатата на колана. Отдалечи се от масата и настроението му се повиши. Внезапно се осъмни дали наистина беше толкова добър в хазарта, или Еъриенрод го наблюдаваше тайно и му помагаше да спечели.
Той отхвърли тази мисъл и сложи ръце на колана си. Погледна над множеството глави в чалми, каскети и шлемове, украсени със скъпоценни камъни, наведени благоговейно над примигващите панорами на избраните от тях хазартни игри. Това беше един първокласен игрален дом; с повече лукс, по-малко натрапващ се от евтините вертепи в по-долната част на Лабиринта, където тълпата се състоеше предимно от работници Зимни хора. Но дори тук нямаше истинска радост. Играчите се смееха и проклинаха, глухи за хубавата музика, глухи за звуците, идващи от съседната стая. Там бяха машините за мечти, където човек можеше да се затвори и да изживее страхотни неща от други светове, да извърши престъпление, да изживее всичко, стига да има смелост да пожелае. Той все по-често ги използваше, а те му даваха все по- малко.
Започна да си пробива път между масите към изхода, като се движеше бавно и с достойнство. Помисли се, че прилича на човек, който носи на главата си маска, а на гърдите си чуждоземен медал. Спаркс Даунтрейдър носеше вносна туника със светла панделка, бе обут във високи ботуши. Косата му бе късо подстригана като на Зимните хора. Но не неговата подчертана арогантност беше тази, която караше другите постоянни посетители да се отдръпват от пътя му.
— Приличаш на човек, който знае какво иска. — Онази, която не отстъпи встрани, застана дръзко пред него. Сребристата й рокля с дълбок разрез не оставяше нищо скрито.
Той я погледна, после отмести от нея очи. Все още се чувстваше неудобно от тази публичност на сексуалните контакти в града.
— Благодаря. Просто исках да изляза. — Среброто на роклята й за миг го накараха да си спомни за сребърнобялата коса на… Той отмина, като се стараеше да не се допира до нея. Сега не изпитваше желание към никоя друга, освен към Еъриенрод. Еъриенрод, която го учеше да желае неща, за които не беше и
